When you see my face
Hope it gives you hell
[The All-American Rejects]

Сан Франциско, 2001.

юни.

Стълбите взимаше по няколко, което пък от своя страна привлече киселите погледи на работници и мъже в спретнати костюми. Сигурно се чудеха какво по дяволите прави тук едно предимно нехайно облечено хлапе (а агентът всъщност дори не бе в тази възрастова група) с разрошената му черна коса и посинено око под марковите очила. Старите дънки от светла и лека материя си отива много с широката бяла тениска и може би видът щеше да е малко по-представителен ако не бе жегата. От потта памучната материя бе лепнала плътно по тялото му, показвайки редици плочки и мускули. Всичкото бе плод на хаотични тренировки и системи и ако зависеше от него щеше да ги пропусне като цяло- никога не му бе допадала идеята да се грижи извънредно много за тялото си. Любовта към хамбургерите го доказваше всеки ден, но изяденият по-рано не заслужаваше нито грам уважение. Чувстваше го като някаква тежест в стомаха си и това не бе никак приятно, ако го смесиш с бързането му нагоре по етажите. Асансьорите не работеха по простата причина, че не бяха достроени и седем етажа го деляха от заветната му цел в мига в който се бе изплъзнал от зоркият орлов поглед на портиера. Толкова можеше да поеме без да се запъхти като кон след състезание и в мига в който се изправи пред апартамент петдесет и девети нищо не подсказваше, че до сега е тичал.
Първичният инстинкт се събуди в идеята да позвъни на звънеца, но това щеше да е излишно церемонене. Имаше пълен комплект ключове от масивната метална врата и нямаше да е зле да се научи да ги използва. Ключалката бе смазана добре и се поддаде изцяло на машинациите му- а само след миг го лъхна и аромата на прясно полирано дърво и кафе.
Никой не излезе да го посрещне и мъжът тихичко затвори вратата след себе си. Не мерна обувки в антрето, но присъствие определено долавяше. Да сваля или да не сваля обувки? В момента едва ли щеше да боли ако не се покажеше докачливо-учтив и марковите му кецове го понесоха напред. Тук вероятно трябва да вмъкнем цял пасаж на изумление от площите на апартамента (пардон, мезонета) и всякакви такива неща, но заедно с ключовете вървеше и архитектурен план на цялата сграда и чисто информативно мъжът бе запомнил основните изложения и разпределение на площа. В полето му на работа колкото по-добре подготвен се явиш, толкова по-добре. Изненадите не винаги са здравословни.
Някой се прокашля, за да привлече вниманието му и мъжът се извърна колкото да се изправи лице в лице с млада жена в строго облекло. Чертите й напомняха с нещо на азиатски, но заблуждението бе може би негово и европеидната раса просто имитираше източната красота. Беше доста качествено изпълнение между впрочем, успя да събере цялата му концентрация от раз и в същото време да го накара да се закове на място като статуя. Във всяка една друга ситуация можеше да обменят имена, да си задават подвеждащи въпроси и до последно да се съмняват кой-кой е, но това просто щеше да им изгуби времето.
- Макензи Фарлей? Агент Макензи Себастиан Фарлей. - жената кимна и беше неин ред.
- И...
- Хей, хей. Нося кафе.- внезапна и много шумна инвазия заглуши името и то не намери живец. И мъжът и жената се сепнаха и извърнаха вратове в посока вратата- а там определено имаше нещо крещящо за внимание като рок звезда излизаща на сцена- и в полезрението им се натрапи високата фигура на млад мъж с потресаващо руса коса. Той беше облечен в скъп на вид летен костюм от бял плат, ризата към него пък бе на шарени ромбове. Отвратителна комбинация ако цветът на четината обрасла гъсто върху скалпа ти е като умита с белина нискокачествена рижа перука. Сравнението всъщност не описваше добре характера на странното природно творение, но това като че ли бе най-малкият проблем на всички.
- От сега съм убеден, че ще си паснем като партньори. Какво ще кажеш да го обсъдим на една вечеря? Не, дори няма нужда да потвърждаваш. Шест в малкото ресторантче на ъгъла- онова италианското? На мен ми звучи повече от добре.
И двамата зяпнаха новакът- и мъжът, и жената- очевидно в опит да се справят с някакъв подозрителен пост-травматичен шок. Блондинът често действаше така и щеше да го прави дълги години след което- появата му имитираше успешно последиците от сблъсъка на тежкотоварен влак с малко и много беззащитно животинче. Този път сравнението си бе напълно точно и на място.
- Майкъл Хавиер Браун.
- Правилно, кукло. Викай ми просто Мики.- блондинът намигна предизвикателно в отговор на жената. Очевидно не го интересуваше качествената имитация на ледник, която имаше в момента гласът на мис Фарлей. Другият агент пък бе абсолютно забравен, което го правеше свидетел със сериозно чувство за неудобство. Част от него се кривеше заради непрофесионалното поведение на новака, другата пък откровенно му се дразнеше на всичко. С това ли трябваше да работи дългосрочно? Жегна го надеждата, че има сериозен шанс да се отърве при първата напечена ситуация- такива отворковци умираха първи просто защото привличаха прекалено много внимание. А, имаше го и момента с егото, което също не е хубаво качество ако имаш само един пълнител и цяла шайка от добре въоръжени идиоти. Геройството тачеха много, но в точно тази професия разумът идваше на първо място- замеси го с микс от съобразителност и тактика и може и да оцелееш до следващият ден. По-важното беше, че има шанс да не си единствения и да спасиш някого по трудният начин; в крайна сметка всички можеха да се впуснат с боен вик в битка, но поредицата от логически съждения бе на мнение, че това просто си те прави набиваща се на очи мишена. Този Майкъл Браун- ако това беше истинското му име – нямаше шанс. Ама никакъв.
Не и с този подбор на ризи.
- Агент Браун, би било проява на непрофесионализъм да отида на вечеря с агент, на който съм наставник. Дори и да не беше отново категорично не бих. - изражението на жената не беше мръднало с нито сантиметър въпреки всичко; все още носеше онзи професионален и леко зомбиран вид, който рано или късно придобиваха всички в агенцията. Новакът беше далеч от това с дебилната си усмивка, но другият мъж в помещението не можеше да се измъкне и собственото му изражение бе маска напук на всички вътрешни разсъждения и недоволства.
- А? - малкият му свят си играеше на Атлантида и слънчевото му настроение помръкна за момент. - Мацката е надзорникът?
- Ако още веднъж чуя подобна терминология ще се погрижа лично работодателите ни да изплатят всички нанесени щети, които смятам да ви приложа в сила. - имаше леко покашляне от нейна страна, колкото да намекне, че не се шегува. Някак си не беше и необходимо, след като нищо в нея не лъхаше на човек, който притежава „свежарско“ чувство за хумор. -Мъжът във ваше дясно ще бъде ваш партньор и ментор, мистър Браун, така че го огледайте хубаво. На него трябва да доверите живота си, ако се наложи.
Мики наистина го изгледа, но с нищо позитивно. Като че ли го забелязваше за пръв път в помещението, което не беше никак учтиво. Така ли се отнасяш с по-опитен агент от който ще ти се налага да взимаш акъл? Богове, това наистина обещаваше да бъде гигантска болка в задника. И като заговорихме за болежки... стомахът му наистина се бунтуваше срещу поетата храна. Прекалено мазно, прекалено!
- Има ли си име?
- Тоалетна.

Fight me, try me
Kiss me like u like me
[goldfrapp]

Сан Франциско, 2001.

юни.

- Значи истинското ти име не е Тоалетна?
Мъжът го изгледа толкова кръвожадно, че блондинът се отказа от остроумничене. Явно имаше някакво елементарно чувство за самосъхранение щом не напираше много много по въпроса. 
- Дори и аз не го знам. - Макензи беше зарязала формалната учтивост малко след като тъмнокосият агент се бе впуснал да изнася молитви на тоалетната чиния. Някак си вселенското правилно, че всички стават по-хрисими ако някой повръща се бе изпълнило, а принципно това не бе от широкоизвестните факти. Всички прекарали сложни студентски години обаче знаеха, така че това се опитваше да прави намеци за миналото на младата жена.
- Конфиденциална тайна на Агенцията, до колкото знам му е в договора като точка, която не бива да се нарушава при никакви обстоятелства.
Ако не беше зает да диша тежко в хартиеното пликче от кафетата мъжът щеше да се оплаче от факта, че нищо не разрешаваше да го обсъждат в негово присъствие сякаш... не присъства изобщо. Новакът трябваше да е бил информиран за това предварително, но идиотът вероятно не бе прегледал документите. Приличаше на идиот, който не преглежда документи. Такива индивиди нарочно търсеха вниманието на всички, за да им се изяснява ситуацията през десет минути и пак нищо не схващаха като хората. Прекрасно. Крачещ рус идиот за партньор и стомашно неразположение; кеф на истински и неподправени бучки.
- 'начи мога да му викам както си искам? - очичките на новака светнаха озарени от някакво щастие, вероятно незаконно по произход. -Нека да е Тони, отива му. - мъжът се обърна рязко към торбичкоинхалиращият. - Тони ти отива. Мики и Тони, не звучи ли яко?
Погледът на „Тони“ казваше ясно- наречи ме още веднъж така и ще изпълня заканата на Макензи от по-рано; този път обаче без изплащането на нанесените щети. От това по-голяма категоричност здраве му кажи.
- Освалд?-Отново поглед.- Индиго?
Това въобще име ли беше? Тъпанар.
- Добре, добре. Нещо по-просто, окей. Какво ще кажеш за Боб?
- Всъщност няма да се наложи; имената и на двама ви са определени още с изготвянето на новите ви самоличности.
- Имаме нови самоличности?
Професионалната подготовка го забраняваше открито, но дълбоко в съзнанията си и не-Тони мъжа и Макензи се плеснаха по челата в очевидно депресивен импулс дошъл от продължителният контакт с психиката на Майкъл. Там очевидно бе някаква тера инкогнита, която се населяваше от рижави русалки и екзистенциални розови понита. Или това, или мъжът бе на някакви нови наркотици и това го правеше клинично щастлив и с интелекта на бавноразвиваща се тухла. Агент Фарлей като че ли се окопити първа, защото отново пое ситуацията в свои ръце- така или иначе другото разумно същество в стаята бе заето с инхалации и самоконтрол. Уж бе изкарал всичко навън, а стомахът му все още се бунтуваше и май в крайна сметка бе на път да си събере багажа и да се изнесе и той. Кармата му днес беше нещо ужасно.
- Всичко е във файла, който всеки от вас е получил преди мисията. Играете ролята на преуспяващи адвокати, които делят апартамент.
- И живеят заедно? - Мики я изгледа с подозрение. - Да не са обратни?
- Не са. Не сте. - по начина по който тонът й се бе изменил лекичко ставаше ясно, че е започнала доста сериозно да се изнервя. Другият мъж я разбираше доста добре.
- Сори пич, просто няма да стане. Не си мой тип.- отново, защо погледите не можеха да убиват? Не стига, че тялото му страдаше, ами сега се опитваха да му нанесат психологическа травма. Ако не се бе вкопчил за хартиената торбичка като за спасителен пояс мъжът щеше сериозно да подходи по въпроса и да се опита да отхапе потупалата го утешително ръка. Сега от нейна страна агент Фарлей го разбираше и между тях се зараждаше някакво анти-Майкъл споразумение. Имаха нужната подготовка да го отпишат от картинката и така да наместят уликите, че да излезе нещастен случай. Плащаха им за това, тренираха ги за това.
В момента дори не се шегуваше.
- Джерико Конър и Майкъл Хедли; категорично адвокати с нормални сексуални предпочитания и нормален живот. Точка по въпроса.
Макензи беше почти заразяла всичкият си професионализъм и в момента боравеше с отчаяни средства да накара блондина да схване идеята. Гласът й звучеше като този на много разтревожена фея кръстница, която се е изнервила на глупавото си протеже и се изкушава да го превърне в пльоканица на пътя.
Обилното количество Пратчет като четиво влияеше много сериозно на, ами, почти всичко. Не беше взел книгите със себе си, така че трябваше тепърва да ги сваля в електронен формат на таблета, който щеше да се води „персонален“. Внезапно го жегнаха и други подобни мисли за неща, които трябва по някакъв начин да вмъкне в новата имитация на живот и нямаше да е зле да започне от някъде. Познаваше апартамента, сградата, дори квартала на теория и чертежи; сега трябваше да изгради и правилната зрителна памет за всичко, което би му свършило някаква работа. Първите седмици винаги беше най-трудно с всичкото това нагласяне, с влизането в роля. За кой ли път щеше да преправя себе си?
Отдавна бе загубил бройката; в момента обаче всичко му изглеждаше като рай в сравнение с живота, който бе оставил назад. Сбогом, Сара, нали така? Рано или късно щеше да спре да чувства носталгията и остатъчната болка от предателството и всичко щеше да си влезне в релсите.
- Джерико - Мики се бе надвесил над него с широка усмивка. Явно до сега му бяха пояснявали кой с коя идентичност ще бъде, защото в обръщението нямаше грешка. Това щеше да бъде новото му име, докато блондинът запазваше правото поне първото му да е идентично с настоящото. Обикновено го правеха за новаците, не се очакваше да са толкова добри с влизането в чужда кожа още от началото. Спестяваха им допълнителните навици да навикват към ново име- с времето обаче всякаква съобразителност щеше да падне.
- Отива, но не колкото Тони. Със сигурност е прекалено епично име за някой, който е гепил летен грип.
Тук новопокръстеният Джерико вече го цапардоса в стомаха, оправданието „беше случайност“ пък се извиси във въздуха.
Странично правеха прекалено странна картинка- излегнатият на единият диван мъж с неговата зависимост от проклетата хартиена торбичка и спокойно настанилата се на срещуположното канапе млада жена. По средата бе новоназначената лепка и дразнител спокойно разплула се на табуретка, сякаш няма по-просто нещо на света. Ситуацията бе спряла да бъде напрегната отдавна и тримцата като че ли бяха просто стари познати седнали на раздумка.
Реално погледнато това си беше официалното начало.

Violate all the love that I'm missing
Throw away all the pain that I'm living
You will believe in me
And I can never be ignored
[garbage]

05:23am

Проверката е нещо абсолютно ненужно, ако я подхранваш от желанието за отлагане на неизбежното. Пистолетът бе в пълна изрядност; зареден и готов да бъде естествено продължение на ръката му както винаги.

Разбира се, как иначе да е?
Всичко би дал да е на някакво друго място в момента, но в същото време не виждаше нищо повече от това, че принадлежи изцяло на ситуацията. Ако той не сложеше край нямаше кой да го направи навреме и така порочният цикъл би се повторил отново и отново. Вече премного жертви бяха паднали и вината може би бе от части негова. Виждаше го в очите на всички останали макар и никой да не обелваше дума по въпроса. За момент дори се бяха опитали да го отстранят от случая, но по дяволите с тях ако им позволи подобна глупост!
Искаше му се да поеме всичката вина и така да изкупи чуждите грехове, но това бе глупава и детинска постъпка. Играта не можеше да се играе така след като всички пионки имаха изначално определени задължения. Сам трябваше да поеме отговорност за действията си както всички останали бяха направили- и колкото и да му се искаше не виждаше начин да убеди останалите виновници в заблуждения и илюзии. Отсрешната партия бе направила своите избори и това го бе задължило да направи своите. Не, случаят наистина не бе такъв на погрешна преценка за случващото се. Тук ставаше въпрос за целенасоченост и яснота, което само правеше предателството още по-болезнено.
Тази болка бе много по-опасна от онази, която в момента се опитваше да измъчва тялото му. През сладката мъгла на болкоуспокояващите все пак го бодяха игличките на зарастващата плът. Антибиотиците пулсираха през тялото му наравно със стандартното количество за такива ситуации адреналин. Раната бе едно хубаво доказателство за нещата с които си има работа и явна дамга за извършеното предателство. Сякаш собствената му плът го бе изоставила а той като едно глупаво но вярно животно продължаваше да се надява въпреки всичко. Противоречеше на всичко, което му бяха дали като образование в Агенцията. Нарушаваше насила вкараните закони за емоционалното привързване и от там идваше всичко. И все пак... все пак не бе достатъчно, за да го накара да стане и той самият предател. Това- никога.
Не и той.
Колкото и изкушаващо...

Lost in the flames, such a shame
Here be monsters again
[ed harcourt]

Сан Франциско, 2001.

август.

- Само един въпрос. - гласът му бе по-сладък от мед. - Какво можеш да ми кажеш за коша с дрехи в банята?
- Че са изпрани? - отговорът пък долетя с леко закъснение, вторият глас се беше замислил над проблема.
- И ти имаш пряка намеса в процеса?
- О, да. Нали ме помоли да пусна пералнята и така нататък.
- Може ли да ми обясниш тогава защо по дяволите всичкото бяло е в момента бебешки розово? - тук Джерико се пречупи и гласът му се извиси в крясък. Напоследък крещеше прекалено много и за почти всичко; толкова не бе напрягал гласните си струни никога преди.
С тежки крачки мъжът напусна банята търсещ жертва за своят непрощаващ гняв. И понеже имаше само един единствен индивид, които да може да поеме вина и като цяло да е изкупителна жертва мъжът знаеше къде да го намери- вдигнал крака на малката масичка и удобно настанил се на дивана с бира в ръка.
- Бонус точки ако разгадаeш защо по дяволите в коша имаше и М16-ка.
В момента представляваше наистина очарователна картинка с розовата кухненска престилка на проклетата хелоустваща японска котка, с чифт нежно розовеещи чорапи в едната ръка и зареден автомат в другата. Един от онези моменти, които го караха адски много да се отдаде на изкушението и да се възползва от разрешителното си за убиване. През всичкото време в което живееха и работеха като партньори спокойствието му се газеше ежеминутно и безмилостно, което обясняваше защо постоянно бе във фаза „ламя“. Може би щеше да му олекне малко ако наистина бълваше огън и жупел навсякъде.
- А, ето къде се е изгубила. Остави я някъде, после ще си я прибера. - Мики му кимна с благодарност, крайно категорично далеч от същността на проблема. Как иначе? Мъжът имаше най-селективно критичната памет, която Джерико бе срещал някога. Избираше само необходимото и си го складираше някъде на недостижимо място, което никога не го помнеше кое е. Как по дяволите да работи с такъв човек? Планктон.
Не, дори планктонът би бил по-разумна форма на живот в случая.
- Но виж, за прането не знам. Аз просто сложих дрехите, препарата и натиснах копчето.
- Просто си сложил дрехите. - дишаше, опитваше се да диша. Защо не се получаваше достатъчно добре обаче си имаше логично обяснение. - А сортирането на цветовете?
- Сортиране?
- Цветно от бяло, идиот такъв. Сега всичко се е боядисало!
- Ама ти не каза. - Майкъл наистина го гледаше така, сякаш е Тома Неверни пред някой възкръснали индивиди. Самата невинна невинност.
Имаше ли смисъл да се впуска в подробни обяснения? Предната нощ го бе направил и резултатите в момента розовееха. Буквално. Защо по дяволите трябваше да е толкова трудно? Животът им заедно се доказваше като истински и неподправен Ад- ден след ден след ден... и така нататък. Може би щеше да е по-добре да си бе останал обратно в Ню Йорк- предпочиташе Сара пред инфантилният идиот, с който трябваше да се сработва. Вече прекалено много седмици се тровеха с ежедневни проблеми и семейна обстановка; мисията беше в пълен застой и до колкото схващаше от сухите доклади на агент Фарлей индивидът, който дебнеха се бе изплъзнал временно от обсега им. Трябваше търпеливо да чакат капаните им да се задействат и да примамят гадината обратно, за да започнат официално играта. До тогава дните им бяха запълнени с пране, пазар и безкрайни спорове. Въздухът в апартамента го задушаваше, Майкъл го задушаваше и нервите му бяха опънати като лък в добре тренирани ръце. Сега можеше или да го разтреля с оръжието му, или да се застреля сам; изборът нито беше огромен, нито особено оригинален. Красота.
От предверието се чу познато тракане; чифт ключове се бореха с бравата и то доста успешно. Нещото все още бе ново, но по неясни причини заяждаше колкото и да се обаждаха по ключари за подръжка. Хванеш ли му цаката обаче не изглеждаше толкова сложно- Макензи обаче все още не бе развила майсторство.
-Здравей, Майкъл. - поздрави тя, преди да спре поглед върху Джерико и да се смръщи лекичко. - А ти предполагам имаш прекрасно обяснение за всичко?
Визираше чорапите, оръжието и престилчицата. Наистина ли напомняха на гей двойка? Богове, правеха го. Мъжът скръцна със зъби и без глас измърмори под нос едно „ще го убия“, на което жената отвърна по същия начин с „знам.“.
Джерико остави на най-близкият плот М16-ката и чорапите, които бяха последвани от престилката. По-късно щеше да бори великите мистерии на кухнята и кухненските уреди в комбинация с опит за кулинария- имаше перфектна тренировка на тема готварство, но само на теория. Практиката се оказваше нещо съвсем различно и му се съпротивляваше до краен предел- съответно агентът отвръщаше с всичко налично и това бе поредната война, която водеше в момента.
- Какво правиш тук?
- Имаме следа; личинката е в града.
В настъпилата за секунди тишина можеше да се търси ефекта на карфицата- дори и максимално минимална такава да паднеше на пода пак щяха да я чуят. За момент проблемното пране просто се бе омаловажило като драма и минало изцяло на заден план- Джерико дори не подозираше за начинът по който Мики го бе изгледал. От ядосан агентът просто бе изхвърлил от тялото си всички емоции, за да замръзне в абсолютна пасивност; тя бе натрапчива като идеята за заредено оръжие в неправилни ръце. Винаги очакваш изстрела, но го има и момента на привидно спокойствие заради който накрая свършваш прострелян и искрено изненадан от този факт. Май това се водеше професионализъм по един особено тайноправителствен начин? Тръпки да те побият.
- И двамата сте активирани за мисия.
До тук с „нормалното“ ежедневие.

Oh, temper, temper, missy
Resorting to violence if you disagree
[kasabian]

Сан Франциско, 2001.

август.

Можеше да е нещо свръхмодерно и шпионско, но тези неща отиваха повече на високобюджетни екшън филми. Реално погледнато в момента разполагаха само с прожектор, стена и чисто бяла дъска. Добре де, вече не толкова бяла и невинна- маркери в няколко цвята бяха обрисували всичко в сложни схеми и чертежи, така че да се получи една огромна плетеница.
Двама имаха думата, шестима слушаха а седмият клатеше крака в дъното на малката зала с неприкрито отегчение. Останалите просто се правеха, че не го забелязват, но определено ги дразнеше. Вече му бяха направили забележка за подсвиркването и вмъкването на неприлични шегички дори след коментара „ама не бъдете толкова сериозни“.
- Това е всичко. - Джерико затапи маркера така, че капачката да предпазва писеца. Очите му се плъзнаха пред седящите пред него мъже и жени събирайки изпълнени с кучешка вярност погледи. Не за пръв път щеше да ръководи клетка от толкова много оперативни агенти и не за пръв път участваше в по-мащабна операция; това обаче не го спираше да се вълнува като малко дете дълбоко под всичкият професионализъм. Искаше да се представи добре на новото назначение и да заслужи славата, с която бе пристигнал. Част от него бе достатъчно амбициозна, за да го кара да търси един определен стандарт във всичко, което предприема. Кариерата бе просто поредното поле за изява а реално извън нея нямаше почти нищо.
Име, дом, семейство... всичкото това бе табу заключено на сигурно място в архивите на Агенцията. Тайна, която дори самият той нямаше особено право да притежава и използва.
Чифт ръце се стрелнаха във въздуха със скорост съперничеща на тази на светлината.
- Имам въпрос.
Джерико знаеше много добре кой седи в посоката, от която бе дошъл гласа и това бе основната причина да забави малко темпото. Да осмисли времето си, да поеме добра порция въздух и чак тогава да отвърне на „призива“.
- Слушам.
- То всъщност е малко нещо като предложение. Само мъничко, разбира се.
- Браун, няма да да те оставя да губиш времето на всички..
- Просто ме изслушай, окей? - светлите очи на другият мъж засияха като такива на тъп стереотипен персонаж от японска анимация. Липсваше само превръщането им в импровизирани звездички и монотонният заден план с движещи се абстрактни форми или умалени версии на други индивиди. Джерико въздъхна, кимвайки отсечено.
- Трябва ли да действаме по този план? Така де...
- ВЪН.
Всички останали си поеха въздух и го изпуснаха по бързата процедура, включително Макензи. Очевидно всички бяха доловили лоши последствия от моментното изпускане на нерви дошло от началника на сегашната операция- и това бе съвсем нормално, след като тихите води винаги се оказваха най-опасни ако нещо ги размътеше. Шест, не, седем тела се измъкнаха от помещението и коридора отвън се оживи от прибързаните им стъпки. Майкъл обаче все още се хилеше глупаво и очевидно не бе схванал намека; сигурно в неговият бозав свят той дори не отговаряше за него. Идиот.
Джерико дори не отрази тази наглост, зает да навлича с малко повече агресия коженото яке и да търси из него телефон. Не, него го бе оставил в комуникационната стая и нямаше да е зле да го прибере по бързата процедура. Мъжът се насочи на вратата, но това подейства като някакъв знак за блондина и той скочи на крака, за да го последва плътно по петите.
- Говоря сериозно, налага ли се да действаме така по време на операцията?
В коридора нямаше жива душа и сред белите стени ехото висеше доста зловещо. По-възрастният агент се спря на място, поглеждайки иззад рамо с вдигната вежда.
- Наистина ли продължаваш да имаш наглостта да оспорваш авторитета ми?
- Аз.. това ли правя? - след което се възцари временна тишина.
- Подлагаш под въпрос решенията ми пред останалите в екипа въпреки, че знаеш много добре, че аз съм отговорник за цялата мисия. Как наричаш това?
- Оспорване на авторитет; окей, схванах намека. Но все пак, трябва ли задължително да действаме така? Можем просто да упоим Лийч и да приключим всичко веднъж завинаги, вместо да се целим в негов помощ или каквото е там.
- Банкер. - Джерико се извърна, правейки няколко заплашителни крачки към псевдо-съквартиранта си. Горгона Медуза вероятно би му завидяла за очарователно смъртоносният поглед, но нито един милиметър от него не можеше да послужи за заплаха на другият мъж. Би било блажена леснота ако подобни тактики работеха, нали?
- Добре, банкер. Просто не ми се струва... разумно.
- Разумно? Р..р..разумно? - мъжът сви юмруци със същата педантичност с която се опита да овладее гласа си. Не можеше добре да разбере чуждият подбор на думи. Раздразнението, което Майкъл бе трупал методично в него, в момента бълбукаше като приятелски настроен към изригването си вулкан. - Значи ти се струва разумно група облечени в бронежилетки агенти да отвлекат известен акционер на елитно соаре на което присъства кмета? Как по дяволите би го обяснил после на пресата?
Мики го изгледа така, сякаш е проговорил китайски от нищото и то с перфектен акцент на дълготраен жител. Може би погледът значеше още и „за това не се бях замислял“. Другият мъж разчете това послание и то подпали горивото за следващите думи напуснали устата му.
- Точно така, не мислиш. Както винаги просто... не мислиш. Не знам какво виждат всички останали в теб и къде е тази обещаваща кариера и множество таланти, но за сега не съм никак очарован. На тази мисия няма да участващ в активния екип, слагам те в смяната пазеща буса.
Това стигаше поне по личните му стандарти и Джерико се обърна в опит да направи буквален изход от дискусията, когато го спря ръка на рамото му. По навик той я отблъсна с раздразнение.
- Наистина ли смяташ да се държиш така? Говори ми за непрофесионализъм. - жизнерадостната нотка от тона му се бе изпарила... раздразнение ли се долавяше в момента в него?
- Сега аз съм непрофесионалист? - с изненадата, с която Джерико посрещна изказването можеше да поеме и признания от сорта на „може и да съм мъж, но съм бременен с твоето дете и от сега ти казвам, че ще се роди лама“.
- Да. Държиш на добре заучените в Агенцията тактики и не желаеш да чуеш свежо чуждо мнение. Много ли е сложно да опиташ нещо ново, което може да се окаже ефикасно?
Край и достигната точка на кипене. Преди агента да се усети вече бе хванал за врата своят зелен колега почти буквално, стиснал здраво предницата на марковата му риза. Днес беше мръснолилава с десен от малки жълти точици. Добре обработена и скъпа коприна, вероятно много маркова. Караше прокъсаната му тениска на Zeppelin да се чувства самоубийствено и към мрачнотата на момента се включваха старите му кецове и протрити дънки от светла материя. О, как презираше помпозната наконтеност на другият мъж, зализаната му русолява коса и природно ошлайфан чар. С одеклона, който използваше за втори душ, просто не можеше да не напомня на евтин мафиот-тарикат от доста ниска социална стълбичка. Плюеше над такива отрепки и Мики не можеше да мине за нещо по-различно.
- Слушай ме внимателно. Ако не си забелязал това не е някаква игра в която можеш да експериментираш. Тук аз отговарям за животите на останалите агенти- аз и агент Фарлей. Длъжен съм да прибера всички безопасно след успешно извършена мисия и нямам никакво желание да си играя с излишни залози. - хазартната му страна не бе от най-силните. - Говорим за човешки животи и не ме интересува що за гениална идея имаш; ще действаме по сигурният начин в който има малък процент на опасност и това е финално решение. Искам да схванеш какво значи да си отговорен и да се опиташ поне веднъж да се държиш зряло; до тогава нямам място за теб в екипа.
И ръцете му отхлабиха хватката си, пускайки го изцяло. Отне секунда-две да възобнови самообладанието си и да се опита още веднъж да се върне към задълженията си- които между другото по последна проверка бяха далеч от проклетия коридор и тъпия задник. Нямаше какво повече да му каже, а и не се шегуваше за временното отстраняване. После щеше да е болка в задника да го обясни на шефовете, но в момента му се поемаха рискове. Чувстваше се егоистично настроен и май това по странен начин му допадаше.
- Прекрасно. - Майкъл повиши тон след него, очевидно в опит да го накара да се върне. Никакъв късмет. - Щом ще ми оставяш „домашно“ ще ти оставя и на теб; може ли да се пробваш поне веднъж да не си скован консервативен бастун? Кълна се, имам чувството, че нещо е полазило в задника ти и е умряло там и си прекалено учтив, за да го премахнеш. За такава скованост ти говоря.
Най-зрялата постъпка за Джерико в момента бе да му покаже среден пръст без да се обръща. 

God is alone
Hardware defective
One by one
I'll knock you out
[beck]

Сан Франциско, 2001.

август.

След пълния рапорт за мисията бяха обясненията относно взетото решение спрямо Майкъл. Нямаше как да не се разпали отново за изненада и на директор Ротбар и на агент Фарлей.
- Той е безотговорен и се опитва да оспорва заповеди. Не може реално да очаквате да го извадя на бойното поле след като лесно може да се превърне в пречка и евентуален сериозен проблем.
Не преувеличаваше и те трябваше да осмислят достатъчно добре думите му, за да намерят нужното обяснение в тях. Повече не можеше да им предложи, тук трябваше да се доверят на личната му преценка за нещата.
- Браун трябва да се научи- това ли е начинът да го подготвиш за функциониращ агент?
- Той ще се научи. - в гласът му в момента имаше толкова силно убеждение, че вероятно с лекота можеш да чупиш симпатични бетонови плочки. - Нямам намерението обаче да го тупам по гърба и да го заливам с мили думи, сър. Знаете, че не работя така.
Правилно, трябваше да са го преценили още в началото. За момент му се стори, че мъжът на екрана пред него ще се усмихне, но трепването бе мимолетно и сериозната фасада дори не поддаде.
- Добре тогава, но ако няма резултат ще се наложи да прекратим проекта. - което агентът посрещна с остро кимване.
- Това ли е всичко, сър?
- Да, свободен си. Искам да поговоря с агент Фарлей насаме.
Джерико кимна отново, надигайки се с леко усилие от стола. Дясното му рамо бе извадено от ставата и съвсем наскоро наместено, така че превръзката през врата и замайването от болкоуспокояващите бяха напълно обясними. Щеше да оцелее, което го интересуваше малко повече от глупавата проява на несъобразителност от по-рано. Бяха успяли с мисията, нали? Банкерът им беше в ръчичките и в момента го разпитваха. Освен неговото нараняване никой друг не можеше да се похвали със сериозни травми и всички се прибираха безопасно по домовете си.
С други думи поредното приключване на деня в което си благодарен, че всичко е наред. За разлика от всички останали Джерико обаче едва ли щеше да се наслади на спокойствие щом се прибереше обратно в апартамента. Все още бе ядосан на Майкъл но медикаментите насилствено гонеха абсолютно всички емоции от тялото му. Скоро щеше да е доволно замаян за всичко и... май не беше добра идея да кара в подобно състояние? Затворен в размишленията си се бе озовал в подземния гараж пред собственото си превозно средство. Хм, това изглеждаше като нагласена ситуация- мъжът се озърна, но не видя никой. Или може би този някой се беше скрил?
Богове, с какво го бяха надрусали?
Трак-тракащ звук привлече вниманието му и Макензи се зададе в далечината с леко подтичване. Очевидно се опитваше да го настигне и то особено целенасочено, защото на лицето й се бе изписала решителна физиономия. От части подозираше за какво иде реч и първичният му инстинкт беше да си плюе на петите, но нямаше да е никак зряло от негова страна.
- Не бива да карам в това състояние. - завалено изтърси вместо поздрав и лека усмивка ороси лицето му. Младата жена го изгледа подозрително, очевидно за момент забравила това, което бе искала да му каже.
- Морфинът не ти действа добре?
- О, никак. Копелето ми има зъб още от ... ехаа. Ха. Да, от тогава.
Очевидно нямаше намерението да даде малко по-подробно обяснение и тук си спечели въздишка. Макензи премина на автоматична скорост и някъде над главата й се изписа с големи светещи букви „поемам отговорност“. Ако не друго поне имаше неоспорим талант в тази сфера и никой не гореше от желание да я измести в класацията. Превозът му до апартамента вече се водеше уреден и после трябваше да й благодари по наистина качествен начин.
Едно тайландско за вкъщи, един стек бира и една досадна дискусия по-късно Джерико се чувстваше достатъчно доставен пред входната си врата; Макензи го бе оставила след проверка до колко е започнал да идва на себе си. Несъмнено чувстваше съзнанието си малко по-бистро от по-ранната необходимост да изкупи всички гумени ръкавици в супермаркета, но съня щеше да го спаси от по-нататъшни излагания. Тялото му бе като незаконно сборище на захарен памук и това бележеше забавени реакции към абсолютно всичко. Никак не е забавно да се опитваш да си отключиш с подобни проблеми и Джерико бе твърдорешен да използва тежки експлозиви, за да се добере до спалнята си по най-бързата процедура.
Вътре разбира се не го очакваше тишина- мракът поне бе в излишък. Единственото работещо нещо бе плазмата и както винаги на нея се мъдреше спортния канал. Голф турнир? Изключително интересно. Силуетът на Майкъл бе заел стандартната си позиция на полуизлегнат мързел с крака на масичката, което бе добър знак. В атмосферата наоколо обаче не просъществува някакъв поздрав а само няколко градуса по-студена температура.
„Кучката е в наличност, но не е фертилна“.
„Направи нещо по въпроса тогава!“
Джерико поклати глава, оставяйки телефона в страни. Никой ли нямаше да оцени невероятното му постижение свързано с правилно използване на тъч екрана в това състояние? Богове, пръстите му бяха толкова странни- сякаш поставени под нулева гравитация. И се предполагаше, че Макензи иска сега в момента да оправи нещата между него и партньора му? Вярно, щеше да е проява на добра лидерска инициатива, но от друга страна мъжът го игнорираше открито и Джерико отчаяно искаше да се вкопчи в това. И да си легне. И да забрави за всичко поне в близките двадесет и четири часа почти-кома. Просто предвкусваше насладата от безпаметността на сънищата си и ...
- Реших да ти дам втори шанс да докажеш, че ставаш за нещо. - гърлото му беше пресъхнало и гласът му излезе леко прегракнал. - Но ако профукаш и него ще ти сритам задника от бой преди да те върна обратно на елементарно ниво на обучение в Академията.
Никакъв отговор. Хубаво, така да бъде.
Влачейки с една ръка стека метални кутиики бира агентът се настани на свободното ъгълче от дивана. Запасът зае средното местенце създавайки импровизирана Китайска стена помежду им; чернокоското наруши баланса колкото да измъкне едно кенче за себе си и да го отвори. С периферното си наблюдаваше Мики и неговата реакция- на бърза ръка бе привлякал вниманието му и сега си личеше как над игнора надвисват множество изкушения. Самият Джерико се чувстваше така, сякаш лови някакъв много рядък вид диво животно, което е изключително плашливо. Перфектно, всичките тези часове прекарани пред Дискавъри Ченъл и подобните му програми най-после оказваха реално въздействие. Майкъл в момента бе във фазата „знам, че това е изнудване но няма да се поддам- това обаче не значи, че няма да опитам“ и ръката му се пресегна за най-близката до него бира. 

Едната фигура залитна, но другата услужливо я подхвана през рамо. Кой да осмисли, че пътя от дивана до кухнята бе толкова дълъг и сложен? Още по-объркващ бе поривът да направят бъркани яйца, но май нещото ставаше за ядене. На теория, окей? Поне им се бяха разминали особени произшествия въпреки пълната какафония, която щеше да ги очаква на сутринта за разчистване. Не можеш да имаш всичко- трябват и жертви. Нещо подобно бе изцепил Джерико след гениалната идея да разбият яйцата в кухненският робот. Без, разбира се, да махат черупките. Нали за това имаше сито? За жалост то бе с прекалено ситни дупчици и магията не се бе получила. На третия опит експериментите бяха минали на заден план след онова нещо с броколите и пасатора. Сега изтощените псевдо-воини се завръщаха от бойното поле с победоносно дебилни усмивки. Диванът обаче наистина беше далеч, нали? Ах, проклетникът!
- Не мога, не. Не.
- Ако не е диван трябва да е земя.
- Земята е добра. Харесвам земята. Много... много добра земя.- и двамата постигнаха някакъв синхрон в тупването, просвайки се в неприветлива купчинка на пода. Джерико почувства нуждата да погали студеният под с някаква мантра от „добричка добринка земя“ преди да се обърне по гръб. Майкъл последва примера му и двамата затърсиха с особен интерес нещо привличащо вниманието в тавана.
- Ти наистина не носиш на алкохол, а?
- Пффт. - агентът се изкикоти, което беше... странен звук за него. В момента всъщност доста бягаше от сериозната си обтегнатост и като че ли това го бе подмладило с години. Блондинът бе изумен да чуе смях от него и като цяло да го види в подобно състояние- поставяше нещата в малко по-различна светлина и наложената вражда помежду им не изглеждаше толкова неприятна. В алкохола бяха намерили някакво спокойствие и разбирателство (а и помирение), което наистина играеше ролята на приятна изненада. Дори Джерико го осъзнаваше, но в момента не можеше изцяло да анализира ситуацията. За него важеше само идеята, че се чувства добре въпреки очевидно високото ниво на алкохол в системата му.
- Това е до-олна лъжа. От морфина е, нали разбираш. Морфин и алкохол... - той се опита да го опише с жестове, но вместо това го разсея идеята колко странно изглеждат ръцете му на фона на мъжделеещото се утро. Дори рамото си чувстваше по-добре, но това вероятно щеше да му се върне тъпкано в момента в който изтрезнееше напълно.
- Това не е ли опасно за комбинация? - двамата се спогледаха преди да избухнат в смях. Това е едно от онези неща, които са адски сложни за обяснение, но в същото време играят адски логична роля на пияна глава.
- Наистина ли смяташ, че нещо е умряло в задните ми части?
- О, определено. Горкото същество.
Двамата отново се разсмяха, преди да потънат в мълчание. Джерико се опита да намери ясна причина за ненависта си към другият мъж и в момента несериозността не му се струваше чак толкова голям грях. Не можеше да търси във всички себе си, а от части така бе подходил с проблема. Започвайки обучението си, работата в Агенцията като цяло, той.. се бе опитал да заличи миналото си с много работа и цялостно отдаване. Не го отричаше; дори и сега тези мотиви го движеха напред. Отдавна бе забравил какво е да бъде човека, който го бяха отгледали да бъде- и въпреки всичко идеята още го преследваше като много досаден призрак. Липсваха само веригите и стоновете с които да го подлагат на безсънни нощи. Това си го правеше и сам, но поне кошмарите се бяха отказали временно.
- Не трябваше да се държа толкова... ъх, как да го кажа...
- Като гъз? - Майкъл му подаде думите с усмивка, което спечели смръщване от събеседника. - Нищо, ще го преживея, мамо. Може и да си задник, но все пак те харесвам.
Джерико го изгледа с лека нотка на сериозност, преди чертите му отново да омекнат. Може би пък нямаше да е толкова лошо да намерят някакво разбирателство? Внезапно не му изглеждаше толкова сложна и непосилна задача...
- Да, схващам, че изживяваме някакъв гей момент на побратимяване, но все пак държа да ти напомня, че не играя за този отбор.
Добре, взимаше последните си размисли назад. Задачата още си беше непосилна- но Джерико се улови, че се хили още по-усърдно докато лакътя му се забива в чуждите ребра. 

Oh, oh-oh I got a love that keeps me waiting
I’m a lonely boy
[the black keys]

Ключовете бяха зарязани между празната и полу празната бутилка „Grant's”. В същия окръг се падаха и чифт слънчеви очила (пукнати от лявата страна на дръжката си), един опакован презерватив (приличащ на нещо газено от тежкотоварен автомобил, кашонът негови събратя изглеждаше къде-къде по-представителен на пода), стара поничка (просто стара) и една от онези играчки с клатещи се глави с всички основни прелести на Елвис Пресли.

От радиото дънеше от онзи евтин кънтри рок в който всички песни си приличаха а една масивна муха бъзбъзкаше срещу единственият прозорец. Нейната природна ограниченост й позволяваше да асимилира само по едно нещо наведнъж и в момента лайт мотива беше „хей, стъкло. Стъкло. Стъклоо, хей! Здравей, стъкло. Стъкло!“ и така нататък. От там идваха и меките удари на тъпо в джама.
Третия музикален фон бе най-минимално интересен и то само защото представляваше далечната идея за работещ душ. Вратата на мизерната баня зееше отворена и пеене и пяна долитаха преплетени в егоистична прегръдка. Не беше нищо ново и утрото просто обещаваше да е поредното стандартно такова. Привидно всичко беше наред и нищо не опитваше да наруши крехката коричка спокойствие полегнала по главните действащи лица. Те неизменно бяха комплект- един приемащ гравитацията в собствена ниша на двойния матрак и един отдаден на класически „о, соле мио“ момент в банята. Класика. Дори и сега се допълваха изцяло, макар и по своеобразно неразбираем начин. Да разбереш симбиозата им на пръв поглед се струваше на всички невъзможна задача- за това и скачаха прибързано на грешни заключения- а реално от това по-просто нещо нямаше. Обясненията бяха елементарни.
„Grant's”,защото нито един от двамата не пиеше друго.
Презокеанско количество презервативи, защото какво друго да си купиш с хилядата спечелени купона, които важат само за промоции и в момента има само една? Малките провинциални градчета не са никак забавни, но от кметството щяха да се наложи скоро да откачат странните бели лепкави балони навъдили се по покрива преди да са се изложили съвсем.
Поничката, защото нищо не можеше да държи Брейв далеч от пудрата захар.
Елвис Пресли просто защото, ами, беше Елвис. Краля, бейби.
По тази логика лесно се виждаше, че двамата просто бяха заспали заедно на едно легло не от опит за интимност- има и други неща, които можеш да правиш вертикално и без дрехи. Едно от тях бе да изгубиш съзнание след почти две бутилки уиски и да съжаляваш на другата сутрин, че не си стигнал до клинична смърт с третата, защото с подобен махмурлук не е възможно да се живее. Индивид Първи- онзи земнопритеглящият се- в момента съжаляваше именно за това. Главоболието измъчващо го бе достатъчно мащабно, за да вдигне цял зомби Апокалипсис; ако разбира се има желаещи за бърза загуба на мозъци и всякакви дребни органи. Индивид Втори имаше сходни проблеми, но дългогодишното самовнушение, че водата помага в такива моменти, го бе поставило пред куест да изхаби последната капка топла вода в бойлера. И между другото, мисията определено бе по силите му и с правилният музикален съпровод работата вървеше изключително леко.
- Шшвпсв.
Кранчетата се врътнаха с пронизително скрибуцане и поредица от „шляп-шляп“ нахлуха в стаята. Подозрително древният мокет услужливо започна да попива капещата навсякъде вода- че кой ли ти използва хавлии в днешно време- и Брейв зае централно разположение. Изправен в цял ръст не беше нищо повече от внушителна грамада мускули и наченки на поничкено коремче, което фитнеса от години се опитваше да унищожи. За разлика от него проснатият на леглото Куентин бе като недохранен младеж въпреки факта, че вече навлизаше във възрастта предшествуваща тридесетте. Така де, оставаха още шест години до там, но нямаше да му се изплъзне измежду пръстите.
- Шшв. Впфшвс?
- Тотално, братле. Чакай, ще ти помогна. - след като на пияна глава бяха обсъждали ползата и вредата от садомазохистичните прояви в леглото Кю бе свършил с превръзка на устата и впечатляваща детайлна карта на щата Калифорна върху гръдният си кош, любвеобвилно изрисувана с неизтриваем маркет.
- Така по-добре ли е? - Брейв го развърза, намествайки се на ръба на леглото.
- Швпш.. смисъл, да. По-добре е. Богове, главата ми..
По-дребничкият мъж изруга под нос, издавайки рядък вид ръмжене напомнящ доста категорично на един точно определен изчезващ вид тигър обитаващ Северозападна Индия. Или Португалия, ако статията в Уикипедия не се опитваше да го излъже по някакъв долен интернетски начин.
- Аналгин?
- Аналгин. Старбъкс. Наистина не е от значение.
- И понички. - Куентин се загледа замислено към твурдоглавата муха. - Не, китайски спагети и сметана. С малко череши. И захарни пръчици.
В момента не му се струваше като лоша комбинация; неведоми бяха пътищата по които апетитът му работеше като този на бременна жена. Постоянно имаше някакви нелепи и отчаяни нужди от определени комбинации храна и те често граничеха с истинска лудост. Куентин пък обичаше да смесва кафе и ден без кофеин обикновено означаваше истински неприятности.
- Сделка.
Кю напрегна всички остатъци от воля в изтерзаното си тяло, за да се претърколи от леглото и да падне тежко на пода. Сутрешна рутина- какво да го правиш? С влачене щеше да се добере до купчинката си с дрехи и изпълнявайки танцови движения от рода на „агонизиращ червей“ всичко щеше да си намери мястото. Години практика бяха отнели, за да се осъвършенства и да изпълнява всичко с почти съвършенство; изглеждаше по-лесно от колкото реално беше.
Брейв в това време се грижеше за своят тоалет и той не представляваше нищо повече от тениска с любимият му вълк от анимацийте на Текс Айвъри, дънки и кожено яке. Това беше идеята му за представителен външен вид и определено действаше... ако ти се иска да гледаш привлекателни мъже, които явно не са пораснали особено много. С наболата брада дори можеше да мине за педофил а Кю със своята младоликост и тинейджърски чар за поредната му жертва. Прекрасна двойк... не, грешен подбор на думи. Забравете изобщо, че се е случвало.
С трак, троп и шляп вратата на стаята им се отвори.. за да бъде затворена веднага. Куентин бе направил рязката проверка на периметъра и сега тежко се облягаше с гръб на рамката. Дишането му се бе ускорило за секунди и като че ли всеки момент щеше да изпадне в истинска паник криза.
- По-зле е от колкото предполагах. - той преглътна тежко, поклащайки глава. Тонът му бе от онези с които съобщаваш, че света свършва. - Навън е... навън е ден.
Туше. Ако имаше нещо, което да мрази със същата страст с която обожаваше кафето си то това бе ярката слънчева светлина. Слава на боговете за такива неща винаги бяха добре подготвени- слънчевите очила вършеха чудеса. Брейв ги вдигна от настоящото им местоположение подавайки ги на партньора си; ако повярваме на комерсиалните филми то ако Сатаната излезе на парти в образа, който му натрапваха (черна кожа, вериги и шипове) то тези очила щяха да са част от тоалета. Стъклата им бяха толкова затъмнени, че дори непрогледната нощ излизаше прекалено осветена и сбъркана.
- Искам си Старбъкс-а.
- Скоро. Отиваме при Шърли и там всичко ще се оправи.
Поне временно.