La Démence dе Notre Jeunesse

широката луна пак ме влудява

Сириус Блек не можеше да си спомни време, в което не се бе събуждал с мисълта, че отново е постигнал целта си. Корнелия се бе увила около него и той не можеше да си тръгне, без да я събуди. Лежеше задъхан и се взираше в тавана – слънчевите линии вече бяха започнали да изчезват и той усети приятна тръпка в стомаха си. Наближаваше онзи страшен полунощен час, който бяха успели да превърнат от заплаха в незабравими моменти на приятелство и подкрепа. Оставаше толкова малко – само някакви си часове – и той изгаряше от нетърпение; възбудата, нямаща нищо общо с момичето в леглото му, се разпростираше в тялото му като вирус.
Накрая не издържа и се размърда. Корнелия отвори очи сънено и му се усмихна. Ръката ù беше отпусната върху корема му и тя започна да плъзга пръстите си по него.
- Още ли искаш? – измърка. Гласът ù беше топъл и течен като мед, а думите ù – така съблазнителни, че Сириус изпита желание да остане, но го изгуби след секунда; тя не беше това, което търсеше и не притежаваше нищо, което да го задържи. Той хвана ръката ù, в опит да я подготви за това, което щеше да ù каже.
- Достатъчно за днес, скъпа. Имам важна работа, която трябва да свърша, но след това съм на твое разположение.
Дори не разбра как тя успя да промени изражението си толкова бързо. Очите ù се присвиха, а устата ù се разкриви, докато търсеше подходящите ругатни, с които да го обсипе. Не му се случваше за пръв път, но в тези моменти винаги си мислеше как злобата загрозява женските лица и му стана още по-лесно да си тръгне. Корнелия бе скочила от леглото и сега яростно навличаше дрехите си. Беше облякла блузата си наопаки, но Сириус реши, че е по-благоразумно, ако не обърне внимание на този факт. Сега, когато нямаше изгледи за помирение, той спокойно започна да се облича. Когато и последното парченце плат намери мястото си върху него, се изправи и тръгна към вратата. Просто не се сещаше какво може да каже, но не изпитваше кой знае какви угризения заради това. Щом Корнелия искаше да драматизира, нейна воля. Нима не знаеше от самото начало, че е просто поредното момиче, една от многото?
- Глупак! – извика тя подире му. Няколко руси кичура се поръсиха пред очите ù и ù придадоха още по-разярен вид. – Само ме използва, за да ти топля леглото!
Сириус дори не се обърна, което повече от всичко ù подсказа мнението му, което я накара яростно да изпищи. Той разроши косата си с пръсти, докато излизаше от стаята. Надяваше тя да не направи някоя поразия вътре. Не му пукаше за собствените му вещи, защото нямаше нищо кой знае колко ценно, но делеше спалнята с още седем души и те сигурно нямаше да са на същото мнение. Знаеше, че не биваше да го прави, но нещата някак бяха излезли извън контрол и по всяка вероятност последиците щяха да са неприятни. Корнелия бе не само от неговия дом, но и в неговия курс, което означаваше, че ще я вижда по-често, отколкото му се искаше,а тя не беше от хората, които могат да приемат, че светът не се върти единствено около тях. Може би трябваше да се върне към изпитаната практика да посещава Нужната стая при подобни случаи, само че днес бе оставил възбудата да замъгли съзнанието му и въобще не бе помислил за тази страна на нещата.
В Общата стая го посрещнаха Саймън Донахю и Майло Стреч, които уж играеха карти, но Блек бе сигурен, че са надавали по едно ухо към момчешките спални. Майло, който бе захапал някакъв молив, се ухили на Сириус.
- Май не изпълняваш задълженията си правилно, а, Блек?
Сириус не можа да измисли нищо достатъчно остроумно, с което да затвори устата на съученика си, затова го игнорира и се обърна към четвъртия човек в стаята, а именно Питър Петигрю – един от постоянните членове на тяхната компания.
- Джеймс няма ли го?
Питър поклати глава. Имаше рядка, суха коса в миши цвят, която стоеше някак неестествено на главата му, сякаш мястото ù не беше там. Сириус побърза да прогони сравненията, които му хрумнаха, от ума си – той никога не се подиграваше на приятелите си и нямаше намерение да започне да го прави.
- Да го намерим тогава – каза Блек, а в същото време вратата зад него се отвори и Корнелия изхвърча от там. Хвърли му яден поглед и отвори уста, но в същия момент погледът ù се спря върху нахилените момчета. Тя се отказа от каквито и да е вербални нападки в името на гордостта си и Сириус правилно отгатна, че в този момент си мисли как да не се изложи повече пред съучениците си. Погледна я с повдигнати вежди, сякаш я предизвикваше да продължи, което я ядоса още повече и тя почти изръмжа, преди да изфучи към момичешките спални, където вероятно щеше да продължи да се тръшка.



Ремус Лупин се опитваше да завърши писмото си, но пръстите му трепереха. Той прокара пръсти през гъстата си, кестенява коса и въздъхна. Дори днес да не беше пълнолуние, вероятно пак нямаше да може да го напише. Думите му се изплъзваха и това, което искаше да каже, губеше смисъла си. Не можеше да изрази чувствата си на пергамента, но и не можеше смелост да го направи гласно.
А и дали беше добра идея, писмото? Изведнъж си представи как тя се разсмива, докато го чете и препрочита, първо наум, после – гласно, споделя го с приятелките си, а защо не и с всички в Общата стая... Изпита желание да повърне. Защото всъщност просто нямаше значение. Вълкът в него се размърда и той осъзна, че скоро ще дойде време за трансформацията. Очакваше всеки момент приятелите му да дойдат тук, в Къщата на крясъците, неговото убежище. Мястото му беше тук, той завинаги щеше да остане върколак, животно, звяр... може ли въобще да рискува? Да разкрие на Надин всичко онова, което се криеше в душата му през последните месеци; всичко онова, което бе покрито с дебел слой прах и се съхраняваше на тъмно. Беше ли безопасно да ù се довери? Беше ли готов да го направи?
Мисълта за това го накара да се свие.
Той не беше нормален. Беше го приел, а и приятелите му също, което трябваше да е най-голямото щастие за него, но... защо продължаваше да иска още? Изведнъж всичко беше станало недостатъчно и Ремус все по-често си мислеше за начина, по който тя отстранява досадния кичур коса, спуснал се пред очите, за отнесената ù усмивка, сякаш в главата ù се случваше нещо толкова странно и лично, че никой външен човек не би могъл да го разбере... Не му ли се искаше да може да я разбере без думи, да намери пътя към нея чрез погледа ù? Не си ли бе помислял не един път, че той може да този, който прибира косата зад ухото ù, който предизвиква онези усмивки?
Но имаше и още нещо, което го тревожеше, извън неговата природа – знакът на гърдите ù, онзи сребристо-зелен знак, който го караше да се страхува. Знаеше, че Надин е различна, змията на Слидерин още не се бе увила около сърцето ù, но нима не бе възможно това да се случи за тази последна година, след която щяха да напуснат „Хогуортс“ завинаги? Имаше причина Шапката да я е изпратила в този дом, макар и Ремус да отказваше да приеме съществуването ù насериозно.
Мисълта да сподели терзанията с някой от приятелите си не го успокояваше. Сириус никога не би разбрал, за Питър да не говорим. Може би Джеймс... Не, и двамата щяха да се чувстват неловко и в крайна сметка нямаше да излезе нищо.
Може би беше по-добре да запази всичко за себе си. Решението беше неудовлетворяващо, но нищо друго не му оставаше.
Но сега трябваше да остави всичко това за утре. Тази вечер му предстоеше много болка и много забрава.
Отвън се чуха гласове.



Червенокосото момиче се повдигна на пръсти и допря устните си до неговите. Когато лицата им се отдалечиха едно от друго, изражението на Лили Евънс бе сериозно.
- Ще ми кажеш ли поне къде отиваш?
Джеймс се усмихна закачливо и помилва косата ù.
- Иска ми се да можех, Лилс, но тайната е чужда.
Тя кимна, макар че не ù се искаше да се разделят точно сега.
- Няма да се забъркваш в неприятности, нали?
- Останала си с погрешно впечатление за мен – порица я той и тя се засмя. Придърпа го към себе си и го целуна отново. Джеймс се опита да запази самообладание, когато косата ù погали бузата му и той усети аромата ù – толкова неизразимо прекрасен, толкова нейн... толкова негов. Притисна я по-силно към себе си, защото най-накрая я държеше в обятията си и използваше всяка секунда, за да си го напомня.
Хвана лицето ù с ръце и я погледна в очите.
- Обещавам, че ще ти разкажа всичко някой път.
Тя кимна отново и постави ръката си върху неговата.
- Гледай да го спазиш.
Джеймс се усмихна и я целуна леко за довиждане. Когато тръгна, не се обърна към нея повече, защото се страхуваше, че като я види, ще поиска да остане, а не можеше да си го позволи. Днес беше специален ден, който той и приятелите му използваха всеки месец, за да превърнат в уникално преживяване. Днес нямаше право на повече целувки.
Лили остана загледана в гърба му, докато се отдалечаваше и мисълта колко го обича я зашемети. Искаше да го последва, искаше да разбере какво е по-важно от нея, но остана, въпреки желанието си. Каквато и да беше тази тайна, тя трябваше да си остане такава, поне докато не реши да я сподели с нея. И тя нямаше нищо против да чака.
Спомни си онези дни, назад във времето, когато отказваше да се поддаде на натиска му, защото го смяташе за надут и арогантен. Сега разбираше, че самата тя се бе държала високомерно и сама бе замъглила погледа си за това, което представляваше всъщност. А то беше много повече, отколкото някога бе предполагала. Имаше един момент – дали не беше в пети курс, когато двамата бяха станали префекти? – когато му беше казала, че не заслужава приятелите, които има и той се бе усмихнал многозначително, без да изразява гласно мислите си. И вече можеше да разбере, че усмивката му е значела „Грешиш“.
Прав беше, тя наистина бе сгрешила.
И може би затова истината сега ù се струваше така сладка.



Чоплеше разсеяно ноктите си. Поради липсата на други интереси, можеше да прави само това, докато чака приятелите си да се съберат за поредното приключение под пълната луна. Сириус и Джеймс обичаха тези моменти и бяха успели да накарат и Ремус да се чувства по-добре относно състоянието си, но Питър все още го беше страх. Не само защото в сравнение с тях беше една нищо и никаква си мишка. Той просто не обичаше да върши нищо извън скучното си, безопасно ежедневие. Но не можеше и да се откаже, защото тогава Сириус щеше да го нарече „страхливец“, а останалите ученици в училището щяха да му се подиграват още повече, когато разберат, че вече не е в тяхната компания.
Саймън и Майло дори не забелязаха присъствието му в Общата стая на Грифиндор. Питър не се изненада особено. Сви се в ъгълчето, в което така и така се чувстваше най-удобно и се вслуша в разговора им, но му беше трудно да следи смисъла, защото те често говореха ту тихо, ту високо, а думите им се размиваха в безгрижния смях.
- ... и тогава той казал...
- ... Корни е горе...
- ... можеш ли да си представиш?
- ... поредната си жертва.
- Този път май тя е жертвата – рече Майло и двамата избухнаха в смях. Той извади тесте с избухващи карти от джоба си и започна да ги подрежда на масата между тях. – Ще залагаме ли?
- Десет галеона – отвърна моментално Саймън и се намести в своето кресло.
Питър Петигрю също искаше да залага, но за нищо на света нямаше да помоли да го включат. Те и без това нямаше да искат. Само Джеймс и Сириус правеха компромиси за него. Ремус също би ги направил, но той никога не участваше в подобен тип игри. Затова остана да се снишава в ъгълчето си, докато Сириус приключи горе. После щяха да излязат и за пореден път да минат през Плашещата върба. Питър потрепери при тази мисъл. На него му беше най-лесно да влезе в прохода и именно от него зависеше дали и другите ще успеят. Досега винаги се бе справял успешно, въпреки това винаги очакваше да чуе плющенето на някои клон и да усети остра болка по мишия си гръб, докато се пречупваха надве.
- ... онзи Петигрю...
Беше забравил да слуша и поради тази причина изтърва каквото имаха да казват за него, но издаде тих гърлен звук, каче си прочистваше гърлото.
- Чу ли нещо? – попита Саймън, но другият поклати глава и той сви рамене.
Питър се ослушва още известно време, но повече не го споменаха. Върна се към ноктите си.



Въздухът погали лицата им, когато излязоха. Джеймс ги чакаше на известно разстояние от Плашещата върба с ръце в джобовете и отнесено изражение. На Сириус не му беше трудно да се досети за какво си мисли приятелят му. Когато ги видя да се приближават, Потър се усмихна и каза:
- Лун сигурно ни чака.
Сириус се ухили широко.
- Готови ли сте, момчета?
Джеймс вдигна палец развеселен. Очите на грифиндорците светеха, вече нищо друго нямаше значение, освен тях четиримата. Беше невероятно да си помисли човек, че нещо ще е в състояние да ги раздели. Дори не можеха да си представят, че животът им ще се преобърне, макар че промяната вече бе нахлула в сърцата им, но беше толкова тиха и внимателна, че те не я усещаха.
След малко от трите момчета нямаше и следа, но три много различни едно от друго животни – елен, куче и едва забележим плъх, - се отправиха към Плашещата върба. Макар че бяха такава странна гледка от страни, имаше нещо в погледите, които си отправяха помежду си, което казваше „Разчитай на мен“.

---

Цитатът е от песента на Стефан Вълдобрев „Вълк“.

what would you think if i sang out of tune,
would you stand up and walk out on me?
lend me your ears and i'll sing you a song,
and I’ii try not to sing out of key.

oh, i get by with a little help from my friends,
i get high with a little help from my friends,
i’m gonna try with a little help from my friends.

Този път беше особено тежко. Може би заради психическото му състояние преди трансформацията, но Ремус бе особено разярен върколак. Имаше късмет, че приятелите му бяха усвоили тайните на магьосническата трансфигурация и бяха станали зоомагове, иначе кой знае какво би могло да се случи. Джеймс и Сириус се превръщаха в едри, силни животни и макар че животинската форма на Питър не бе от ползва в такива случаи, големината на другите двама бе достатъчна, за да предотврати сериозните поражения, които върколакът можеше да нанесе, когато е на свобода.
А те често поемаха този риск и напускаха Къщата на крясъците, защото обикновено можеха да помиряват Ремус и всичко беше наред през животинския им поглед. Дъмбълдор бе намерил начин да го задържи в училището, но при условие, че прекарва периода на трансформацията си в Къщата на крясъците, до която се стигаше през специален проход под посадената специално за неговия случай Плашеща върба. Лупин си спомняше как по-големите ученици от дома му обсъждаха странното дърво, но никой не бе заподозрял конкретната причина за появяването му и тъй като бързо се отегчаваха, скоро престанаха да му обръщат внимание. Ремус не можеше да спре да мисли за това колко безсрамно излага приятелите си на опасност, но дълбоко в себе си знаеше, че никога няма да ги помоли да го оставят сам. Не беше особено успокояваща мисъл и за нравствеността му, която си изграждаше един морален идеал, тази мисъл беше трудна за преглъщане.
Разбира се, той не си спомняше нищо от случилото се през нощта. Всичко научи от техните разкази, които бяха поднесени небрежно, но си личеше, че се бяха изплашили от необичайната му ярост и той можеше само да се надява, че не му спестяваха нещо ужасно. Според това, което му казаха, нещата за малко щели да излязат извън контрол, но Джеймс и Сириус бяха успели да овладеят ситуацията навреме и четиримата дочакали края на нощта заедно в Къщата на крясъците. Ремус можел да бъде сигурен, че местните жители дълго ще помнят тази нощ – сигурно бе станал причина за едно-две нови предания за духове и какви ли не зверове. И като се замислеше, не бяха далеч от истината.
Ремус избягваше погледите на приятелите си, защото белезите, които им беше оставил, не бяха малко. Само Питър бе невредим, главно защото цяла нощ бе цвърчал някъде из краката им, като само си даваше вид, че помага. Но те винаги му прощаваха и не отваряха дума за малодушието му. Той имаше своя роля в групата им и те нямаха право да изискват от него повече, отколкото можеше да даде.
Часове, след като всичко бе свършило, влязоха в Голямата зала. Беше прекалено рано и на масата на Грифиндор имаше само няколко сънени момичета от по-долните курсове, които сами не можеха да повярват, че са на крак в този час. Четиримата се настаниха както обикновено – Ремус и Джеймс срещу Питър и Сириус; изглеждаха смъртно уморени.
Сириус се опита да разведри обстановката с една-две неуспешни шеги, след което замлъкна. Джеймс бе подпрял брадичката си с ръка; единственото, за което имаше сили, бе да гледа как Питър вяло маже първо една, после втора филия със сладко от ягоди. Сириус последва примера му, но след като свърши и огледа готовото творение в ръцете си, му се догади и остави филията недокосната. Вместо това замислено взе да опипва подутината на окото си, което преливаше в синьо-лилави отенъци. Ремус забеляза това и чувството за вина се отбеляза на лицето му.
- Съжалявам за това, Лап – каза той и всички се обърнаха към него. Сириус завъртя очи.
- Шегуваш ли се? – ухили се той. – Ти ми направи такава услуга – момичетата умират да слушат пораженчески истории, само почакай да видиш.
Джеймс постави ръка на рамото му и го стисна приятелски.
- Стига си се измъчвал, Лун. Знаехме рисковете, когато се заехме с това. Ако някой от нас искаше да си тръгне, до сега да го е сторил. Само че ти знаех, че никой от нас няма да те остави, защото ти си част от групата и без теб сме за никъде.
Питър закима енергично с глава. Лупин се усмихна уморено. Знаеше, че те никога няма да го обвинят, но беше достатъчно, че той го прави. Страхът, че ще ги изгуби, когато видят истинския звяр у него, никога нямаше да го напусне. Но в моменти като този, когато силите им се възвърнеха и всички проблеми оставаха в миналото, те почти го караха да го забрави.
- Дори Пийт може да се похвали с... ъ, болката в лапичките си на Мадисън Лио и веднага ще я спечели – допълни Сириус. Момчетата, които седяха срещу тях се спогледаха и избухнаха в смях. Мадисън беше едро момиче от техния дом и курс, което почти винаги имаше трохи около устата. Понякога се чудеха дали има моменти, в които не яде, а някоя от съседките ù по легло бе споделила, че Мади държи цяла колекция от кексчета с плодова глазура до леглото си. Да си я представиш до което и да е момче бе толкова нелепа и комична картинка, обяснението на която можеше да се дължи на факта, че джобовете му са пълни с меденки и шоколадчета.
- Много смешно – обиди се Опаш. – Освен това тя е хвърлила око на Ремус.
Сириус се сгърчи от смях, като едва си поемаше въздух.
- Лун, моля те, възползвай се от състоянието си и я изяж, преди тя да го е направила – едва успя да изрече и избухна в поредната доза смях. Ремус бе целия почервенял и стискаше вилицата си, макар че не можеше да отрече, че имат право да се смеят – онзи ден по време на обяд, пред смаяните погледи на всички, Мадисън срамежливо му бе оставила последното парче тиквен пай; жест, който можеше да означава само дълбоко уважение с романтичен привкус. След малко нервна усмивка се появи на лицето му. В края на краищата, беше вкусен пай.
- Кое е толкова смешно? Сириус се чува и на Астрономическата кула – разнесе се глас зад тях и Джеймс мигновено се обърна, разпознавайки безпогрешно своята любима. Когато го видя Лили ахна и закри устата си с длан. После обходи с поглед другите трима – раните по лицата им и ръцете им, тъмните кръгове под очите им, които вече бяха възвърнали живия си израз, разрошените коси. Искаше да попита какво се е случило снощи, думите напираха на устните ù, трептящи от тревога и от любопитство. Но вече знаеше, че тайната, каквато и да е тя, е обща. – Изглеждате ужасно – отбеляза, докато сядаше до Джеймс.
- За това пък ти си по-ослепителна от всякога, Евънс. Може ли един танц? – Сириус ù изпрати една от прочутите си усмивки, но тя нямаше никакво въздействие върху Лили.
- Някой друг път, Сириус, не бих искала да си навлека гнева на Корнелия – отвърна тя и му намигна.
- Освен това Сириус е ужасен танцьор – каза Ремус и се наведе, за да избегне летящото към него шоколадово кексче.
- Не бъди толкова сигурен, Лун...
Но Лили вече не гледаше към тях, вниманието ù бе изцяло заето с криволичещата драскотина като от животински нокти по лицето на Джеймс. Тя я докосна и проследи с пръст очертанията ù – как ли я бе получил? Той трепна, но усмивката остана на лицето му.
- Нищо ми няма – увери я.
Зад тях Сириус направи гримаса и се престори, че забива нож в сърцето си. Джеймс му показа с поглед, че ще му го върне по-късно и Сириус разпери ръце, за да покаже, че приема предизвикателството. После подхвана една от любими си теми и скоро двамата обсъждаха очакванията си за куидичния сезон, Лили се бе облегнала на рамото на Джеймс и се опитваше да следи темата, доколкото ù възможно, макар че не разбираше много от нея, а Питър се обаждаше само колкото да изрази съгласието си с някой. Само Ремус мълчеше и не даваше признаци, че чува каквото и да било от разговора. Всъщност той мислеше за Надин Фроа, която току-що бе влязла в Голямата зала и връзваше косата си в движение. Тя седна на масата на Сидерин и макар да беше заобиколена от хора, се хранеше мълчаливо, свела поглед надолу. Разговорите се водеха през нея, но Ремус забеляза как на няколко пъти устните ù се размърдаха, което означаваше, че все пак следи случващото се около нея. И тогава, сякаш усетила, че я наблюдава, тя вдигна глава. На Ремус му се стори, че очите им се срещнаха, но не можеше да бъде сигурен заради разстоянието. Бързо отклони погледа си настрани, престори се, че слуша спора на Сириус и Джеймс, но думите им бяха така далечни, а когато отново събра смелост да погледне натам, тя беше изчезнала.
- Ще закъснеем за Отвари – обади се Питър и тръсна ръка, за да покрие часовника си с ръкава на мантията. Стомахът на Ремус се сви. Знаеше къде е отишла.
- На Слъгхорн няма да му се хареса, ако любимката му закъснее – пошегува се Джеймс, но на Лили никак не ù беше смешно. Отварите ù се отдаваха, но далеч не бяха любимия ù предмет и тя с усилие посещаваше часовете. Ако не ù бяха необходими, за да стане аврор, въобще нямаше да ги включва в програмата си за годината. Да не говорим за онези ужасни сбирки, които професорът организираше за по-надарените си ученици, истински кошмар!
На излизане, Голямата зала бе достигнала нормалния си за този час брой хора, в резултат на което се чуваше един постоянен шум от тракащи прибори, възбудени разговори и сподавен кикот. Петимата грифиндорци се разпръснаха между съучениците си. Без да е търсел това, Сириус изведнъж се озова срещу брат си, Регулус, който представляваше почти точно негово копие – същата непокорна, черна коса, същите вечно търсещи сиви очи... Но който ги познаваше, щеше да знае, че различния знак отпред на мантиите им, отваря между тях непреодолими бездни.Слидеринецът огледа раните на брат си с неприкрито задоволство.
- Коя кучка не ти е простила този път, Сириус? – попита високо той. Няколко ученика им хвърлиха разсеяни погледа, но след това отново се върнаха към разговорите си – бяха се нагледали на сблъсъци между членовете на фамилията Блек и вече им бе доскучало. Но веднага щяха да усетят, ако настъпи промяна и обичайното им заяждане премине в нещо повече.
- Майната ти, Регулус, аз поне мога да си намеря приятелка.
Регулус стисна пръчката си. Грифендорецът забеляза движението му и го погледна в очакване. Понякога искаше брат му да намери смелост да намери това, което той отлагаше толкова години – един открит дуел щеше да покаже кой от двама им е по-силен, слагайки край на вечното им словесно съревнование. От друга страна... това беше единственото, което имаха. Без него, Сириус би забравил, че въобще има брат. В началото го мразеше, задето го бе оставил да бъде черната овца в семейството и да бъде прокуден, докато сам обираше овациите, но сега изпитваше само съжаление; съжаление към Регулус, задето не виждаше по какъв път върви, съжаление, че се бяха родили в такова време и в такова семейство, съжаление, че нямаше власт да промени нещата.
Но Регулус възвърна самообладанието си. Само ако знаеше, че вече не съм просто наследника на семейство Блек, а получих своята роля в нещо велико... Усмихна се на мислите си. Какво разбираше брат му, самоотлъчилият се бунтовник, чийто живот винаги се бе движил на ръба на идеалното?
- И този път ще ти се размине, братко – каза Регулус и се сля със съучениците си сред гъмжилото от черни мантии, преди Сириус да успее да му отговори.


Слъгхорн се изправи пред класа и ги огледа. Тънка усмивка играеше по вече застаряващото му лице. Беше ги накарал да се скупчат в задната част на стаята, така че сега чиновете стояха празни.
- Предишните няколко часа бяха пълна катастрофа, ако мога да се изразя по този начин, затова повече няма да сядате по свой избор. Да, господин Потър, боя се, че госпожица Евънс ви отнема от малкото концентрация, с която нормално можете да се похвалите. Ще ви разделя по домове, защото... Е, защото така е по-сигурно, че няма да попаднете до приятел. И така... двамата Блек, Малфой и Ламож, Потър и хм, нека да е Снейп, за да може поне единия да разбира какво му говоря, Евънс и Лестранж, Фроа и Лупин...
Продължи да изброява имена, докато не останаха само двама правостоящи, които по стечение на обстоятелствата, се оказаха от един и същ дом.
- Добре, господин Петигрю, заемете мястото си до госпожица Лио.
Питър едва не изстена, когато унижението му бе изречено на глас. Завлачи крака към първия чин, където Мадисън вече се клатушкаше на стола си. В стаята се разнесе дискретен кикот.
- Така е по-добре – отбеляза Слъгхорн, когато обходи с поглед посърналите лица на учениците си. – Ще седите така до края на годината, ако не си подобрите резултатите до края на този срок, затова внимавайте. Днес ще правите подмладяваща отвара. Някой знае ли как се прави? Освен госпожица Евънс? Снейп? – Той въздъхна и свали очилата си. – Добре, прочетете указанията на страница 23. Ако имате въпроси, вдигнете ръка, аз ще ви наблюдавам от катедрата си.
Стаята се изпълни с тихо шушукане и звука от прелистване на страници. Джеймс нервно тропаше с крак. Присъствието на Снейп сякаш тровеше въздуха му, но знаеше, че Лили не одобрява отношението му към него, а и не можеше да си позволи да го предизвика пред учител, без да навлече големи неприятности и на двама им. Сивиръс дори не си направи труда да покаже, че задачата му е омразна, просто седеше с отпуснати на чина ръце и гледаше безизразно напред. Джеймс стисна зъби и побутна своя учебник към средата на чина. Помисли си отчаяно, че часа едва сега бе започнал, а след това ги чакаше още един. С периферното си зрение бе видял, че позите на Белатрикс и Сириус са напрегнати и двамата си шепнеха нещо ожесточено. Потърси с поглед Лили и я откри в другия край на стаята – Рудолфус Лестранж бе дръпнал стола си настрани, сякаш бе заразна, докато тя си даваше вид, че въобще не го забелязва и съсредоточено работеше върху отварата си. Ръцете му се свиха в юмруци. Беше ли възможно да изкарат часовете, без да станат инциденти? Във въздуха се носеше нервност, която само разпалваше повече враждата между двата дома.
Потър се опита да върне вниманието си върху собствения си чин, където дейността бе сведена до нула и вероятно всеки момент Слъгхорн щеше да застане до тях, питайки с почти заплашителен глас „Проблем ли има?“. Джеймс въздъхна. Трябваше да се справи сам с отварата. Зачете се в страницата, на която бяха изброени съставките и макар че бъркаше поне половината, щеше да се постарае да докара отварата на цвят.
На последният чин Ремус мълчаливо смесваше кръвта от зелени гущери със стритите на прах опашки от скорпион, като се стараеше да не мисли за седящата до него Надин и случайното докосване помежду им, когато и двамата едновременно се бяха пресегнали за шишенцето с кръв. Тя бе реагирала по нетипичен за Слидерин начин, просто се намръщи леко и го попита дали може в такъв случай той да се заеме с неприятната задача да отмери нужното количество кръв. Той едва събра кураж да ù отговори положително, какво оставаше да ù обясни как се чувства. В момента тя режеше корени от маргаритки и той крадешком следеше как се движат белите ù ръце, заради което вместо 50 мл. Кръв бе отлял с около 20 повече и от котела се разнесе гъст, неприятен мирис, който го накара да сбърчи нос.
- Уф – изпъшка Надин, но не го упрекна. Само заби поглед в учебника и след малко каза: – Няма страшно. Ако добавим още една опашка, ще получим каквото трябва, само че в малко по-голямо количество.
Забеляза учудения му поглед и въздъхна.
- Слушай, няма смисъл да си пречим взаимно, защото сме тук, за да печелим точки за домовете си... – Всъщност, за да се научим как да правим отвари, поправи я мислено Ремус, но не си позволи да направи гласна забележка, но нямаше как да пропусне типично за Слидерин мислене. Значи беше прав да се тревожи за това. И въпреки това... – Така че трябва да забравим за малко, че сме от различни домове, защото аз лично искам тази година да ви вземем Купата изпод носовете.
Лупин не се сдържа и се усмихна. Повече нищо не се обърка.


Когато вторият час бе към края си, Слъгхорн оцени всяка отваря. Само тази на Лили заслужи „Отличен“, като по този начин бе направила услуга и на Рудолфус, тъй като точките щяха да се разделят по-равно между двойките. Още няколко бяха оценени с „Надхвърлящ очакванията“, сред които бе и тази на Надин и Ремус, повечето получиха „Приемлив“, а само две „Слаб“ – тази на Питър и Мадисън, които все още не можеха да разберат как изведнъж котелът бе започнал да прелива, както и на братовчедите Блек, заради което двамата всеки момент щяха да се хванат за гушите. Джеймс Потър бе особено горд с постигнатото, защото обикновено попадаше в последната категория, когато работи сам, но днес бе успял да изкара точки за дома си, но Слъгхорн нямаше време да оцени напредъка му, защото бе твърде зает да се удивлява от липсата на вдъхновение у Снейп. Сивиръс бе изслушал словото на професора с безразличие и дори не се опита да се оправдае – по-късно щеше да помисли как да продължи да се справя с присъствието на Потър до себе си в тези часове.
- Свободни сте – оповести Хорас Слъгхорн и разтърка слепоочията си. Учениците се заизнизваха един по един от стаята, кои доволни, кои – не.
- Значи въпреки всичко ни бива – отбеляза Надин и прибра учебника си в чантата. – Ще се видим в четвъртък, в такъв случай.
Ремус кимна и си помисли някак несвързано, че по-късно ще имат вълшебство заедно, но разбира се тя не знаеше, защото този факт не я вълнуваше особено. Изчака я да излезе от стаята, преди сам да се отправи към вратата, където седеше Сириус с вбесено изражение.Ремус го потупа по гърба.
- Успокой се.
Но Сириус не можеше лесно да забрави думите на Белатрикс и сблъсъка с Регулус по-рано.
- Тази проклета фамилия – изръмжа той, напускайки стаята.
Вътре останаха само Джеймс и Лили. В последният момент Слъгхорн ги бе помолил да почистят разлетите течности и посипаните по земята съставки, защото не се чувстваше добре. Лили замахна с пръчката си и течността от чина на Питър и Мадисън започна бавно да се изпарява. Джеймс направи едно-две заклинания, но накрая предпочете да се облегне на чина и да я наблюдава - лекотата, с която движеше ръката си, начина, по който косата ù падаше пред лицето, мекотата в очите ù, когато се обърна да го погледне.
- Няма ли да свършиш нещо?
- Какво, като това ли? – Той се приближи и докосна съвсем леко устните ù със своите, колкото да я подразни, после се отдръпна. Тя прехапа устна. Искаше ръцете му да я обгърнат, да почувства топлината на тялото му и да забрави омразата в гласа на Рудолфус, докато изсъскваше обидите си към нея преди да потъне в кисело мълчание. Тя стоеше скована, давайки си вид, че не ù пука, а всъщност не знаеше как да се защити. Защото каквото и да кажеше, само щеше да влоши нещата, а тя се страхуваше от това.
Джеймс хвана брадичката ù и се вгледа в очите ù.
- Добре ли си?
- Да – каза тя. Надяваше да не я попита за Лестранж, защото тогава нямаше да успее да излъже, без да ù проличи. Вместо това той се наведе отново и този път целувката бе по-дълга и настойчива; достатъчно, за да я накара да забрави за слидеринеца. Тя обви ръце около врата му и се засмя, когато се опита да я вдигне, но се подхлъзна на лепкавата локва, която все още не бяха почистили.
- По дяволите, извинявай – каза.
- Мисля, че ще е по-добре, ако първо почистим – засмя се тя.
Нито един от двамата не бе забелязал, че вратата все още стои отворена, нито застиналият Сивиръс Снейп, който ги наблюдаваше с болезнена гримаса.
Ще ми простиш ли безсрамното воайорство, Лили? Ще повярваш ли, като ти кажа, че това е единственият начин да те видя отблизо отново, без да изтърпя болката от престореното ти желание да говориш с мен? Ще оправдаеш ли омразата ми към него, по-силна от всякога, когато любовта се появи в очите ти? Ще ми помогнеш ли да те забравя? Ще приемеш ли, че никога няма да мога да те пусна да си идеш, освен ако не ме принудиш? Ще ми кажеш ли, че все още има някаква надежда?
- Чу ли нещо? – Лили се обърна рязко, но не видя нищо, освен края на нечия мантия, която изчезна толкова бързо, че тя веднага забрави за нея.
Сивиръс Снейп тичаше към подземията. Тичаше, за да избяга; тичаше, за да забрави. Но споменът все го застигаше.

---

Цитатът е от песента на The Beatles „With A Little Help From My Friends“.

mon oeillet fixé à votre iris
comme Narcisse je contemple
dans ces miroirs entre vos tempes
le reflet sombre de mes vices*

Тази вечер в общата стая на Слидерин цареше необичайно оживление. Всички се бяха скупчили около креслата край камината и с разширени очи наблюдаваха как Белатрикс Блек и още неколцина са дръпнали ръкавите на робите си нагоре и показват върху оголените си китки ужасяващ череп, от чиято уста излизаше змия. Черният знак. Страхопочитанието заливаше на талази слидеринци, повечето от които тази вечер щяха да го сънуват, а нечии призрачен глас щеше да нашепва „И твоят ред идва“.
Регулус Блек мълчаливо се радваше на възхитените погледи на съучениците си. Без съмнение щяха да го последват скоро, но важното бе, че той бе сред първенците, които се присъединиха към Черния лорд; вероятно именно те щяха да останат и най-приближените му поддръжници. Надигна чашата си и усети как бирения шейк се стича по гърлото му. Още малко щеше да се примирява с тази гадост; не след дълго последователите на лорд Волдемор щяха да пият какъвто алкохол си поискат...
Вероятно трябваше да озапти мислите си – беше едва в началото на шести курс, предстояха му още две години училище преди да се присъедини към редиците на Черния лорд като пълноправен член, но мечтите бяха толкова хубави, че Регулус се потопи в мисли за богатства, жени и власт. Не се съмняваше, че всичко това ще му бъде предоставено, когато постигнеха победа, а заедно с материалните блага, щеше да дойде и душевното равновесие – магьосническия свят най-накрая щеше да бъде пречистен от всяко недоразумение с мръсна кръв, която петнеше магията. Регулус си представи крещящите от ужас мъгъли, как ги върти на бавен огън, а измъчените им лица го молят за пощада. Ала въпреки всичко това бяха просто едни недостойни създания, които нямаха вина за вроденото си невежество. Но магьосниците, които се обвързваха с тях и създаваха мръсното си поколение от мътнороди го изпълваха с отвращение и Регулус бе готов да им причини невъобразими страдания. Стига само да получи тази власт...
А с нея щеше да разчисти и някои лични сметки.
- Наздраве, братовчеде. За Черния лорд! – извика Белатрикс Блек и се засмя. Смехът ù наподобяваше истеричен писък, еуфорията от придобиването на Черния знак не я бе напуснала. Регулус вдигна чашата си в отговор и се ухили. Бела беше с една година по-голяма от него и много по-способна. Беше се обградила с подходяща компания, която да ù осигури бързо изкачваше в редиците на Волдемор. Момчето знаеше, че трябва да бъде на нейна страна, ако въобще иска да постигне нещо.
До нея Рудолфус Лестранж бе хванал ù и ù шептеше в ухото, а от другата страна беше Нарциса, шестокурсничка също като него, която само мълчеше. Погледът ù бе съсредоточен към най-крайното от креслата, където Клариса Лий седеше в скута на Луциус Малфой и слушаше захласнато разказа му, което го караше да добавя все повече и повече подробности, присмивайки се наум на глупавото обожание, с което го гледаше.
Докато той и другарите му се перчеха с новите си татуировки, Снейп ги наблюдаваше от входа за момчешките спални и въобще не даваше вид да се вълнува от случващото се. Когато видя, че Регулус се приближава към него, Снейп трепна и се стегна, сякаш очакваше да му направи някое заклинание. Блек не знаеше, че всеки път, когато го погледне другият слидеринец вижда Сириус в него, но и за двама им бе по-добре, че Сивиръс не обичаше да споделя много от мислите си с другите.
- Май не си очарован от успеха ни, Сивиръс.
Снейп го гледаше намръщено. Няколко кичура сплъстена коса закриваха половината от лицето му.
- Ако си търсиш фенове, може би трябва да опиташ другаде.
Регулус се засмя.
- Май си имам достатъчно вече. Ей, знаеш ли, че си се оцапал с мастило?
Снейп като че ли се стресна и сведе поглед към ръцете си. Пръстите на дясната му ръка бяха омазани с мастило, сякаш се бе борил с много упорито домашно.
- Да – произнесе някак отнесено той. – Да, знам.
- Просто реших, че трябва да ти кажа – сви рамене другият слидеринец. Снейп от край време си беше странна птица.
Разбирайки нежеланието му да разговаря, Регулус бързо изгуби интерес към него. Очите му се спряха върху Надин Фроа, която почти в същия момент се обърна към него. Погледите им потънаха един в друг и Регулус усети как се задъхва. Тя бе толкова красива в черната си роба, която контрастираше на гладката ù, бяла кожа; косата ù беше с меден оттенък и толкова гъста и тежка, че често опашката ù не я издържаше и момичето бе принудено да я разпуска. Беше мълчалива и създаваше впечатлението, че крои нещо, но никой не бе в състояние да каже какво точно. Надин наклони глава на една страна и му направи знак да се приближи.
Сякаш няколко секунди от живота му бяха откраднати, когато Регулус се озова до нея. Постави ръце на кръста ù – беше толкова слаба, толкова крехка, сякаш всеки момент щеше да се счупи, но в последния момент се оказваше гъвкава като тревата от известната притча. Той я погледна в очите – приличаха толкова много на два захвърлени в пустинята сапфира. Наведе се и само леко докосна устните ù със своите. Нищо повече не се случи.
Тя се усмихна някак тъжно.
- Това ли беше всичко, Рег?
- Не искам да се забърквам в нищо, Ади – каза той и забеляза, че изражението в очите ù се бе променило, но не успя да го разгадае.
- Но ти вече си се забъркал – прошепна тя и хвана ръката му. Пръстите ù намериха онова място на китката, с която толкова се бе перчил преди няколко минути и го натисна леко през плата. Регулус усети лека болка, която обаче беше прекалено незначителна и си заслужаваше да я изтърпи. Наведе се към ухото ù и каза тихо:
- Има място и за теб.
Тя поклати глава. Това го ядоса, но се надяваше да е по-скоро временно колебание, отколкото постоянно решение. Но дали щеше да има някакво значение, ако Надин решеше да запази неутралитет? Вероятно не. Регулус не вярваше и да премине на другата страна – отдавна бе погубила шанса си за това. Заедно с него. Внезапно различни спомени нахлуха в съзнанието му и той усети неприятен вкус в устата си. Надин се заигра с ципа му и той бе принуден да се върне в настоящето.
- Какво правиш? – процеди той и хвана ръката ù.
- На какво ти прилича?
Той се огледа, но останалите слидеринци бяха твърде заети със своите занимание и вълнения и едва ли някой щеше да забележи, ако прекачат малко границата в тяхно присъствие.
Сякаш живота ти се движеше по собствена времева линия, която само от време на време се прелиташе с нашите. Сякаш действаше по някакви неизвестни за мен закони. Никога не заговаряше открито за нещата, никога не можех да кажа за какво си мислиш. А понякога в очите ти се четеше такава отчаяна болка или пък изглеждаха напълно лишени от емоция, сякаш бяха очите на мъртвец... Може би затова се страхуват от близостта ти и същевременно я исках отчаяно, когато нощем луната изгрее. Може би ми напомняше на някого, а може би просто се опитвах да я забравя...
Пръстите му се увиха около китката ù и той видя удоволствие в очите ù. Поведе я към момчешките спални, които благодарение на фурора, който бяха предизвикали, сега бяха празни. Надин седна на първото легло, което видя, без да я е грижа на кого е и когато той се приближи и се наведе над нея, започна да разкопчава ризата му със съсредоточено усърдие. Колкото повече гледаше безизразността на лицето ù, толкова по-малко я желаеше.
Регулус хвана ръцете ù.
- Спри – каза остро и тя се подчини, вдигайки поглед.
- Какво става, Рег, не ме ли искаш вече? – попита тя с престорено лигав глас и нацупи устни. Той въздъхна и я отблъсна. Нямаше нужда от игричките ù.
- Да, Ади, мисля, че е точно това.
Тя легна и покри лицето си с ръце. Регулус седеше на кревата, с гръб към нея.
- Не е нужно винаги да си толкова сериозен, Рег. По дяволите, позволено ти е да се забавляваш, нали знаеш? Докога ще оставяш Емелин да обсебва?
- Не споменавай името ù, Надин – каза рязко той и се обърна.
Момичето се надигна на лакти и се взря в него. Започваше да губи търпение.
- Трябва да я забравиш, Рег. Аз ще ти помогна. – Тя се пресегна да сложи ръка на рамото му, но той се отдръпна.
- Мерлин те взел, Ади!
- Ако беше Сириус... – започна тя, но не довърши, тъй като ръката му опари бузата ù. Тя несъзнателно допря длан до нея, усещайки как мястото се зачервява и пулсира.
И двамата сякаш бяха спрели да дишат. Ръката на Регулус беше свита, той все още усещаше свистящия въздух между пръстите си. Не биваше да го прави. Но нямаше да се извини.
- Върви по дяволите – каза тихо и тя се изправи, без да каже нищо повече.




Надин се прибра в момичешките спални. Бузата ù още червенееше, но тя почти не усещаше болката. Чувстваше се зле, задето бе постъпила така глупаво с Регулус. Дори не знаеше защо точно го направи, беше просто тъмен импулс, на който се подаде. В крайна сметка се радваше, че тоя я отблъсна. Никога не бе имало любов между тях, но Надин не помнеше колко пъти бяха изгаряли заедно в страстта. Обстоятелствата ги бяха свързали много отдавна, така че с течение на времето единия се бе превърнал за другия в символ на сигурността и утехата, на онова време, когато нещата бяха просто черни и бели.
Отдавна бяха изгубили интерес един към друг, всеки бе успял да си намери друг любовник, който поне временно да ги очарова с индивидуалността си. Обикновено Регулус изглеждаше толкова кротък, толкова тъжен, направо скучен, а днес... Тя разбираше, че Черният знак му дава смелост, отличава го. Личеше си по стойката му, че го смята за най-ценното си притежание... доколкото можеш да притежаваш нещо, наситено с толкова черна магия. Нямаше нужда да се анализира, за да разбере защо го беше пожелала отново – беше се превърнал в копие на онзи Сириус, който виждаше по коридорите и класните стаи, но винаги извръщаше поглед, защото се срамуваше от това, което щеше да види в очите му. И знаеше, че тази вечер му го беше намекнала, за един кратък миг Регулус знаеше истината.
А може би винаги си я знаел. Просто гордостта ти бе твърде голяма, за да го признаеш пред себе си, че всеки път, когато ти позволявах да ме докосваш, виждах неговото лице пред себе си. Познаваш ме твърде добре, за да знаеш, че той е мечтата, която никога няма да постигна, защото бях твърде глупава да я унищожа, преди да разбера, че е всичко, което някога съм искала.
Всичко, което си искал, е да чуеш, че си по-добър от него и вярваше на всяка моя лъжа, само и само да задържиш илюзията. И двамата бяхме достатъчно глупави, че да я поддържаме твърде дълго, манипулирайки се един друг. Кой кого нарани повече? Кой кого използва?...
Нямаше смисъл да мисли за това сега, нито да се рови в миналото си. Важно беше единствено нейното бъдеще. Регулус ù беше направил предложение, мислейки си, че е първият, но тя за пореден път бе поклатила глава. Страхуваше се да предприеме толкова решаваща стъпка, но осъзнаваше, че ако не помръдне от мястото си, скоро ще затъне. И тогава нямаше да има значение дали някога се е колебала или не...
Времето изтичаше между пръстите ми като песъчинки, понасяше със себе си и спомените. Франция бе избеляла в паметта ми като картичка от далечен роднина, която съм оставила на слънце... Там остана и всичко, което бях. Дойдох тук, за да се променя.
Надин се разрови в куфара си и извади нещо, което постави в скута си и дълго съзерцава. Накрая разкопча кожения калъф и извади дневника. Беше го открила преди години, но той бе обсебил вниманието ù. Не знаеше коя е жената, която го бе водила, нито какво се е случило с нея след последното, което бе написала, но той бе обсебил вниманието ù. Беше го чела толкова много пъти и вероятно го знаеше наизуст, въпреки това очите ù се плъзнаха по първия ред.
Време е да взема решение...
Тя продължи да прехвърля страниците замислено. Възможно ли е да съзнаваш неизбежността на избора, но да не можеш да го направиш толкова дълго време? Понякога почеркът се променяше, ставаше по-агресивен или старателно изписан, заврънкулките се удължаваха или почти изчезваха; по някои страници имаше отпечатък от пръсти, други бяха залети с нещо, но авторката все не взимаше решението си. Надин не знаеше какво е било то – в дневника нищо не бе назовано направо, липсваха имена и дати, можеше да бъде писан както в продължение на няколко дни от усърдните ù ръце, така и с години. Как бе възможно времето да се превърне в такова разтегливо понятие, след като още от първата страница ставаше ясно, че то е на привършване? Надин бе дала всичко, за да открие значението на тези думи, които без да усеща, се бяха загнездили толкова дълбоко в съзнанието ù, че координираха всичко, което правеше.
Тя чу шум и побърза да прибере дневника в калъфа, а него пъхна под възглавницата си. Тялото ù се изви, но в стаята беше тъмно и тя не можеше да види кой е влязъл. Но който и да беше, не се задържа тук за кратко, след което излезе. След няколко минути взиране в чернотата, Надин дори не бе сигурна дали това наистина се бе случило или си беше въобразила.
Дълго лежа, без да може да заспи. Най-накрая се отказа да се върти. Сънят щеше да атакува неочаквано, нямаше смисъл да го търси сама. Завъртя се по гръб и пъхна ръце под главата си. От мрака, в който се взираше, започнаха да я болят очите.
Върна се към епизода с Регулус, който ù се струваше все по-абсурден. И двамата не знаеха какво всъщност искат, какво правят; бяха толкова объркани. Надин знаеше, че всичките им планове и надежди се бяха сринали с идването ù в „Хогуортс“. Не, че беше виновна, но неволно се бе забъркала в неща, които не ù бяха отредени по рождение.
Неусетно заспа, но вместо да засънува, съзнанието ù ù показа редица картини, спомени, които тя бе потискала толкова дълго време.



Сутринта се събуди първа. Не ù се искаше просто да си лежи, пък и споменът от сънищата ù не ù даваше мира, затова стана и се облече. Беше прекалено рано, за да ходи в Голямата зала, но ако не откриеше никого в Общата стая, щеше да се насочи натам. Все още беше сънена, светът се криеше под замъглено було и тя се спъна на прага на стаята. Изруга под нос, за да не стана причина за разбуждането на слидеринките. Болката беше заслепяваща и тя закуцука към изхода на Общата стая, без дори да се огледа.
- Надин? – сепна я един глас. Французойката се обърна и след като известно време се взира в момичето, разпозна Нарциса Блек.
- Добро утро, Сиси, защо си станала толкова рано?
Блек ù показа празното кресло до себе си и Надин потъна в него, облекчена, че е освободила крака от това на тялото си. Имаше чувството, че палецът ù се е подул и пулсира, макар че не беше толкова сериозно и болката щеше да отшуми до няколко минути. Нарциса приглади изящната си руса плитка и сви рамене.
- Понякога просто не мога да спя.
Надин се взря учудено в нея. Ако имаше някой, който да изглежда толкова перфектно винаги, то това бе Нарциса Блек. Нямаше торбички под очите, нямаше изтощено изражение... Сякаш беше изрекла тези думи просто ей-така, за да скрие истинската причина за ранното си ставане. Но Надин знаеше, че не я е излъгала и мислено въздъхна. Собствената ù коса беше в ужасно състояние, а мантията ù сякаш бе прегазена от стадо подивели хипогрифи. В сравнение с Нарциса, изглеждаше недостойно за високото си социално положение.
- Заради Черният знак ли? – попита Надин, когато си наложи да прекъсне разсъжденията си. Другата не я погледна. Взорът ù беше обгърнат към нещо странично, може би видимо само за нея.
- Просто стана толкова... бързо. Белатрикс настоя да да бъдем заедно и аз не можах да ù откажа, но толкова се страхувах. Черният лорд, той...
Тя млъкна. Не знаеше дали е разумно да обсъжда това пред Надин. Фроа не се подразни от недоверието ù, но се надяваше да чуе края на изречението.
- На никого няма да кажа – обеща тя и Нарциса я погледна признателно. После вдигна ръкава на мантията си. Кожата на ръката ù беше чиста и бяла.
- Черният лорд изглежда съвсем нормален, разбираш ли? На пръв поглед. И когато го видях, си помислих: „Дали е истина това, което се говори за него или ние всички сме толкова слепи и заблудени, че не виждаме истината?“. На негово място можеше да е всеки – баща ми, твоят баща, някой преподавател от „Хогуортс“, но... когато се приближих и той ми заговори... сякаш всичко се промени. Каза ми, че мога да почакам, докато съм напълно сигурна, докато завърша, ако пожелая. Каза ми, че ако се закълна, ще бъде напълно достатъчно. Той наистина е такъв, какъвто го описват и около него витае някаква мощ.
Тя зарея поглед в пространството. Надин не разбираше докрай чувствата ù, а и Нарциса не смееше да даде пълна воля на гласните си струни, но все пак и беше поолекнало. Преди месец, когато сестра ù ù сподели какво е намислила, Нарциса не можа да спи две нощи подред, чудейки се дали се борят за правилната кауза. И когато видя Волдемор, когато светлината падна върху лицето му, тя си помисли „Толкова е обикновен, той ли ще ни поведе?“. Изведнъж се уплаши, че опасенията ù са станали реалност и искаше да извика на Белатрикс, на Луциус и на всички останали да бягат, докато не е станало късно, защото надеждите им са били лъжливи. Но ето, че Волдемор (когото в ума си тя наричаше Том) се приближи до нея, зашепна в ухото ù, потуши пожара на мислите ù и тя усети как я обгръща чувството за власт и сила, което се стелеше около него. Сега не можеше да заспи, защото не можеше да повярва, че той се бе оказал много повече от това, което бе очаквала. Не бяха излъгани, никой не ги бе подвел. Те щяха да станат част от нещо велико и бяха избрали правилната страна. Белатрикс не бе спряла да шепне в ухото ù „Колко е красив и величествен!“ и Нарциса виждаше собственото си обожание, отразено в очите на сестра си.
О, аз все още се страхувах да се обвържа така явно с последователите му. Очакваше ни война, а аз не бях войн. Можех да изтърпя присмеха на останалите, които ме мислеха за страхлива глупачка. Том сякаш четеше мислите ми, разбираше ме... щом Той можеше да ми прости колебанието, защо сестра ми и другите не можеха? Останах му вярна до края, носех клетвата в сърцето си... Бях готова на всичко за него, само не и да се откажа да ръководя съдбата си. И досега се питам дали глупачката бях аз...
- Бела е извън себе си от щастие. На нея ù остава само година, а пред мен има цели две, изпълнени с горчиво очакване. Догодина ще останем само ние с Рег, късайки страниците на календара с треперещи ръце.
За миг настъпи тишина, която сложи край на дискусията. Нарциса се изправи.
- Огладнях. Ако все още ти се ходи към Голямата зала, нямам нищо против да те придружа.
Надин кимна и също се изправи. Блек я погледна замислено, сякаш взимаше решение дали да ù зададе въпроса, който толкова я интересуваше или не.
- Ще го последваш ли? – попита накрая.
- Аз... не знам...
- Не се притеснявай от мен, аз не съм Бела. Обмисли го добре, но искам да знаеш, че с водач като него не може да сме губещата страна.Време е да взема решение... 

---

Цитатът е от песента на Emilie Simon „Rose Hybride De Thé“.
*Окото ми се фиксира в твоя ирис / Като Нарцис съзерцавам / в тези огледала между твоите слепоочия / тъмното отражение на моите пороци (фр.)

but you didn't have to cut me off
make out like it never happened and that we were nothing
and i don't even need your love
but you treat me like a stranger and that feels so rough

25 август 1971г.

Госпожа Блек я наблюдаваше преценяващо, докато пиеше от чая си. Родителите на Надин бяха с Орион Блек на обиколка из семейното имение и я бяха оставили под наблюдението на господарката в къщата. На устните ù имаше тънка усмивка, но очите ù бяха като ледени късчета, които по странен начин успяваха да я опарят. Надин остави внимателно чашата и прехапа устни, когато коремът ù изкъркори. Бисквитите, подредени по перфектен начин в подноса на масата, постоянно привличаха погледа ù, но тя смееше да си вземе, защото нещо ù подсказваше, че осъдителния поглед на госпожа Блек би го възприел като лакомия.
- Как се чувстваш в Лондон? – Гласът ù беше лишен от каквито и да е емоционалност и интерес и момичето се страхуваше, че това също е някакъв вид тест.
- Много добре, госпожо – отговори на развален английски.
Френският ù акцент си личеше прекалено много и щяха да минат няколко години, докато го изчисти, макар че щеше да продължи да изговаря някои думи по специфичен начин.
- Много се радвам, че родителите ти приеха поканата ми. Доколкото разбирам, фамилията ви е високо уважавана във Франция?
- Така е, госпожо – отговори Надин смирено.
- Защо се преместихте? – Момичето сведе поглед. Имаше нещо хищническо и очаквателно във въпроса на жената, а Надин не знаеше как да отговори. Подбудите на родителите ù бяха съмнителни и тя знаеше, че не са ù казали цялата истина.
- Не зная, госпожи. Мама казва, че тук съм щяла да получа много по-добро образование. И просто дойдохме.
Очите на госпожа Блек се присвиха за секунда. Тя очевидно знаеше нещо повече, но прецени, че момичето не я лъже – казваше това, което ù е известно. Жената отново се усмихна и този път личеше, че е истински доволна.
- Купи ли си вече необходимото от „Диагон-али“?
- Да, госпожо. Взеха ми всичко от списъка, освен...
- Освен какво, скъпа?
Надин се притесни. Не искаше да злепоставя родителите си, а в гласа на госпожа Блек се бе прокраднала осъдителна нотка.
- Животно, госпожо. Мама каза, че съм още малка, за да се грижа за животно.
- А ти чувстваш ли се малка, Надин?
Момичето се размърда неловко на мястото си. Почувства се уморена от усилието си да се представя добре пред госпожа Блек. Не знаеше какво се изисква от нея като отговор, затова реши да каже това, което наистина мисли, като се надяваше да е достатъчно.
- Малка съм, госпожо, но ще мога да се грижа за животното си. – Каза го с малко повече твърдост и нетърпеливост, отколкото искаше и се изплаши да не би да я сметнат за нахална. За нейна изненада обаче възрастната жена само кимна.
- Тогава това ще е подаръкът ти за добре дошла от мен, но трябва да го пазиш в тайна, чу ли?
Надин закима енергично. Знаеше, че не би трябвало да приема такива подаръци от почти непознатата жена и се чувстваше така, сякаш си го е изпросила, но просто не можеше да се стърпи.
- А сега искаш ли да се запознаеш с момчетата ми? Ще си с един курс със, а Регулус започва училище догодина.
Момичето се съгласи. Беше готова на всичко, за да не остава повече сама в компанията на тази страшна и властна жена, а и ù беше интересно да се запознае с бъдещите си съученици. Госпожа Блек щракна с пръсти и едно домашно духче изникна до нея на часа.
- Какво ще желаете, господарке? – каза то и се поклони ниско.
- Крийчър, госпожица Фроа иска да се запознае със Сириус и Регулус. Заведи я при тях, а аз ще се присъединя към родителите ù.
Създанието се поклони още веднъж и хвана изправилата се Надин за ръката, като настоятелно я дърпаше да го последва. Поведе я по дълъг, притъмнен коридор, а след това се заизкачваха по някакви стълби. Когато наближиха последните стъпала, до ушите на момичето достигнаха гласовете на бъдещите ù познайници.
- Ще се оправя, благодаря – каза тя на духчето. То я изгледа накриво, но реши, че е свършило достатъчно и е по-добре да се върне в кухнята. Надин изчака то да изчезне и внимателно запристъпва; страхуваше се някое случайно изскърцване да не я издаде. Застана пред вратата и се заслуша в разговора им, защото не искаше да го прекъсва така, ненадейно, а и искаше да разбере пред какво ще се изправи.
- Мерлин, Регулус, няма да ме има само няколко месеца и после ще се прибера за ваканцията. Освен това ще ти пиша всеки ден, ако това ще те накара да се чувстваш по-добре – каза някой и тя се досети, че това е по-големият, Сириус.
- И ще ми разкажеш всичко за „Хогуортс“, нали, Сириус? – разнесе се друг глас, много по-детски от първия и пълен с копнеж.
- Да, и когато догодина дойдеш, ще знаеш повече за него и от петокурсниците. Разбрахме ли се? А сега се стегни, защото ако мама те види такъв, ще побеснее.
Разнесе се звук от издухване на нос и Надин разбра, че моментът наистина не е подходящ, за да влезе. Но ако госпожа Блек дойдеше да провери как се разбират и я видеше да подслушва нямаше ли да стане по-зле? Тя смутено бутна вратата, която изскърца услужливо и момчетата бяха навреме предупредени, че някой ще влезе. Сириус бе скочил на крака, а Регулус се бе прегърбил към прозореца. Надин разбираше, че се опитва да скрие, че е плакал и поруменя.
По-големият брат сбърчи вежди. Беше с една глава по-висок от другото момче и я гледаше начумерено изпод черната си коса.
- Коя си ти?
Регулус се обърна, след като разбра, че влязлата не е майка му. Очите му бяха зачервени и сълзите още личаха в тях, но паниката го бе накарала да се съвземе бързо и сега бе възвърнал малко от войнственото си изражение, което десетгодишните момчета придобиваха, за да ги взимат насериозно.
- Надин Фроа – представи се момичето и видя, че лицата им се промениха, когато чуха акцента ù. В този момент двамата напълно забравиха предишния си разговор, защото пред тях стоеше един много по-любопитен обект за изследване. – Ти си Сириус, нали? А ти – Регулус. Майка ви ме изпрати. Не знаехте ли, че ще ви гостуваме?
Регулус поклати глава, но брат му стоеше неподвижно, вперил очи в момичето. То бе много красиво и той нямаше как да не го забележи, макар че още не бе навлязъл във възрастта, в която това ще има толкова голямо значение.
- Ти си момичето от Франция! – каза накрая и тя кимна. Той се обърна към брат си. – Мама ни каза за нея, не помниш ли?
- Да, ще пътуваме заедно другата седмица.
Сириус кимна ентусиазирано. Регулус се почувства изключен от разговора, затова предложи на новата си приятелка от тайните им запаси с лакомства. Надин, която умираше от глад, прие шоколадчето охотно и седна до Сириус. Захапваше деликатно и внимаваше да не се изцапа, а още повече се притесни, когато осъзна, че по-големият от синовете на Орион Блек я гледа замислено. Регулус се бе заел да укрива доказателствата за малките им прегрешения под една дъска в пода, за която госпожа Блек не подозираше, че може да се мести.
След това продължиха да си разменят небрежни реплики, докато родителите на момчетата, следвани от господин и госпожа Фроа, не се появиха на вратата, за да обявят, че трябва да си тръгват.

31 август 1971г.

Сириус прибираше внимателно нещата си в куфара. Регулус седеше над леглото зад него и го наблюдаваше. Все още му беше трудно да приеме, че трябва да се разделят.
- Страх ли те е? – попита.
- Малко – призна Сириус. – Но не би трябвало, всички в семейството са в Слидерин. Просто... не знам, имам чувството, че нещо ще се обърка.
- Но какво може да се обърка? – учуди се Ругулус.
- Наистина не знам, Рег, просто глупаво чувство. Сигурно е нормално.
Двамата замлъкнаха. Имаше още какво да си кажат, но не знаеха как да го направят. Бяха прекалено малки, за да знаят как правилно да изразят чувствата си.
- Не забравяй да пишеш – заръча по-малкия, като се стараеше да звучи непринудено.
- Няма – успокои го Сириус и му махна да дойде при него. – Всичко ще мине много бързо и на Коледа отново ще сме заедно, нали така?


01 септември 1971г.

Надин търсеше с очи семейство Блек, когато пристигна на перона. В ръцете си носеше кафез с кукумявката, която госпожа Блек ù бе подарила. Родителите ù нямаше как да откажат подаръка, затова Надин се чувстваше признателна на госпожата, задето бе изпълнила заканата си. Все още се плашеше от нея, но вече смяташе, че просто се прави на по-строга, отколкото е всъщност.
- Ней! – извика някой и тя позна гласа на Сириус. В продължение на двадесет минути двете семейства разменяха любезности и обсъждаха пътуването на децата. Когато най-накрая „Хогуортс експрес“ потегли, Надин и Сириус бяха останали сами.
- Хайде, да си намерим купе – предложи ù той, макар че не беше никак лесно. Имаха чувството, че в целия влак няма място за тях, докато една от вратите не се плъзна и от там не излезе стройно, чернокосо момиче, което имаше някаква далечна прилика със Сириус.
- Братовчеде! – повика го тя. В купето имаше още няколко души, които Белатрикс Блек представи като Луциус Малфой, Рудолфус Лестранж и Закъри Нот. Сириус се ръкува с всеки поотделно и представи Надин. Въпреки роднинството си с Бела, той би предпочел да е в нечие друго купе – никога не бе харесвал братовчедка си особено; дори когато бяха малки игрите ù бяха жестоки и диви, а тя самата се стремеше към победата, сякаш от това зависеше живота ù. Младият Блек не бе срещал никой така целеустремен като нея, но в нейната амбиция имаше някакво безумие; изкривеност, която я правеше опасна.
Белатрикс се държа добре през по-голямата част от пътуването, макар че често взимаше думата и прекъсваше другите, когато искаше да се изкаже. Сириус се възхити от Надин, която така лесно влезе в ситуацията и с лекота се включваше в разговора, сякаш познаваше тези хора от години. Белатрикс не пропусна възможност да ù се подиграе заради акцента, но Надин прие думите ù невъзмутимо и без да се обижда и накрая дори Бела трябваше да признае пред себе си, че я харесва.

Накараха първокурсниците да се скупчат пред Височайшата маса, от която ги гледаха директора Албус Дъмбълдор и останалите учители, а пред тях застана жена на възрастта на майките им и им обясни как ще протече Церемонията. Мнозина от учениците бяха запознати с процедурата и пропускаха думите ù през ушите си, но имаше и такива, обикновено дошли от мъгълски семейства, които едва ли не запаметяваха казаното, сякаш бе урок. Надин, на която също бе обяснено какво ще се случи, си позволи да огледа внимателно онези лица, които положението ù ù позволяваше да види. Тя беше сред момчетата от влака, а Белатрикс Блек бе от другата ù страна и въртеше очи с досада. Пред нея стоеше ниско момиче, което привличаше погледите си с огненочервената си коса. По езика на тялото ù си личеше, че е възбудена и тя току разтърсваше ръкава на седящото до нея момче с дълга, черна коса, която изглеждаше немита от поне няколко дни.
- Чу ли това, Сев? Не мога да повярвам!
Надин усети как Сириус я стиска за ръката и тя също стисна неговата в отговор. Той щеше да е сред първите разпределени и вълнението го караше да се тресе. Тя се наведе към него и прошепна в ухото му:
- Само да можеше да съм сигурна, че и аз ще съм в Слидерин...
Той се обърна и ù усмихна криво, защото не знаеше какво да каже.
Скоро Церемонията започна. Минаха Алистър, Роджър (РЕЙВЪНКЛОУ!) и Айвъри, Стан, който отиде в Слидерин. След тях бяха Бредфорт, Алис, която попадна в Грифиндор и Белатрикс, която спокойно зае мястото си на масата на Слидерин.
- Блек, Сириус.
- Хайде – подкани го Надин и го побутна. Сириус неуверено си запровира напред към Шапката и Макгонъгол, която търсеше с очи момчето, което бе повикала. По пътя си, той без да иска бутна едно очилато момче, което му се сопна да внимава къде ходи.
Жената постави Шапката на главата му и когато тя го захлупи, Надин си помисли, че Сириус вече не изглежда толкова голям, колкото ù се струваше преди. Ето, краката му висяха на сантиметър от пода, още не беше пораснал достатъчно, че да го достигне...
- ГРИФИНДОР! – изрева шапката и за миг Надин си помисли, че така се е отнесла в мисли, че е е изпуснала разпределянето на Сириус и сега друг е на неговото място. Но когато Макгонъгол махна Шапката от главата му, Надин видя пребледнялото му лице. Той се заклатушка към масата на Грифиндор, без да я забелязва, в лицето му не бе останала капчица кръв. По инстинкт французойката се завъртя към масата на Слидерин, където видя лицето на смаяната Белатрикс и още неколцина, които изглеждаха изненадани от разпределянето – родът Блек от векове бе разпределян в Слидерин. Сърцето ù се сви, но трябваше да изчака още малко, преди да разбере дали може да отиде при приятеля си. Въпреки че не чака дълго, въобще не можеше да следи случващото се и така и не разбра в кои домове отидоха записаните преди нея. Когато най-сетне Макгонъгол произнесе „Надин Фроа“, тя се качи на стъпалото и се обърна напред към масите на четирите дома. Потърси Сириус с очи преди периферията на шапката да закрие взора ù и видя, че той въобще не гледаше към нея. Беше се подпрял на лакти и бе закрил лицето си с длани. Надин продължаваше да го вижда така в съзнанието и не знаеше какво да чувства. Стори ù се, че е минало ужасно много време, преди Шапката да приключи с решението си. А то беше...
- СЛИДЕРИН!
Надин неволно ахна. Почувства че ще заплаче, затова побърза да скочи от столчето си и си намери място в най-отдалечения край на масата. Белатрикс Блек бе изсъскала злобно, когато мина покрай нея, сякаш тя имаше вина за случилото се с братовчед ù. Тя прехвърли крака пред пейката и се взря в златния бокал пред нея. Той отразяваше лицето ù по странен начин и тя си помисли, че така поне болката ù не си личи. Проточи врат към масата на Грифиндор и видя, че Сириус не е променил положението си. Тя сведе поглед. Не беше гладна, не чувстваше щастие. Беше ù ужасно мъчно, задето приятелят ù страда и защото се чувстваше сама в този дом с неприветливи хора.
Малко по-късно до нея седна чернокосото момче, което бе наблюдавала по-рано. Наведе се, за да разгледа лицата на масата, която се простираше от единия край на залата до другия, но никъде не видя огнената коса на момичето, което бе с него.
- Казвам се Надин – произнесе тя с усилие и той като че ли се стресна, че говорят на него. Няколко секунди я гледа изпитателно, сетне промълви едва-едва:
- Сивиръс.
- Приятелката ти в друг дом ли попадна?
Не се изненада, когато видя изписаната по лицето му болка.
- Грифиндор. – Изрече го, сякаш бе най-мръсната дума на света, но Надин го разбираше. Тя също се чувстваше по този начин.
- И моят приятел отиде там.


Регулус слушаше изумен смеха на майка си, когато Орион им разказа някакъв виц, който бе чул в службата си по-рано днес. Не беше сигурен дали я беше чувал да се смее, през повечето време просто се усмихваше студено. Беше му мъчно за Сириус, но това не му пречеше да се наслаждава на празничната вечеря, която майка му му беше устроила. Дори си бе направила труда да го попита какво му се яде и ето, че сега момчето си облизваше пръстите след великолепния ябълков пай, който Крийчър бе приготвил.
- Какво е това? – попита по едно време, но никой не му обърна внимание. – Чувате ли? – повтори по-силно и родителите му се ослушаха.
Лицето на госпожа Блек светна.
- Сириус! Писал ни е веднага, щом Церемонията е приключила.
Тя почти изтича до прозореца и разкъса бързо плика. Във вълнението си не бе забелязала, че писмото не е от сина ù, а от неговата братовчедка, Белатрикс. Докато четеше, очите ù бавно се разширяваха, докато не станаха с големината на един галеон.
- Не е възможно! – възкликна тя и Орион се изправи рязко. Какво ли се бе случило? Той застана до жена си и грабва писмото от ръцете ù. След малко се обърна пребледнял към сина си, който ги наблюдаваше с разтревожени очи.
- Вечерята приключи, качвай се в стаята си – нареди баща му и той се подчини.
„Какво ли се е случило?“ запита се притеснен той и въпроса развали съня му, но не получи отговор чак до сутринта, когато майка му с безизразен глас му съобщи новината.

09 септември 1971г.

Откакто бяха пристигнали в „Хогуортс“ времето се бе променило рязко и в момента валеше пороен дъжд. Надин стоеше в коридора, пред кабинета по Защита срещу Черните изкуства и се бе облегнала на студената, каменна стена. Чуваше капките, които биеха по прозорците, сякаш невидими сили чукаха, за да бъдат пуснати да влязат. От мантията ù капеше вода, защото бе на двора, когато дъжда бе започнал изневиделица и тя трябваше да събере всичките си книги и пергаменти, но не бе достатъчно бърза и цялото ù домашно се бе разтекло; по пръстите ù още си личаха следите от мастило. Напрежението, което я съпътстваше напоследък, бе на път да избухне.
Сириус дойде посърнал и Надин се заяде с него, заради закъснението му.
- Съжалявам – промълви той. – Просто исках да поговоря с някого.
Думите му я накараха да се съвземе и тя кимна. Сириус преживяваше много тежък период и ù бе изпратил съобщение с молбата да се видят. Надин не бе намерила сили да му откаже, макар че сега съжаляваше – щеше да ù много по-лесно, ако просто оставеше времето да ги раздели.
- Какво става? – попита го. За пръв път от Церемонията насам си говореха.
- Родителите ми ме мразят – тихо каза той и сведе глава.
- Стига, Сириус, не те мразят, просто беше неочаквано за всички.
Но думите ù сякаш се изпариха пространството нечути, след като излязоха от устата ù. Беше притеснена от начина, по който изглеждаше – само за няколко дена бе измършавял. „Храниш ли се, Сириус?“ помисли си тя, но не каза нищо.
- След церемонията нямах смелост да пиша но родителите си, но Бела го е сторила вместо мен. Честно казано, съм ù благодарен, че тя им го е съобщила. Получих писмо от майка ми, в което ме обвинява за случилото се, макар че не мога да разбера как точно съм виновен. Нали Шапката ме разпредели! Да не би да съм я молил да ме праща в Грифиндор! Мама каза, че ще говори с директора, но се съмнявам това да промени нещо. Много са ми сърдите вече не му пишат. Изпратих поне дузина писма от вчера, а не съм получил отговор на нито едно. Дори Регулус не пише... Сигурно съм голямо разочарование за него...
Гласът му започна да трепери и той млъкна, докато се овладее.
- Ще му пишеш ли от мое име? Така ще съм сигурен, че писмото е стигнало до него. Кажи му, че нищо не се е променило и аз все пак ще се надявам да сме заедно догодина.
Тя му обеща, че ще пише, макар че нямаше никакво желание да се забърква в семейните му проблеми. Ако госпожа Блек искаше да прекъснат връзката си с него в този момент, значи това трябваше да се случи. Надин се страхуваше, че ако тя стане причина за нарушаването на правилата, ще загуби завинаги благоволението на дамата.
- Сириус...
- Дори не знам какво да правя. Не говоря почти с никого, макар че някои от съучениците ми изглеждат свестни. Повечето ме избягват, защото въпреки дома, аз все още съм част от фамилията Блек. Само и семейството ми да мислеше така! А вчера...
- Сириус...
Но той не можеше да спре. Стомахът му го присвиваше от лошото предчувствие и той не искаше да ù даде думата. Панически нотки се прокрадната в гласа му.
- А вчера, в първия ни час по отвари ме сложиха до някакво момче, Джеймс Потър, който е голям мухльо и с него въобще не може да се говори. Сигурен съм, че той ми е драскал по учебниците, защото тази сутрин ги открих в ужасно състояние...
Надин прехапа устни. Беше направила грешка, трябваше да откаже да се видят.
- Сириус, чуй ме!
Той млъкна и я погледна. Беше разбрал. Каквото и да се канеше да му каже, той вече го знаеше.
- Сириус, сега сме в различни домове и... В момента се говорят какви ли не неща за теб... Трябва да мисля и за себе си. В Англия съм само от месец и познавам само твоето семейство, а то, честно казано, е на път да се разпадне. Затова трябва... трябва...
- Спокойно, Ней, не ти се сърдя – каза Сириус, но очите му говореха друго. Тя погледна настрани. Дъждът беше поутихнал и тя спокойно можеше да снижи глас.
- Просто не искам да съм на губещата страна – каза Надин и когато отново се обърна към него, той се отдалечаваше с ръце в джобовете и стъпките му отекваха самотно.


Всичко свърши преди да е започнало. Знам, нали аз сложих края му. Понякога се събуждам нощем и чувам стъпките му, как отекват по коридорите на износеното ми съзнание... Кой ще ме обвини, че се уплаших, когато нещата се усложниха? Дори сега бих постъпила по същия начин. Нямам силата да рискувам повече от себе си. Понякога съм Ней. Понякога съм Ади. Надин живее в мен, но тя е последното ми зрънце идентичност и когато умре, от мен няма да остане нищо. Тогава всичко онова, което ми е отредила Съдбата и заради което родителите ми ме доведоха тук, ще се пръсне във въздуха, подобно на балон, докоснат от сребърния връх на иглата.
Време е да взема решение...

---

Цитатът е от песента на Gotye „Somebody That I Used To Know“.

a lonely heart grows cold and old

Сивиръс Снейп не бе мигнал цяла нощ и това си личеше по торбичките под очите му и киселия поглед, който бе по-силно изразен от обикновено. Главата му гърмеше от хиляди въпроси, които си бе задавал и на които не бе намерил отговор; гледки, които не искаше да вижда, бяха парили очите му. Той се опитваше да измие неприятния вкус в устата си с тиквен сок, но скоро разбра, че усещането идва от друго място, от тревожните му мисли.
- Виж това, Рог, нашето приятелче Свини май е станало наопаки тази сутрин – гласът на Сириус беше ясен и гръмък, в Голямата зала за миг се възцари тишина. Слидеринецът се опита да не им обръща внимание, макар че сега повече от всякога му се искаше да ги удуши един по един с голи ръце.
От Височайшата маса им хвърляха неодобрителни погледи и Джеймс сръчка приятеля си.
- Дори не сме закусили още – оплака се той.
- Девет и десет е, работното време на Сириус е започнало – обади се Питър. Потър се изсмя нервно и прокара пръсти през черната си коса. Усещаше как клепачите му натежават.
- Припомни ми отново, защо трябваше да станем толкова рано?
- Сънувах пророчески сън – ухили се Сириус. – Сънувах, че днес на Свини ще му се случи нещо много гадно.
- Сорая много ще ти се зарадва – отбеляза Питър, който също не би отказал още няколко минути сън. Сириус го тупна по гърба.
- Пийт, покажи ми малко повече ентусиазъм. – Опаш се насили да се усмихне, но резултатът не беше особено впечатляващ и Сириус поклати глава. – Както и да е, реших, че трябва да сме на първия ред, когато вземе да се случи, разбирате ли? А ако го простим, ще е много, много кофти.
Джеймс завъртя очи.
- Нещо ми подсказва, че идеите ти ще завършат с наказание и за трима ни. Впрочем, защо оставихме Лун?
- Защото няма да одобри – обясни търпеливо Блек. – И защото се грижа за него. Полезно е понякога да проспива някой друг час, иначе съвсем ще заприлича на рейвънклоуец. Честно казано, Рог, напоследък и ти натам си тръгнал. Знаеш, че харесвам Лили, обаче това момиче не ти влияе добре.
- Добре, че ти си тук, за да ме връщаш в правия път. Да се върнем на Снейп, става ли?
- Така ми харесваш повече – грейна Сириус. Забавленията му ставаха в пъти по-добри, когато и Джеймс се включи в тях. – Слушай сега, има нещо гнило в Слидерин напоследък и ми се струва, че Свини знае нещо повече по въпроса.
- Или просто си търсиш повод да се заядеш с него? – предположи Джеймс и побутна очилата на носа си.
- Това също – съгласи се другото момче. – Всъщност да, това е, но може все пак да научим нещо ново.
Джеймс не изпитваше желание да се занимават със Сивиръс Снейп. Бе започнал да го обуздава към края на миналата учебна година, когато нещата между него и Лили взеха да потръгват. Не можеше да го хареса, никога нямаше да успее, но поне се стараеше, защото това беше важно за нея и виждаше, че го оценява. Но когато слидеринецът стана от масата и завлачи крака към изхода на Залата и Сириус кимна към него много ентусиазирано, Потър не можа да сдържи прилива на адреналин, който се появяваше винаги, когато подхванеха тази игра със съученика си. Не знаеше защо е таки конкретна и почти свръхестествена неприязън към чернокосия му връстник, но тя отдавна бе станала факт.
Тримата грифиндорци го последваха. Сириус бе бръкнал в джобовете си, подсвиркваше си и се усмихваше чаровно на всичко, което мърда. Едва ли някой можеше да предположи, че крои нещо в този момент. Снейп вървеше с приведена глава и явно нещо го тормозеше, защото си мърмореше отнесено под нос. Когато вече бяха достатъчно далеч от големите врати, които осигуряваха хубава гледна към сцената, Сириус подвикна подире му:
- Ей, Свини, защо си се вкиснал така? Да не би да са се опитали да те изкъпят снощи?
Питър се засмя почтително на шегата на приятеля си. Джеймс все още не знаеше какво точно да предприеме и как да угоди едновременно и на двете половини, които спореха ожесточено вътре в него, затова замълча, макар че усмивката се разля по лицето му.
- А ти никога няма да измиеш позора от себе си, Блек, колкото и да опитваш – изръмжа слидеринеца. Беше се обърнал към тях и Джеймс забеляза, че търси с очи някого. Не му беше трудно да се досети за кого се оглежда Сивиръс и от това му стана неприятно. Усети, че бавно се предава на онази тъмна половина от себе си, която крещи да застане до Сириус.
- Я го виж, Джеймс – зацъка с език той и поклати глава. – Не искам да водим война, Свини, само да те питам нещо. Забелязах, че напоследък братовчедка ми е в прекалено приповдигнато настроение и се запитах какво се е случило, че така да зарадва прекрасната, мила Бела. Нали разбираш, интересувам се от семейството. И се чудех дали не знаеш нещо по въпроса. Или правилно предполагам, че никой дори не се сеща да те уведомява?
- Бъркаш ме с някого, роодотстъпнико – отсече Снейп, но в очите му проблесна гняв, което показа на другото момче, че е на прав път.
- Няма нищо, Свини, ти не си виновен, че никой не те обича.
Ръката на Снейп се вдигна нагоре. Преди Сириус да успее да осмисли случващото се, Джеймс измъкна своята пръчка и изпрати обезоръжаващо заклинание към слидеринеца. Пръчката излетя от ръцете на Сивиръс, а той самият, изненадат от внезапното включване на Потър, залитна, настъпи мантията си и се стовари на земята. Сириус и Питър прихнаха да се смеят, а Джеймс прибра пръчката си, като продължаваше да се усмихва. После се приближи до Снейп, който още лежеше на земята и ръмжеше едва доловимо и му подаде ръка. Другият го погледна с презрение и я отблъсна. Надигна се сам и тъй като Джеймс все още седеше приведен към него, замахна и го удари по носа.
- Мерлин го взел! – изруга Потър. Очилата му бяха паднали. Джеймс заопипва носа си, по пръстите му останаха следи от кръв. Няколко ученика, които бяха тръгнали по този коридор, се огледаха нервно и когато ситуацията им се изясни, побързаха да намерят друг път, към мястото, на което се бяха запътили.
- Не така, Свини – каза сериозно Сириус. Беше се приближил с извадена пръчка, но сега я смъкна, тъй като нещо на китката на слидеринеца привлече погледа му. Той я хвана и макар че Снейп се опита да я издърпа, впи пръстите си здраво в нея. Изведнъж всичко пред очите му се превъртя, когато видя Черният знак. Зад тях, Питър тъкмо подаваше очилата на Джеймс, затова не успяха да видят промяната на лицето на приятеля си, която траеше само няколко секунди.
Внезапно всичко ми се стори безсмислено – закачките, момичетата, съревнованието... Ние бяхме просто незначителни пионки, които пропиляват шанса си да се подготвят за надвисващата буря. Знаех го, разбира се, че го знаех – Черният лорд събираше своите последователи, те вече бяха сред нас и чакаха да нанесат своя удар... Но не желаех да приема, че безгрижието има граници, че смехът може да секне, че дъхът може да бъде отнет само с едно замахване на пръчката... Разбирах го и все пак... не се промених.
След малко смеха му отекна в коридора. Питър се приближи и надникна над рамото му. В смеха на Сириус се долавяше облекчение, но някак нервно, почти истерично. Джеймс намести очилата на носа си и изпита лека болка, докато го правеше, но я преглътна.
- Ще се подмокриш, Лап. Няма ли да ни кажеш кое е толкова смешно? – попита той. Сириус вече не го държаха краката и той едва не се строполи, държейки се с две ръце за корема.
- Той... той... ох, Боже... – давеше се грифиндореца. Джеймс се обърна да види реакцията на Сивиръс, но той се бе свил на топка и косата бе паднала пред лицето му, така че изражението му си остана загадка. Изпитваше желание да си го върне на слидеринеца, но когато го видя такъв, се отказа. Вече бяха направили достатъчно. Сириус най-накрая започна да се съвзема. В ъгълчетата на очите му имаше сълзи. – Той си е нарисувал Черен знак! С мастило! Ох, старият, смешен Свини, не вярвах, че деня ми може да започне толкова хубаво, но май съм ти задължен до живот!
Джеймс и Питър също се присъединиха към смеха и колкото повече се смееха, толкова по-смешно ставаше. Потър усещаше, че това ще отприщи унищожителна лавина, че трябва да престанат, преди да е станало късно, но беше в състояние да се спре.
Снейп безмълвно ги проклинаше, а главата му сякаш хлътваше все повече в тялото му.
Унижението ме съпътстваше каквото и да направя. Можех ли да държа главата си изправена, след като усещах гръбначния стълб на гордостта ми пречупен на две? Можех ли да направя нещо, освен да се предам в този момент? Единствената светлина в живота ми мъждукаше и се страхувах, че именно аз съм този, който изпрати студия си дъх, за да я угаси...
- Какво става тук? – Острият глас на Белатрикс Блек разцепи въздуха и смехът на момчетата секна. Сивиръс вдигна глава – на лицето му бе закачена невъзмутима маска, макар че сърцето му биеше в луда ярост.
Сириус, който междувременно се бе подпрял на рамото на Джеймс, защото не можеше да си поеме въздух от смях, моментално се стегна и единствено закачливата усмивка остана да краси лицето му.
- Свиниръс организира смехотерапия. Може да пробваш, добре ще ти се отрази.
- На теб ще ти се отрази добре да организираш приоритети се, но най-вече да си държиш устата затворена – рече Белатрикс.
- Тц, какво ви става на слидеринци днес? Да не би и ти да си имаш от онзи смешен знак на ръката? – попита той.
Черните ù очи се разшириха толкова бързо, че Сириус си помисли, че може да изскочат от местата си и да се затъркалят към него. Ноздрите ù се издуха заплашително и той реши да бие отбой, докато още може. Тъй като очите на Белатрикс бяха впити в безпомощната фигура на Снейп и не забелязваха нищо друго, тримата грифиндорци нямаше защо повече да се задържат наоколо. Това, което щеше да последва, си беше чисто слидерински проблем и макар че бяха любопитни, никой не желаеше да се изправи пред разярената Блек.
Белатрикс направи няколко бавни крачки към Снейп, а погледа ù му причиняваше почти физическа болка.
- Сивиръс – изсъска тя и се надвеси над него, – какви ги говореше глупавият ми братовчед?
Снейп предпочете да не отговори. Сметна, че така само ще подпише смъртната си присъда. Белатрикс хвана ръката му със своята, без да я е грижа, че ноктите ù се забиват в плътта му и му причиняват болка. Дръпна ръката му нагоре и почти изкрещя, когато видя разкривения, вече размазан череп, от чиято уста излиза змия.
- Нищожество такова! Това някаква подигравка ли е? – Гласът ù беше силен и отскачаше от стените, заплашвайки да счупи стъклата на прозорците. – Да не мислиш, че Черният лорд събира подчинените си на шега?
Тя заби нокътя на палеца си точно на мястото на устата на черепа. Снейп сви устни, но упорито избягваше да погледне съученичката си. Белатрикс се изсмя презрително, когато видя изписания на лицето му страх.
- Точно така, Сивиръс, истинският смъртожаден поражда единствено страх у другите. А ти си жалък. Ако искаш да носиш Черния знак, спри да се лигавиш с мастилени заместители. Съветвам те да си помислиш добре на чия страна си и направи каквото е нужно, за да изчистиш тази долна рисунка, за да не се наложи да използвам своите методи.
Изражението ù подсказваше, че въобще не се шегува и ако трябва ще свали кожата от ръката му, само за да не вижда позорната рисунка. Не му помогна да се изправи, просто му обърна гръб и си тръгна, показвайки красноречиво, че е сред тези, които все още не са си заслужили нейното приятелство.
Как можеше да ме разбереш, Белатрикс? Ти си силна, лидер... Едва ли можеш да си представиш какво е да си отритнат и презрян, да се луташ безпосочно към бъдещето, докато в теб се рушат основите на миналото. Винаги съм бил там, в центъра на опустошението, на безкрайната пустиня... Сърцето ми изстива, мога ли да се спася? Единственият ми шанс е тя, Лили, единствената, която някога ще обичам; единствената, заради която не смея да направя тази фатална крачка напред. Трябва да вярвам в безграничната ù доброта, да се надявам, че има силата да ми прости, защото в противен случай... съм загубен.


Лили се събуди с неприятно напрежение в гърлото си. Ужаси се от мисълта, че вече се разболява, а не бе минал и месец, откакто учебната година бе започнала. Изправи се в леглото и разтърка очи. Беше рано, единствено Корнелия бе станала, за да се занимае с прическата си, но двете по принцип не си обръщаха никакво внимание, така че Лили отметна завивката си и се зае да се облича. С мъка закопча мантията си и приглади косата си; имаше чувството, че има цял гриндилоу в гърдите си, който ù пречи да диша. Слезе в Общата стая, като обмисляше посещението си при Мадам Помфри, която сигурно щеше да знае какво да ù даде, за да се пребори с настинката – дано да беше само това! – преди да се развие в нещо по-сериозно. По земята се търкаляха смачкани пластмасови чашки и тя се намръщи. Започна да ги събира, като ги пъхваше внимателно една в друга и скоро държеше в ръцете си внушителен брой, така че отиде до ъгъла, където имаше кошче, специално за тази цел, но този факт някак убягваше на другите ученици, и ги изсипа вътре. Домашните духчета щяха да се появят и да я изпразнят, завличайки боклука Бог знае къде. Лили се прозина и тръгна към портрета, но някакъв звук я спря и тя се озърна. Ремус бе заспал на едно кресло, подпрял главата си с ръка. В скута му имаше недописано домашно, а на земята до него лежеше разтворена книгата, която явно бе паднала, след като бе заспал. Тя си помисли, че не може да го остави така – и без това сигурно вече се бе схванал. Приближи се внимателно и го разтърси. Той отвори очи и мига, докато погледът му се фокусира. Понадигна се и се огледа. Спомни си как очите му се притварят, а той продължава да пише, докато неусетно мислите за есето по История на магията се променят в сънища, така безплътни, сладки и ефирни, че въобще не искаше да се събуди.
- Помислих, че е по-добре да те събудя – каза тя, все още леко приведена над него. Той кимна, но все още не се осъзнал достатъчно, че да ù благодари. Разтърка очите си и примлясна няколко пъти.
- Лили – изхриптя той; гласът му щеше да се оправи едва след няколко минути, но сега звучеше все едно още се бори с много упорит грип. Той се покашля, за да прочисти гърлото. – Много ли е късно?
- Не се притеснявай, не закъсняваш за никъде – усмихна се тя. – Гладен ли си? Защото отивам към Голямата зала. Но май имаш нужда от освежаване преди това. – Той се усмихна вяло и кимна. – Ще те изчакам там.
Масивните врати, зад които се криеше Голямата зала, бяха широко разтворени и момичето можеше да види колко много хора се бяха събрали, но разговорите им бяха притихнали или изцяло липсваха. Тя постоя малко на входа, мислейки си колко много обича това място и колко ù липсва, когато само след няколко месеца го напусне завинаги.
Някой я стисна за ръката и тя се обърна, очаквайки Ремус. Изненада се, че я е настигнал толкова бързо, но когато видя пред себе си чуждото лице, всичко си дойде на мястото.
- Това не беше нужно, Сивиръс – рече спокойно тя и той я пусна. Някога тя бе единствената, която не изричаше цялото му име, но тези времена бяха безвъзвратно изгубени. И вината бе изцяло негова. Лили дори не можеше да го гледа в очите, защото в тях виждаше онзи Сивиръс, който изрича „мътнород“ по нейн адрес, а думата се бе забила в сърцето ù като кама. Гледаше настрани, чудейки се какво точно чувства. Беше преживявала онзи момент хиляди пъти в главата си и всеки следващ път не беше по-малко болезнен. Почти не си бяха говорили след това, освен когато учебните часове не го изискваха. Понякога се спречкваха в библиотеката, понякога тя несъзнателно го търсеше с поглед на масата на Слидерин, понякога погледите им се засичаха в коридорите и на нея ù отиде при него, да го послуша как говори за новото си откритие, както някога, но нещо я спираше.
Ако можеш да върнеш времето назад, Сев, пак ли щеше да го кажеш? Знаеш ли, няма значение, защото сега разбирам какво се е таяло в душата ти през всичките тези години. Лъгъл си и двама ни, а от това ме боли най-много.
Толкова общи спомени имаха, толкова дълго минало, а ето, че една дума бе в състояние да ги раздели. Тя не бе вярвала, че това е възможно да им се случи – приятелството им изглеждаше вечно. Дълго време след това тя прекарваше нощите си, подсмърчайки под завивките си, а приятелките ù се правеха, че не я чуват, защото Лили не им позволяваше да отварят дума за случилото се и се сърдеше, когато го обиждаха, макар самата тя да го проклинаше наум; а той я избягваше, доколкото може, след онази ужасна нощ, когато се бе опитал да се извини („Извинявай“, „Не си прави труда“) и бе разбрал колко много я бе наранил в действителност. Едва по-късно проумя, че не е трябвало да се отказва, че сам е пропилял шансовете си да получи прошка, промъквайки се зад нея в навалицата, за да гледа изкрящите ù, червени коси, извивките на гърба ù, опитвайки се да събере смелост да я заговори, но винаги, винаги губещ вяра в себе си. Постепенно мисълта отново да говори с нея бе станала странна, далечна, макар и отчаяно желана. Той усещаше, че и тя не знае какво да предприеме и как да се държи в негово присъствие, но също и, че не страда колкото него. После бе започнала да се вижда с Потър и го нарани повече от всичко. Можеше да понася да стои на разстояние от нея, но виждайки, че друг (и то не кой да е) няма това ограничение, го побъркваше, караше го да впива нокти в кожата си от безсилие.
Лили не можеше да забележи как тялото му потрепва от усилието да е до нея, да я чувства едновременно толкова близо и толкова далеч. Не можеше да види свитите му устни, които възпираха стона на отчаяние, готов да се изтръгне измежду тях.
- Може ли да поговорим?
Тя кимна, макар че нещо ù подсказваше, че допуска грешка. Остави се да я поведе настрана, където излизащите от Голямата зала няма да ги чуват.Той замълча, но не от смущение. Не беше помислил какво ще каже, когато се стигне до тук, но случилото се сутринта го подтикна да я потърси, да се опита да я откопчи от ръцете му. Гневът и болката помрачиха съзнанието му; Потър беше най-големият му враг, а сега се бе превърнал в Другия, онзи, когото тя предпочита.
- Твърде много време мина от... онзи път. – Споменът изникна едновременно в умовете и на двамата, донасяйки им горчив вкус на отчаяние и безнадежност. – Липсваш ми, Лили, имам нужда от теб.
- Не е ли малко късно за това, Сивиръс?
Не искаше да бъде груба. Но понякога така се уморяваше от детинското му поведение, от вечната му позиция, че е слаб и друг трябва да взима решенията вместо него. Изпита раздразнение от гласа му, от начина, по който провлачваше думите.
Защо чака толкова дълго, Сев? Защо се появи отново, когато бях започнала да забравям. По дяволите, всичко е порочен кръг, но аз направих крачка настрани, време е и ти да го направиш. Не ни е писано да сме заедно. Никога не е било.
Гласът ù беше овладян и почти не се бе повишил. А това беше най-страшното. Сивиръс щеше да приеме подновения скандал, ругатните ù, виковете ù, плесницата... и може би всичко щеше да продължи по старому. Но думите ù – толкова спокойни и примирени, сякаш не говореше от сърцето си, а четеше някакъв стар сценарий, който той бе пропуснал дори да прехвърли, му показаха, че краят наближава и това му подейства съсипващо.
- Лили – каза го силно, дори се изненада от собствения си глас. Тя млъкна и извърна глава, за да скрие сълзите, които напираха в очите ù. – Знам, че допуснах много грешки и те нараних дълбоко. Ако само ме помолиш... ако кажеш, че всичко е свършило, завинаги...
- Свърши, Сев – промълви тя. – Има ли значение вече?
Той се направи, че не я е чул, защото иначе не би имало смисъл да продължава.
- Само ти можеш да ме спасиш, дай ми надежда, колкото и да е малка и незначителна, и ти се кълна, че повече няма да ти се натрапвам, докато не се почувстваш готова отново да ме приемеш в живота си.
- Не очаквай от мен да те спася, Сивиръс. Защо смяташ, че имам тази сила? Защо смяташ, че имам всички решения? Уморих се да държа картите и да блъфирам, че козовете са у мен. И у теб не са, защо тогава не се откажеш? Трябва да оставиш миналото зад себе си и може би тогава ще намериш тази, която ще те спаси. Но това не съм аз, Сивиръс, истинско безумие е, че продължаваш да го вярваш. Знаеш ли, не знам как ще свърши всичко, но знам, че човекът, който ще държи ръката ми в трудните моменти, няма да си ти. Просто... не ни е писано да стане така. Сега обичам Джеймс. И аз не знам кога и как се случи, но се случи, Сивиръс, и това няма нищо общо с теб. Просто се предай и забрави.
Сълзите вече се стичаха свободно по бузите ù. Той търсеше отрицанието в очите ù, но в тях намери само увереност в думите, които изричаше и мъничко съжаление. Снейп стискаше здраво юмруците си и ноктите му оставяха кървави полумесеци в кожата, но той все още не бе осъзнал думите ù напълно, не бе започнал да проклина света около себе си, нея...
Лили... как можех да ти обясня? Да ти кажа, че губейки те, не ми остана друго, освен да мисля за собственото си самоунищожение, без да ми пука колко живота ще понеса със себе си. Затъвах в омраза, без да зная как да се справя с нея. Смятах, че нямаше значение, но това не е така. Всичко имаше значение. Имаше значение, че толкова години просто стоях и гледах как живота прелита пред очите ми, вместо да се пресегна и да се вкопча в него... Имаше значение обидата, която изрекох, сякаш преди векове; защото и двамата знаем, че исках да я кажа, че исках да ти прехвърля част от унижението си... че изричайки я, проклех и двама ни... Имаше значение, че ти позволих да го обикнеш...
Казваш, че всичко е свършило. Познавам те достатъчно добре, за да знам, че не ме лъжеш. Време е да те оставя. Не, не наистина, нямам силите да го сторя наистина, но... Не мога да понеса да гледам мъката в очите ти, когато съм наблизо, не мога да понеса да усещам задължението в гласа ти, когато ми говориш... Разкъсвах се в желанието си да бъда с хората, които подкрепям и мисълта, че стана ли част от тях, повече никога няма да ме погледнеш. Искаше ми се да можех да ти кажа, че всичко зависи от теб – щастието, животът ми, по дяволите, бъдещето на нашия свят, но чувствах, че вече съм ти стоварил достатъчно тъга и мъка. Права си, играта приключи, козовете никога не са били у нас, а май и правилата ни бяха неясни от самото начало.
- Всичко наред ли е?
Гласът на Ремус ги стресна. Въпросът бе отправен към Лили и тя се извърна, за да забърше сълзите си. Колко време бе минало? Дали някой не бе чул разговора им? Странно, но сякаш за минутите, през които разговаряха, останалите бяха престанали да съществуват. Отново успяваш, Сев, да ме погълнеш в своята Вселена, но вече съм се научила да си проправям път към реалността, макар и да боли.
- Всичко е наред – каза накрая тя.
- Да, всичко е наред – повтори глухо Снейп. По бузата му се търкулна едра сълза, но той като че ли не я усещаше. Лили изпита усещането, че той има предвид нещо друго, сякаш искаше да ù каже „Вината не е твоя“, но ù беше прекалено трудно да анализира ситуацията точно в този момент. Внезапно изпита чудовищна тежест в гърдите си, искаше ù се да вземе всичките си думи обратно, да го обсипе с извинения, защото в погледа му имаше нещо странно, което... което казваше „сбогом“.
Но не го направи. Истината вече бе изречена и най-умелите лъжи нямаше да поправят стореното. Тя захапа силно устната си, когато той се обърна и си тръгна безмълвно. Раменете му бяха отпуснати. Беше сломен, макар че само тя знаеше истинската причина за това.
- Лили, сигурна ли си, че си добре? Какво се случи?
Ремус беше застанал до нея, но не смееше да я докосне. Чувстваше се достатъчно неловко, задето става свидетел на болката ù, но и защото не знаеше как да постъпи. В този момент разбра, че Лили не иска помощта му. Беше ли искала някога?
- Няма нищо, Ремус, благодаря ти – каза тихо тя и изтри сълзите си. Той виждаше борбата, която се водеше у нея и остана изумен, когато все пак успя да му се усмихне. Тя е войн, а ние сме глупаци да вярваме, че сме силния пол.
- Искаш ли да излезем? Чистият въздух ще се отрази и на двама ни.
Лили чувстваше, че стомахът ù стърже, но пренебрегна нуждите на тялото си. И без това бе загубила апетит. Неприятното напрежение в очите ù постепенно се разля по слепоочията ù и тя ги притисна леко с пръсти, но това само я накара да се почувства още по-зле.
Приближаващият октомври носеше със себе си и природните фурии, затова студът захапа кожата ù, когато излязоха и Лупин, който притежаваше вродено чувство за благородство, я загърна със своята мантия. Двамата продължиха да вървят бавно и мълчаливо известно време.
- Искаш ли да ми кажеш какво се случи? – попита Ремус.
- Не – поклати глава момичето. Споменът за срещата щеше да я преследва през дългите, студени нощи, както винаги ù се случваше, когато нещата опираха до Сивиръс, но този път щеше да го приеме по-леко. Този път имаше кой да ù предложи топлите си, сигурни обятия, съдържащи обещание единствено за едно по-добро бъдеще. Обърна се към него, след внезапно хрумналата ù мисъл. – А ти искаш ли да ми кажеш нещо?
Той се усмихна. Не знаеше дали тя не притежава силна интуиция или просто беше прекалено прозрачен, за да се скрие от прозорливия ù ум.
- Ще прозвучи глупаво, ако го кажа на глас – призна накрая.
- Няма да се смея – обеща тя, но тонът ù беше далеч от шеговитото и фразата прозвуча прекалено тъжно в ушите на двамата.
- Мисля, че съм... – Грифиндорецът се засмя дрезгаво на собствената си плахост. Сам не разбираше защо му коства толкова много да признае истината пред друг.
- Влюбен? – подсказа му тя.
За момент се почувства застрашен от проницателния ù взор, питайки се дали тя е единствената, която знае, дали и други го бяха видели. Може би е бил такъв глупак да се заблуждава, че крие терзанията си, докато останалите го обсъждат и – защо не? – се подиграват зад гърба му.
- Как разбра?
- Не съм разбрала, просто предположих – сви рамене тя. – Какво друго можеше да бъде? Да си осиновен?
Лупин се засмя. Разбира се, че беше така; нямаше защо да стана толкова параноичен.
- А тя?
- Какво тя?
- Какво мисли по въпроса? – попита Лили малко по-троснато, отколкото възнамеряваше. Болката в главата ù се усилваше и пред погледа ù току се мяркаха черни петна.
- Не мисля, че знае – каза Ремус и наум добави „Надявам се, че не знае“.
- Да, но как се чувства тя? Хайде, със сигурност си усетил, ако има нещо. – Тя усещаше, че ù става все по-трудно да изговаря мислите, които се появяваха и изчезваха твърде бързо от съзнанието ù.
- Може би... – Ремус се загледа в езерото, по чиято повърхност сега се бяха образували малки вълнички. Въпреки че навън застудяваше, все още имаше достатъчно любители на чистия въздух, които се мотаеха наоколо. – Не... не знам. Не разбира от тези неща, Лили, може би ти ще можеш да прецениш по-добре – сви рамене той. – Нали се сещаш, момичешките сигнали и така нататък. – Не смееше да я погледне, да не би да открие присмех в очите ù. Затова не забелязваше колко отнесено е изражението ù, нито че краката ù бяха започнали да се преплитат.
- Знам, че Марлин...
- Марлин ли? – изненада се той. – Какво общо има Марлин?
- О, нищо – промърмори Лили. Гласът му се чуваше все по-отдалеч.
- Имам предвид Надин Фроа.
- Разбира се. Часът по отвари...
Звукът от счупено стъкло... в главата ми. Исках да ти се усмихна, да ти кажа, че е красива, да ти кажа, че си глупак, задето се самооценяваш толкова ниско, че тя не те заслужава, защото ти си най-добрият човек, когото познавам. Исках да ти го кажа, трябваше да ти го кажа. Ала този звук...
Гласът ù се пречупи и тя усети, че ù се вие свят. Залитна, но Ремус успя да я прихване навреме, за да предотврати падането.
Звукът от счупено стъкло... Сякаш трупаното с години напрежение експлодира в мен. Позволих си да рухна и имах нужда от почивка, за да мога да се изправя отново.
Тя влачеше краката си с полуотворени очи до Ремус. Той се бе опитал да я вдигне, за да я пренесе до Болничното крило, но тя издаде неясен звук на неодобрение и Лупин бе принуден да я придържа, за да не се строполи на земята. Той започна да вика мадам Помфри още преди да са влезли. Тя дотича с притеснено изражение и ахна, когато видя Лили, провесена на рамото му. Тя беше здрава и силна, рядко боледуваше, а сега изглеждаше толкова бледа и отпаднала; все още беше сутрин, а сякаш цяла нощ бе будувала, измъчвана от неприятна болест. Сестрата беше сигурна, че бе видяла момичето предишния ден по време на вечеря и то изглеждаше съвсем добре...
- Лили!? Какво има, добре ли е? – Джеймс едва не се препъна, докато стигне до тях. Беше без очила, но гласа на Ремус и червеникавото петно, което виждаше, му бяха достатъчни да разбере, че нещо не е наред. Над горната му устна имаше парченце засъхнала кръв и Ремус искаше да го попита какво се е случило, но реши, че момента не е подходящ.
- Не ми се пречкай, Потър – скара му се жената и махна на Сириус и Потър, които също се бяха приближили с разтревожени физиономии, да дръпнат приятеля си от пътя им. – Ето там – посочи тя на Ремус и той се дотътри до болничното легло. Помогна на Лили да се качи на него, но тя остана да седи, досущ робот, който чака да бъде настроен.
- Легни, мила – рече мадам Помфри и оправи възглавниците, където след секунда се намираше главата на грифиндорката. – Има нужда от спокойствие и тишина, аз ще се погрижа да се оправи. Може да дойдете да я видите след часовете, когато ще може да говори и ще е изпила достатъчно отвара, че да има сили да стои сама. Да, включително ти, Потър. Хайде, да ви няма.
Лили нямаше сили да отвори очите си и започна да се унася, така че дори да е имало роптаене от страна на момчетата, тя не чу нищо от него.


Снейп се заключи в класната стая по мъгълознание, защото знаеше, че никой не се мотае тук, ако няма часове, а тези хора бяха доста малко. Запрати няколко случайни заклинания по наредените книги на катедрата (те се пръснаха по земята с обгорени страници), преди да падне безпомощно на колене, закривайки лице с ръцете си. Искаше да крещи, да проклина, но нямаше сили да го направи. Заплака безгласно, раменете му тресяха неконтролируемо и той се мразеше заради слабостта си.
Отне му известно време да нормализира дишането си. Изтри лицето си в ръкава на мантията си и остана да седи на земята, подпрял глава на студената стена, докато не усети, че пръстите му се вкочаняват от студ. Сивиръс изпита смущение от силното си желание да причинява болка, на нея, на Потър и на всички останали. Мисълта за отмъщение донесе метален вкус в устата му и приятно вълнение в тялото му.
Защото вече имаше ли защо да крие убежденията си?
Не бе ли свободен да се присъедини към тях?
Не разполагаше ли с идеалното заклинание, което сам бе измислил преди една година, когато за пръв път ги бе видял да се държат за ръце и се бе скрил в подземието, будувайки цяла нощ, докато успее?
Очите му светеха с тъмен пламък. Болката си бе отишла и сега на нейно място бе дошло едно ново чувство, което го изпълваше целия. Защо му беше тази мътнородка (чувстваше се неудобно дори когато го изричаше наум, но после си каза, че тя е именно такава и нищо друго), която в продължение на години го омагьосваше, само за да разбие сърцето му накрая? Той се зарече, че довечера ще изгори всичките ù писма, които му бе писала през годините, тъмносиният ù шал, който се бе опитала да изхвърли, защото бе прекалено овехтял и той тайно го прибра при себе си, малките дървени фигурки, които правеха заедно в един час по вълшебство преди повече от две години.
Но когато по-късно се прибра, макар че онова чувство все още се спотайваше в гърдите му, не намери сили да го стори.


Следобед се чувстваше по-добре, макар че противно на думите на болничната сестра, все още не можеше да стои права, без да се измори. Явно състоянието ù се бе оказало по-лошо, отколкото предполагаше. Когато отвори очи, откри пакет шоколадови жаби от Макгонъгол и шишенце с ободряваща отваря от Слъгхорн с бележка, че щяла да бъде много по-хубава, ако бе присъствала в часа, през който са я приготвили. Имаше също бележка от Алис, надраскана набързо, в която ù пишеше, че с Франк отново са се събрали и ще минат да я видят заедно привечер, когато е будна, за да ù донесат вечеря, а Марлин бе омагьосала някакво лилаво цвете да пуска освежаващ аромат през половин час. Нямаше нищо от Сивиръс.
Сега около нея се бяха скупчили четирите познати лица – Джеймс, Питър, Сириус и Ремус. В желанието си да я ободрят, говореха един през друг и общо взето, тя не успяваше да разбере и дума от това, което казваха. Джеймс стискаше ръката ù, сякаш се страхуваше, че ако я пусне, тя отново ще изпадне в безсъзнание. Мадам Помфри ги беше инструктирала за състоянието ù, веднага щом се появиха и той бе сметнал за свой дълг да се отнесе отговорно към задачите си.
- Прекалено много се тревожи, имунната ù система се е отслабила. Вероятно всяка по-силна емоция би довела до подобен срив, затова да се радваме, че се случи сега, когато нещата могат лесно да се овладеят. Не яде достатъчно, затова възлагам на Потър да следи режима ù на хранене. – Жената не можа да сдържи усмивката си, докато го казваше, защото ù беше достатъчно да погледне израза на лицето му, за да разбере, че ще направи всичко възможно да се грижи за нея. – Не я натоварвайте. В момента има нужда само от смях.
После ги бе оставила сами и Лили се отпусна в мекото болнично крило, обхождайки ту един, ту друг с поглед. Когато срещна очите на Ремус, му намигна, показвайки му, че няма нужда да разказват на другите какво точно се е случило по-рано днес.
- Как минаха часовете? – попита тя по някое време.
- Ами... Бинс върна есетата – каза Питър.
- И какво? – Тя вече знаеше, че не я очакват добри новини. История на магията беше интерес предмет, но не и с преподавател като Бинс, а и Лили никак не я биваше да запомня точни дати, само същината на събитието, което винаги я проваляше в тези часове.
- Твоето има „Приемлив“... – започна Джеймс.
- О, Лили, сигурен съм, че на всеки се случва да получи ПРИЕМЛИВ – прекъсна го Сириус, - въпреки че трябва да призная, че моето е отличено с НАДХВЪРЛЯЩ ОЧАКВАНИЯТА.
Няколко момичета, които също се намираха в Болничното крило, погледнаха към тях и се закискаха, когато Сириус им изпрати една от своите сияйни усмивки.
- Приключи ли? – вдигна вежди Лили.
- За днес – да – отвърна ù Сириус. – Но трябва да призная, че любовника се е представил най-блестящо от всички ни. – Той тупна Джеймс по гърба. Очите му се смееха, но той само сви рамене, за да покаже, че не е голяма работа.
- Май ще имам нужда от уроци, Потър – каза Лили и Джеймс се наведе да я целуне, прошепвайки ù „Само кажи кога“, така че само тя да чуе. Беше се привел в приличен вид, така че тя въобще не разбра за случилото се между него и Сивиръс, а той предпочиташе да не ù казва, за да не я разстрои.
- Какво ви става на всички? – възкликна Сириус зад тях. – Първо Питър, сега Джеймс... както е тръгнало, утре ще се събудя и ще започна да уча...
- И по някаква странна причина светът ще свърши – допълни Ремус. Сириус му се ухили широко, сякаш за да каже „Оценявам вярата ти в мен“. Отново се обърна към Лили, която бе отпуснала главата си на рамото на Джеймс.
- Слушай, Евънс, сестрата каза, че ще е полезно за теб, ако от време на време нарушаваш правилата...
- Сигурна съм, че не е било това...
- Така ли? На мен ми стори, че каза точно това.

---

Цитатът е от песента на Buddy Holly „Think It Over“.

baby, i'm a forlorn fire,
and i'm what you desire,
like a siren in the night (going neo neo)
baby is the man on the wire,
risking all that you've got,
for the love of your life (you're my hero, hero)

let me play a dangerous girl,
let me be your dangerous girl.

В голямата зала се надигна вълна от негодувание, когато ръководителите на домовете обиколиха масите, за да раздадат новите програми. На никого не се хареса новата система, която макар и временна, бе достатъчна, за да обърка нормалния ход на учебните занятия.
Сириус мачкаше разсеяно картофите в чинията си, без въобще да забелязва оживлението около себе си и за пръв път не взе участие в него. Питър го наблюдава известно време и накрая попита.
- Какво ти е? – Не получи отговор. Сириус бе дотолкова погълнат в мислите си, сякаш се бе гмурнал в дълбокото езеро, а всички останали бяха на повърхността му. – Какво му е?
Петигрю погледна за помощ към Ремус, който стоеше на отсрещната страна, но другият само сви рамене и зарея поглед в пространството.
А причината за липсващото настроение на Сириус се намираше на масата на Слидерин – погледът на момчето бе привлечен от братовчедка му Белатрикс, която бе застанала зад седящия Регулус и приведена му шепнеше нещо в ухото. Ръцете ù бяха поставени на раменете му покровителствено. Регулус се засмя и макар че звука не достигаше до слуха на грифиндореца, той лесно можеше да си представи как звучи – силен, дрезгав, също като неговия. Понякога се сблъскваше с него по коридорите и се учудваше колко много си приличат. Може би заради това вървяха в напълно противоположни посоки...
Сириус си спомни какво изпита, когато помисли, че Снейп има Черният знак на ръката си. По-късно, когато се връщаше отново към случилото се, се изненадваше от реакцията си; но страхът, който бе изпитал бе истински и нямащ нищо общо с всичко, което бе чувствал досега. Бе си помислил, че ако Черният лорд е започнал да привлича ученици в редиците си, то сигурно Регулус... За миг бе изпитал усещането, че са тръгнали на война с дървени мечове, но мигът премина – знакът се оказа фалшив, тогава нямаше защо да се притеснява, нали така? Подозренията му бяха приспани и от погрешно разтълкуваната реакция на Белатрикс – братовчедката му избухваше и при по-малки поводи, затова той не счете проявата ù за притеснителна. Тъй като на всички им бе известно отношението ù към идеите на Волдемор, Блек бе предположил, че тя толкова отчаяно желае да стане част от неговите подчинени, че всяко напомняне, че не е, я изкарва извън кожата ù.
Въпреки това все още се чувстваше неспокоен. Улавяше се как търси издайнически признаци за неоправдана възбуда и таен заговор, но колкото и да се взираше в ръцете на брат си, докато жестикулираше, не успя да зърне каквото и да е черно петно по кожата му.
Накрая се отказа и си заповяда да престане да занимава ума си с каквото и да е, касаещо Регулус. Едва ли имаше правото да се държи като загрижен брат след толкова много време – отдавна се бяха отрекли от семейните си задължения един към друг.
Трябваха му само няколко минути, за да забрави теориите и притесненията си. Взе програмата, която Макгонъгол бе оставила до него и се зачете в нея. След малко възкликна:
- Защо ù е на Пердита да отсъства?
„Пердита“ беше Челси Станинстън, преподавателката им по Защита срещу Черните изкуства, минаваща петдесетте и имаща вид на жена с много внуци. Учениците ù бяха единодушни, че името ù не е подходящо за учител, още повече такъв като нея, затова единодушно го бяха сменили на Пердита, без нейното знание.
- Сестра ù е болна – напомни Ремус, възмутен от нетактичността на приятеля си, но Сириус не се трогна особено.
- Да бе, и двамата знаем, че няма да се върне. Е, време ù беше, изкара цяла година. Кой знае кого ще ни натресат вместо нея. Сега вместо Защитата, ще караме Отвари и Вълшебство, докато не назначат нов учител. Все едно часовете в момента не са ни достатъчни... О, не – изстена той и заби нос в листа, за да се увери, че буквите наистина са изписали това, което е прочел, а не е станал жертва на някаква оптическа илюзия. – И Пророкуването е със Слидерин!
Това беше любимият час на Сириус – най-вече защото бе най-лесен, професор Делектино го харесваше, а и часовете им съвпадаха с тези на хафълпафци, така че почти не усещаха кога са минали. Сега присъствието на слидеринци би внесло значително по-голямо количество напрежение в иначе приятния час.
Все още се оплакваше на отегчените си слушатели, когато в Залата влезе Джеймс. Той беше прекарал нощта в Болничното крило и усещаше как цялото тяло го боли. Сутринта Мадам Помфри го беше изгонила и той се бе разделил с Лили в полусънено състояние. От устата му излизаха само неканени прозявки, но той беше решен да се види с приятелите си. Познавайки навиците им, знаеше, че няма да изпуснат закуска. Видя ги, заели обичайните си места в самия център на масата и им махна, но преди да стигне до тях трябваше да свърши нещо друго.
- Здрасти, Алис.
Тя прекъсна разговора си с Марлин Макинън и му се усмихна.
- Ще ми направиш ли една услуга?
- Не съм сигурна. За какво става въпрос? – засмя се тя.
- Лили иска да ù взема от библиотеката „Аналитични наблюдения върху таласъмските бунтове през вековете“. Момичето почака търпеливо няколко секунди за продължението, но то не последва.
- И ти няма да го направиш, защото...?
- Алис, библиотеката – повтори Джеймс, сякаш бе най-очевидното нещо на света. – Там се мотаят само откачалки – допълни и ù намигна.
- Ясно – въздъхна тя. – Защо ли не се учудвам? Добре, ще отида и без това имам работа натам, а по-късно ще и да и при Лили. Между другото... ако видиш Франк, бъди така добър да му върнеш това.
Джеймс хвана с два пръста вратовръзката в познатите грифиндорски цветове, обилно залята с тиквен сок или нещо дори по-лошо, но той реши да не гадае какво е. Държеше ръката си протегната, да не би да си накапе мантията, докато вървеше към тримата, които вече го очакваха.
- Алис и Франк са се скарали отново – оповести, хвърляйки вратовръзката на масата като доказателство за думите си. Сириус се наведе и я помириса, след което поклати глава.
- Настават тъжни времена за вратовръзките в „Хогуортс“. Вчера открих една изгорена пред спалните. Сигурен съм, че е тази, която загубих миналата седмица. Почеркът на Корнелия е очевиден. Сладурана.
- Не мислиш ли, че си го заслужи? – полюбопитства Ремус. Винаги се бе възхищавал на лекотата, с която приятеля му преодолява чувството си на вина и успява винаги да се изкара жертвата.
- Вратовръзката нямаше никаква вина. Тя дори не беше там – ухили се Сириус и на Лупин не му оставаше нищо друго, освен да поклати глава.
- Възнамеряваш ли някога да започнеш сериозна връзка?
- Че защо? – удиви се Сириус. Ремус сви рамене –„За разнообразие?“. – Спокойно, Лун, еднократните срещи вече започнаха да ме отегчават.
- Наистина ли? – попитаха Джеймс и Питър в един глас.
- Не – призна Блек. – Но все пак имам нужда от някакво предизвикателство.
- Защо ли не ми харесва как звучи това? – попита себе си Ремус, но така или иначе думите му стигнаха и до останалите. Джеймс се ухили, а Сириус изглеждаше искрено разочарован от липсата на какъвто и да е ентусиазъм от страна на приятеля си.
- В такъв случай по-добре да не те моля за помощ, а? Не се притеснявай, Ремус, все още те смятам за приятел, въпреки че не си особено отзивчив. Така че, Джеймс...
- Да, да, знаеш, че съм готов – махна с ръка Джеймс и разтръска глава, за да прогони и последните остатъци сънливост. – Коя е избраницата този път?
Сириус им каза. Отговорът му бе посрещнат с мълчание. Останалите трима си размениха неловки погледи, сякаш всеки се опитваше да накара другия да заговори първи. Накрая Ремус се примири, че отговорността се пада отново на него и въздъхна.
- Сириус, мисля, че трябва да се откажеш, преди това да е станало най-глупавото нещо, което си правил.
Чернокосият се намръщи; не му харесваше да усеща върху себе си погледите на приятелите си, нито мълчаливото неодобрение, стаено в тях.
- Какво толкова – излизали сме и преди, чудо голямо.
Ремус започна да се намества на мястото си, почувствал се внезапно неудобно.
- Не беше от най-успешните ти връзки...
И четиримата се опитаха да прогонят от главите си спомените за безкрайните скандали и викове и летящите предмети, които тя запращаше към него, но никога достатъчно точно, че да го нарани, което само повече ги разпалваше. След това изведнъж се вкопчваха един в друг и се скриваха в спалнята, където оставаха до сутринта, когато се събуждаха, сякаш само за да подновят караниците си. Ремус беше прав – връзката наистина не беше сред поводите за гордост на Блек.
- Че аз кога съм имал успешна връзка? – подразни се Сириус. – Но тя е единствената, която я приключи първа и това не ми дава мира.
- Значи ако се съберете, всичко ще е един вид отмъщение? – поиска да узнае Лупин и Сириус се запита защо не си е намерил по-малко проницателни приятели.
- Нещо такова – смънка. – Виж, ще се справя с това, ясно? Просто напоследък се сещам за нея твърде често, което си е направо дразнещо, и не искам това да ме тормози до края на блестящия ми живот, затова трябва да оправя нещата, преди да е станало късно. И без това почти не останаха момичета, които да са интересни.
- Сириус, те са момичета, не уроци – засмя се Джеймс. Другият сви рамене – все едно. – И как смяташ да я спечелиш?
- О, ами нали знаеш... просто ще отида при нея и ще бъда Сириус Блек, това трябва да е достатъчно.
- Но тя веднъж се е хванала на това и едва ли ще проработи отново – напомни Ремус.
- Щом веднъж е проработило, ще стане и втори път – заяви Сириус. – Но ще ми трябва помощ – каза, кимвайки към Джеймс, – за да държа Корнелия настрана. Напоследък саботира всеки мой опит да говоря със същество, имащо...
- Внимавай какво ще кажеш – предупреди го Ремус.
- ... чувствително, женско сърце – ухили се Сириус. – А ти какво си помисли, че ще кажа?
- Нищо. Просто исках да съм сигурен – отвърна Лупин и останалите се засмяха.


- Надявам се, че няма да се точите като великанска слюнка и този път – посрещна ги професор Делектино на вратата и учениците ù грейнаха. В кабинета по пророкуване беше затъмнено, на всяка маса имаше по едно кристално кълбо, а от катедрата на преподавателката се носеше аромат на силен билков чай. Тя добре осъзнаваше, че повечето ù ученици не взимат предмета насериозно, затова се стараеше да направи часа приятен и възможно най-лесен за възприемане. – Сядайте, където намерите за добре.
Самата тя заобиколи катедрата си и седна на стола, оглеждайки учениците си. Беше висока и добре сложена. Носеше сива мантия, но с малко по-различна кройка от нормалните – ръкавите ù бяха дълги и широки и когато вдигнеше ръце, ги откриваха чак до раменете; всяко копче беше във формата на различна руна, но тя като че ли често си пришиваше нови, защото учениците, които изучаваха древната писменост бяха споделили, че всеки път казват нещо различно и сякаш във връзка с часа, който провеждат. Жената имаше мургава кожа и очи като на египтянка. Беше още много млада, така че не един или двама седмокурсника си бяха изгубили ума по нея.
- Днес отново ще се занимаваме с кристалните кълба, но няма да си губя времето с хора, които не разбират от това изкуство.
Тя хвърли поглед към слидеринци, които бяха заели едната половина на класната стая; грифиндорци, съвсем естествено, бяха предпочели другата.
- Ако някой се чувства достатъчно вдъхновен, че да успее да съзре тайната на бъдещето, нека да заповяда отпред. – Сорая се бе облегнала на стола си, докато говореше. Имаше странен акцент, по който не можеше да се разбере откъде точно идва, а гласът ù – макар мек и спокоен, излъчваше респект. Никой не посмя да мръдне от мястото си и да стане за посмешище пред всички – едва ли някой някога бе вярвал, че притежава пророческа дарба. – Добре тогава – въздъхна тя. – Аз ще ви демонстрирам как се прави. Отново. Кой ще се престраши да ми позволи да надзърна?
Сириус не видя кой вдигна ръка, но някой със сигурност го бе направил, защото Сорая изчезна от полезрението му. Той се загледа в Дездемона, намираща се през няколко маси от него. Не можеше да си обясни защо изведнъж бе станало толкова важно да спечели вниманието ù отново, но така или иначе мъглявата идея се бе превърнало в нещо като предизвикателство за него и той бе решен да го преодолее като победител.
- Дез – прошепна, но не беше достатъчно силно, за да стигне до нея. Той откъсна едно парче пергамент и надраска няколко думи върху него. След това го смачка на миниатюрно топче и го хвърли към нея. То се приземи точно под носа ù и тя се огледа, за да види кой го праща, но тъй като Сириус си бе придал напълно небрежен вид, тя дори не го заподозря. Разви топчето и сините ù очи пробягаха няколко пъти по реда. Погледна Сириус и вдигна вежди, а той ù намигна. Красивите ù, кадифени къдрици се разлюшкаха, когато тя завъртя главата си на другата страна, явно загубила интерес към подателя на бележката. Този впечатляващ водопад от къдрици, очите ти... Не ми е трудно да си спомня с какво ме омайваше преди. Та ти си все същата чародейка...
Сириус откъсна ново парче пергамент и захапа перото, докато обмисляше какво точно да напише, когато усети как Джеймс го сръчка с лакът. Успя да скрие уличаващите го вещи, но не беше достатъчно бърз. Сорая подпря ръце на тяхната маса и въздъхна.
- Сириус, за твое добро ще е да ми кажеш, че си получил просветление.
- Получих просветление – послушно каза той.
- Долавям някаква неискреност в думите ти – отбеляза тя и се наведе над кристалното кълбо пред него. – Хайде, намерих си още един доброволец. Вие двамата – кимна тя към Джеймс и Ремус, - дръпнете столовете си в страни, за да не разстройвате вълните, които господин Блек излъчва.
Сириус забели очи, знаейки, че това унижение ще се помни дълго, но не каза нищо. Сорая се бе съсредоточила в кристалното кълбо. Сириус виждаше само някакви пари, които се виеха вътре, но не различаваше образи, както обикновено, затова предпочете да наблюдава учителката си. Лицето ù се бе превърнало в хармонична маска, гладките ù клепачи се спускаха над очните ябълки и потрепвайки леко, отново се вдигаха. Грифиндорецът не можеше да не забележи начина, по който меките ù устни са извили крайчетата си, сякаш тя ставаше свидетел не на картини от неговото бъдеще, а на рождението на някой ангел в Рая.
Накрая се обърна към него със същото блажено изражение.
- Е, какво видяхте? – подкания я Сириус, които преливаше от любопитство.
- Боя се, че ще запазя най-хубавото за себе си, Сириус. – Из стаята се разнесоха неодобрителни шушукания, защото всички бяха жадни да разберат какво кроеше бъдещето за Сириус, а то явно беше интересно, защото Сорая обикновено нямаше скрупули стигнеше ли се до тълкувания. Тя го гледаше с игриви пламъчета в очите. – Знаеш, че бъдещето се променя, затова не бива да споделяме най-хубавите и най-лошите съдби на другите, за да не им докараме безпочвени притеснения или напразни надежди. Наистина не ми се иска да ти развалям удоволствието, от това, което те очаква, но бих те посъветвала да залегнеш над учебниците, ако не искаш да се виждаш с професор Слъгхорн и догодина... И може би ще си вземеш куче.
Джеймс не можа да сдържи кикота си и Ремус го сръчка, макар че лицето му бе украсено от усмивка. Сириус изглеждаше развеселен от последните думи на професорката, макар и разочарован, задето му бе спестила най-хубавата част. Тя му отправи една сияйна усмивка и се обърна към остатъка от класа.
- Имаме още малко време, някой друг? Надин! Радвам се, че най-накрая и слидеринци взеха участие.
Никой не забеляза как тялото на Ремус се напрегна. Сорая се придвижи грациозно до мястото на Надин, която седеше до Закъри Нот и Касиди де Брез. Косата ù бе сплетена на плитка, прехвърлена през едното рамо и тя я приглаждаше разсеяно с ръце, изражението ù беше сериозно и замислено. Професор Делектино застана пред нея и погледна в кълбото. Този път изглеждаше напрегната и сякаш гледаше с нежелание. Когато вдигна поглед към слидеринката, между веждите ù се бе образувала бръчица, която обикновено не вещаеше нищо добро.
- Съдбата ти е дала право на избор, скъпа, но какъвто и да е той, ролята, която ти е отредена, не е по силите на всеки.
Надин настръхна и се изправи леко, доближавайки лицето си до кристалното кълбо. Сороя обаче поклати глава.
- Няма да ти покаже нищо, аз самата видях съвсем малко. Всичко ще е неясно, докато не направиш избор, но не ми е дадено да разбера какъв е той. – Тя замълча за малко, обмисляйки по-нататъшните си думи. – Не става дума за обикновен избор. При Сириус – тя махна с ръка към него и той се стресна при споменаването на името му, - нещата опират до самият него и изборите, пред които ще се изправи в близкото бъдеще, са не по-малко важни от тези на всеки друг в стаята, но при теб... Решението ти ще промени не една или две съдби, Надин, затова ми е толкова трудно да видя какво се крие в бъдещето ти.
- Благодаря – каза Надин и отново седна на мястото си.
Ръцете ù отново се стрелнаха към плитката и Ремус, който я наблюдаваше най-съсредоточено от всички, усети как чувствата му се събуждат и са дори по-силни от преди. И макар да имаше своя шанс, когато Сорая обяви, че няма да ги задържа повече и Надин като че ли нарочно изостана от съучениците си, Ремус не посмя да предприеме нищо и само тъжно ù обърна гръб, излизайки от стаята.
Надин изчака всички да излязат и се приближи до катедрата на преподавателката, която в този момент разтребваше хилядите ненужни вещи, пръснати отгоре.
- Какво искаш, Надин? – попита, без да се обръща.
- Това ли беше всичко, наистина ли не видяхте нищо повече?
Сорая се обърна и погледна момичето право в очите.
- Ако се надяваш да ти помогна в избора, недей. Винаги можеш да се посъветваш с учителите си, знаеш това, но не очаквай от мен да избера вместо теб. Единствено ти можеш да поемеш отговорността за решенията си. – Жената въздъхна. – Знам какво те притеснява. Чуй ме, не си единствената, нищо ще си последната, която е благословена (или прокълната) с тази власт. Малцина имат шанса да узнаят, че я притежават. Може би не беше редно да ти казвам, но поемам риска да те натоваря с това време. Мисля, че никоя от нас не иска да се отнесеш лекомислено към това, нали? Ако имаш нужда да поговориш с някого или искаш отново да погледна в кълбото, винаги съм насреща. Помни, че пророкуването не е точна наука и това, което виждам днес, може да изглежда по-съвсем различен начин утре.
- Благодаря ви, професор Делектино – повтори Надин и понечи да напусне кабинета, но се спря. – Професоре...
- Да?
- О... нищо. – Надин се усмихна извинително и пожела приятен ден на жената. Не чувстваше облекчение, Мерлин ù е свидетел, че сега ù беше по-трудно да мисли по въпроса, отколкото преди, но поне можеше да се обърне към преподавателката за помощ, ако нещата тръгнеха да излизат извън контрол. Освен това имаше още нещо, за което искаше да я попита, но все още не бе готова да го сподели с чужди очи. За малко не ù се изплъзна от езика, но в последният момент реши, че е по-добре да пази дневника в тайна поне още малко. За него щеше да се тревожи по-късно.
Сорая Делектино дълго се взира в пространството, след като ученичката напусна кабинета ù. Тя все още разсъждаваше върху неясното видение и дали бе постъпила правилно, като бе казала истината на Надин. Но имаше нещо мрачно, нещо зло в тези тъмни кълба дим, които сякаш се опитваха да ù подскажат нещо, но тя не бе успяла да стигне до същината им; нещо, което я бе накарало да стовари на Надин цялата тежест от предстоящия избор с надеждата, че тя ще постъпи правилно... каквото и да значеше това. Можеше ли да направи още нещо – дали да не каже на Дъмбълдор? – и не знаеше ли именно тя най-добре от всички, че Съдбата намира своите начини да те матира, независимо колко дълго я разиграваш с гениални ходове?


Сириус успя да догони Дездемона по стълбите, но за нещастие, към нея се бе приклопчила Корнелия. Момчето се обърна за помощ към Джеймс, който веднага се отзова, както се бяха наговорили.
- Кхъм. Корни, може ли за момент? – Думите сякаш приеха формата на усмивката му, веднага щом ги изрече и накараха още няколко момичета да се обърнат към него, макар и обръщението да им даваше да разберат, че не става дума за тях. Тя се извърна и изражението ù поомекна в сравнение с това, което използваше в присъствието на Сириус.
- Джеймс! – Произнесе го като „ДЖЕЕЙМС“ и той се опита да не мисли за леля си Хелън, която използваше същия лигав и провлачен тон, когато се обръщаше към него. Тя се обърна към Дездемона, която само сви рамене и продължи пътя си по претъпкания коридор. – Какво има?
- О, нищо, просто се чудех дали знаеш колко добре изглеждаш днес.
Тя цялата засия и започна да върти един рус кичур около пръста си.
- Само днес ли?
Той постави ръка на кръста ù и ù прошепна в ухото „Всеки ден“, но всъщност гледаше как Сириус си проправя път към другото момиче. Приятелят му се обърна да види дали се е измъкнал от зоркия поглед на Корнелия и Джеймс внимателно вдигна палеца на другата си ръка, за да не усети тя, че правят знаци зад гърба ù. Сириус събра ръце пред гърдите си в знак на благодарност и намерил увереността в себе си, постави ръка на рамото на Дездемона, която се обърна и той срещна синия ù, дистанциран поглед. Усети как дъха му спира, когато видя лицето ù. Откакто се бяха разделили, почти не контактуваха и той бе забравил колко е трудно да стоиш до нея, знаейки, че не я притежаваш. Кожата ù беше с приятен загар, гладка и подканваща да я пипнеш; имаше ясно и открити сини очи – Дездемона никога не се стараеше да прикрива чувствата си и ги изразяваше най-точно чрез погледа си.
- Толкова ли е трудно да приемеш, че не се нуждая от вниманието ти? – Гласът ù звучеше толкова познато и все пак нещо се бе променило – липсваше ласкавостта на флирта, нямаше и следа от топлота, дори раздразнение. Сякаш той бе напълно непознат, с когото разговаря по задължение.
- Не отричай, че ти достави удоволствие, Дез.
- Да се обзаложим ли?
Дездемона не го остави да намери правилните думи, а се обърна и продължи да върви, сякаш епизодът със Сириус не се бе случил наистина, а бе плод на въображението му. Наложи му се да си спомни колко спонтанна и безцеремонна може да бъде в действията си, докато я настигаше.
- Твърде горда си, за да го признаеш.
- А ти все същият глупак – каза тя, без да го поглежда.
Стискаше няколко книги пред гърдите си, но едната тръгна да пада и тя се опита да я задържи, докато от нея се изсипваха листове и бележки. Сириус се подпря на коляно и събра листовете бързо. Докато го правеше поглеждаше към всеки един, търсейки нещо по-специално, но не откри нищо, което би му помогнало.
- Дай на мен – каза, когато се изправи. Все още стискаше листовете, но внимателно, така че да не ги повреди.
- Ще се оправя – побърза да го увери момичето и издуха една къдрица, паднала пред очите ù. Вместо да каже каквото и да било, той се приближи към нея, усещайки аромата ù, топлината на тялото ù. Хвана къдрицата между пръстите си и я повъртя така, сякаш искаше да запази мекотата им по кожата си. Тя не се отдръпна, макар че погледът ù беше предупредителен.
- Знаеш ли, Блек, за човек с такава слава използваш отчайващо клиширани методи – въздъхна тя и се отдръпна от близостта му.
Няма да попадна отново в капана ти, Блек, не и по този начин. Отново залагаш на сигурно – смяташ, че няколко ласкави думи и чувствени докосвания са достатъчни, за да разпалиш което и да е момиче. Познаваш ме достатъчно добре, за да знаеш, че се поддавам на порока, че сладостта от допира с материята сковава духа ми, но, Сириус, защо трябва така да опростяваш нещата? Къде отиде страстта, защо я забрави?
Той усети вълни от негодувание да се надигат в стомаха му, но не избърза да ги освободи.
- А каква ми е славата?
- Случайно нямам никакво желание да обсъждам това с теб, Сириус – извъртя очи тя. – А ти по-добре се замисли, защото в най-скоро време ще осъмнеш с някоя кофти метаморфоза по тялото.
Сириус отново не намери веднага правилният отговор, което го вбеси; Дездемона не отслабваше защитата си. Продължиха да вървят в мълчание, но то беше приятно, някак успокояващо, сякаш им помагаше отново да свикнат един с друг. Оставиха главния коридор зад гърба си, заедно с шумотевицата и присъствието на другите. Това може би ù навя спомени, защото започна да изкачва припряно стълбището, но забрави за седмото стъпало, което изчезваше в четвъртъците. Кракът ù потъна в нищото и тя изгуби контрол над тялото си. Без да се замисля, Сириус протегна ръцете си, така че Дездемона се приземи право в обятията му. Ароматът ù го лъхна и той несъзнателно я притисна до себе си. Секундата, в която останаха така, се проточи безкрайно, наситена с напрегнато желание. Сириус изпита нуждата да я обърне към себе си и да я целуне, но за пръв път в живота си не го направи.
Копнежът се разплиска в тялото ми, беше толкова трудно да го удържам. За секунда си помислих, че ще се предам, ще пожертвам всичко, което бях постигнала тази година, далеч от него... Не знам откъде намерих сили да устоя, Сириус, усещането за силните ти ръце ме влудяваше. Аз бях кукла в ръцете ти, можеше да ме счупиш, ако пожелаеш...
Използва тялото му за опора, за да се оттласне и да стъпи отново здраво на собствените си ходила.
- Благодаря ти – каза Дездемона, гласът ù трепна едва доловимо. Отдели се от него с неохота, но никога не би си признала това гласно. Той наклони глава на една страна, загледан в руменината по бузите ù.
- По дяволите – изруга и прокара пръсти през косата си. – Изглежда си ми задължена, Дез.
- По дяволите, май си прав.
- Тогава ще ти предложа да ме придружиш на първото посещение в Хогсмийд тази година, а ти няма да може да ми откажеш – ухили се той; внезапният обрат на ситуацията го бе развеселила неимоверно. Тя се наведе, за да събере книгите си, само и само да не вижда триумфа, изписан по лицето му.
- Наистина не мога, нали? – промълви накрая, но той не я чу. – Ще си имам проблеми с Нейт, а и Корнелия ще ми опява. Мразеше за лекотата, с която бе започнала да гледа на тях като на пречки.
- Зарежи Нейт, той е загубеняк – сви рамене Сириус. Каза го толкова уверено, сякаш бе всеизвестен факт, който тя някак бе пропуснала да узнае навреме. Тя поклати глава. Не биваше да позволява да се превръща в негово копие и да захвърли топлината на рейвънклоуеца, заради несигурно бъдеще с Блек. – А Корнелия никога не е спирала да опява, пък и с нея е лесно да се оправи човек.
- Пак ли Потър ще ти върши мръсната работа? – каза тя, присвивайки очите си. Той подмина забележката ù без коментар, което само по себе си беше достатъчен отговор. Прибра един кичур зад ухото ù и ù намигна.
- В събота си моя, не го забравяй – прошепна в ухото ù. Тя стисна клепачи – ядосваше се на себе си, задето му позволяваше да я разиграва, на липсата на правилен отговор, който да му покаже, че тя не е някаква вещ, върху която може да връща вниманието си, когато другите му омръзнат. Но отговорът не идваше и Дездемона знаеше, че вечерта, когато се свие в леглото си и мислено се върне към сцената, ще ù хрумнат поне дузина подходящи, само че щеше да е прекалено късно.
Сириус я остави на стълбите, нямаше нужда да прави нищо повече. Пъхна ръце в джобовете си и затананика някаква отнесена мелодия. Беше сигурен в успеха си, макар че трябваше да изчака до събота, за да вкуси от него. От лошото му настроение сутринта не бе останала и следа.
Дездемона се опитваше да запази самообладание, но чувствата се блъскаха в нея, причинявайки ù почти физическа болка. До ушите ù достигна мелодията, която Сириус бе започнал да си припява и тя стисна юмруци в мълчалива ярост. Не биваше да позволява да стигне до тук, беше го решила още, когато получи бележката от него, но въпреки това отново попадна в капана на желанията си. Опитваше да извика лика на Нейт в паметта си, спомена от целувките му, но всичко, което получаваше, беше просто бледо копие на начина, по който Сириус я бе докосвал някога. Тя усети как в очите ù напират сълзи на ярост. Проклета да беше, ако му позволи да я спечели отново.

Ремус надникна през вратата, но видя единствено гърба на Мадам Помфри. До слуха му достигна възбудената ù реч и той предположи, че се опитва да задържи Лили още малко на легло, затова се подпря се на стената и скръсти ръце, развеселен. Изчака до края на спора, който не продължи дълго, защото в края на краищата Лили вдигна ръце и се съгласи да остане и тази нощ. Мадам Помфри, зачервена и изпотена, заситни към стаичката си, където вероятно щеше да глътне нещо за успокоение.
- Не е учтиво да се подслушва – каза момичето, след като забеляза присъствието и тънката му усмивка.
- Не можех да рискувам да се намеся – каза Ремус и отиде до леглото ù. Издърпа един стол и седна. Лили също беше в седнало положение, зад гърба ù имаше две големи и меки възглавници. Той забеляза, че изглежда по-добре – руменината се бе върнала на бузите ù и цялата излъчваше спокойствие. В скута ù лежеше отворена книга, но сега тя я затвори внимателно и я остави настрани.
- Изглеждаш много добре.
- И се чувствам добре – усмихна се тя. – Нямаше нужда да идваш.
- Исках да се уверя, че всичко е наред. Не съм свикнал момичетата да падат в ръцете ми, не съм Сириус...
Лили забеляза как лицето му се промени за секунда – някаква тъга се вряза в изражението му, показвайки скритата болка зад шегата.
- Искаш ли да поговорим за това? – попита; нямаше нужда да уточнява – разговорът им бе останал недовършен и сега имаха шанс да го подновят там, където бяха приключили.
- Няма много за говорене.
- Защо не я поканиш в събота?
- Мисля, че ти трябва още малко почивка, Лили, защото главата ти не се е оправила съвсем – засмя се той.
Момичето предпочете да не обръща внимание на забележката му. Пое си дълбоко въздух. Думите се бяха оформили в главата ù много отдавна, просто нямаше възможност да му ги каже.
- Ти си този, който има нужда от нещо за главата, Ремус – поклати глава тя. – Сега ме слушай и не се опитвай да ме прекъсваш, защото ще ти направя заклинание и ще трябва да чуеш всичко, дори да не искаш... Трябва да опиташ от живота, за да разбереш дали вкуса му е горчив или сладък, а когато това стане, ние винаги ще сме до теб, независимо от резултата. Кога ще разбереш, че всяка би се радвала да те има? Ти си най-добрият приятел, който може да съществува и най-добрият човек, когото познавам. Мерлин ми е свидетел, че не разбирах какво правиш в компанията на негодници като Джеймс и Сириус – засмя се тя. – Познаваме се от цяла вечност, Рем, знаем повече един за друг, отколкото ни е удобно да признаем... Създаден си за нещо повече от това, с което се примиряваш.
През цялото време той гледаше някъде настрани и тя не можеше да определи каква е реакцията от думите ù, защото не виждаше очите му. Не искаше да го припира, затова мълчаливо понесе напрегнатите минути до отговора му.
- Просто не знам как да го направя – каза Ремус накрая. Все още не я поглеждаше, но в тона му нямаше и следа от обида или ярост и това я успокои.
- Остави нещата да се случат от само себе си, просто иди и я питай – посъветва го тя меко. – Освен това мисля, че трябва да кажеш на останалите. – При тези думи, Ремус я погледна, в кафявите му очи надничаше недоверие. – Аз няма да го направя, успокой се, но не виждам причина да го криеш. Пък и Сириус може би ще ти помогне повече, отколкото аз.
Внезапно той се засмя – не подигравателно или нервно, а напълно чистосърдечен смях, който разсея чувството му за неудобство.
- Никога няма да се обърна за помощ към Сириус за втори път. Не и след като ме посъветва да „ощипя по дупето“ Лорел Стоун в трети курс, а когато отказах, той отиде и го направи.
- Това се е случило значи – изсмя се Лили. – Помниш ли как опищя стаята? Така и не разбрахме кой го е направил.
- Вече знаеш, но не ни издавай.
Отово се засмяха. Думите на Лили го накараха да се чувства неудобно, затова сега, когато започнаха да се отдалечават от темата, усети, че възвръща спокойствието си. Беше ù благодарен, защото топлотата в тях бе достатъчна, за да му вдъхне увереност, но той просто не знаеше как да ù обясни защо се чувства толкова несигурен, тъй като това би означавало да задълбае в теми, за които не искаше да говори гласно. Двамата не продумаха известно време, унесени в собствените си мисли. Едва когато болничната сестра дойде, за да каже, че часовете за посещения са свършили, Лили се обърна към него.
- Ще го направиш ли?
- Кое?
- Знаеш... да кажеш на Надин...
Ремус се усмихна.
- Наистина не знам. Ще оставя нещата да се случат от самосебе си, нали така?
Тя кимна, но ù беше трудно да прецени доколко Ремус е възприел думите ù. Надяваше се този път да е успяла да помогне поне малко.
Той ù пожела лека нощ и се изправи.
- О! Рем?
- Какво?
- Моля те, предай на Джеймс, че ще се видим направо на закуска. Мадам Помфри се закани да му даде работа тук, ако пак ù създава главоболия.
Лупин се ухили и вдигна палец, в знак, че е разбрал задачата си.
В същото това време, на другия край на замъка, Джеймс Потър се правеше, че слуша непрекъснатия брътнеж на Корнелия. След като видя, че Сириус е настигнал Дездемона, Джеймс прехвърли ръка през рамото на грифиндорката и я изведе на двора. Студеният вятър ù даде повод да се сгуши в него и той нямаше друг избор, освен да я притисне към тялото си, за да поддържа илюзията. Корления дори не спомни за Лили, затова пък Джеймс само за нея мислеше. Представяше си я на мястото на русокосата, макар че колкото и да се стараеше, не успяваше да се заблуди. Корнелия усукваше кичур коса около пръста си, но този жест, изпълняван от нея, изглеждаше толкова изкуствен и смешен, че Джеймс едва успяваше да се ограничи до усмивка.
- Какво има? – нацупи устни тя.
- Харесва ми, когато го правиш – каза той и прехапа езика си, за да спре напиращият кикот. „Заради Сириус“ повтаряше си. – Стана прекалено студено, защо не се приберем в кулата на Грифиндор? – предположи, когато прецени, че е минало достатъчно време и тя явно си помисли, че зад това предложение се крие нещо друго, защото кимна бързо. Той я поведе към замъка, планирайки да се измъкне веднага щом влязат в Общата стая. Джеймс забеляза, че срещнаха едва няколко ученика, което вероятно означаваше, че скоро щяха да сервират вечерята. Стомахът на Корнелия издаде стържещ звук и тя сви устни от смущение. Потър мислено благодари на този, който бе чул молитвите му, защото това му даваше шанс да се измъкне. Момичето вероятно долови намеренията му, защото се вкопчи в ръкава му.
- Не съм гладна.
- Сигурна ли си? Защото ми се струва, че това си беше истински зов за помощ. Трябва да отидеш на вечеря.
- Ами ти? – попита тя отчаяно.
- Не съм гладен. Но и да бях, нямаше да мога да ям в твое присъствие – смигна ù. Вече наистина му беше толкова трудно да не завие от смях, че дори не се замисляше какво приказва. Корнелия обаче остана доволна от думите му и в крайна сметка склони да се разделят. Джеймс изчака да се скрие от погледа му, преди да си отдъхне. Свали очилата си и ги избърса, а усмивката му беше толкова широка, сякаш бе изпил цяла бъчва от огненото уиски в „Свинската глава“.
- Май ти е много трудно да останеш верен, а, Потър? – чу глас зад себе си и се обърна. Сивиръс Снейп го наблюдаваше с ехидна усмивка.
- Не се опитвай да разбереш неща, които са ти непонятни, Свиниръс – поклати глава Джеймс и намести очилата си.
- Колко типично за теб, Потър – засмя се Снейп. Пръстите му въртяха нехайно магическата пръчка, сякаш това беше напълно безобиден предмет, озовал се случайно в ръцето му.
- Ей, Свини, не се притеснявай, ако искаш да бъдеш една от дамите, които ще ме придружават в Хогсмийд. Сигурен съм, че никой няма да възрази.
- Искам да бъда един от хората, които първи ще видят лицето ти, когато Лили осъзнае какъв нещастник си всъщност.
Очите на Джеймс потъмняха заплашително иззад очилата. Той едва се удържа да не измъкне пръчката си и да изпрати някое проклятие на Снейп, с което да му затвори устата.
- Не намесвай Лили, Сивиръс – процеди през зъби той.
- Странно, бях останал с впечатлението, че си я забравил – отвърна слидеринецът. Усмивката му беше злобна и очевидно се забавляваше от реакцията на Джеймс. Погледът му се плъзна предизвикателно към стисната в умрюк длан, която сякаш трепереше от усилие да не хване магическата пръчка. „Хайде“, приканваше го Сивиръс, но Джеймс не смяташе да се поддаде на провокацията му.
- Можеш само да се надяваш.
Обърна се и си тръгна, а стъпките му отекваха в коридора. Осъзна, че колкото повече се заслушва в звука им, толкова по-лесно забравя неприятното усещане от срещата си със Снейп, защото тя беше просто една от многото, които всъщност нямаха никакво значение, освен че подклаждаха взаимната омраза и отваряха възможности за още хиляди случаи.
Качи се направо в Общата стая, но приятелите му още не се бяха прибрали, затова се отпусна в едно кресло и остави топлината на огъня да го обгръща, възвръщайки чувството му за уют. Мислеше си, че трябва да отиде в Болничното крило, но мекотата на креслото бе така приятна, че той неусетно потъна в сладка дрямка. Не знаеше точно колко време е минало, но когато отвори очи, Сириус му буташе халба с бирен шейк в лицето.
- Длъжник съм ти – каза му той и Джеймс пое халбата в ръце.
- Значи успя? – попита, примигвайки.
- И още как. Направо ми е в кърпа вързана, но ще изчакам до събота, когато ще я изведа до Хогсмийд. Нека утре ме посънува малко – ухили се Сириус и отпи голяма глътка.
- Наясно си с идеята, че светът не се върти около теб, нали? – намеси се Ремус, който беше седнал на земята и се бе надвесил над Хитроумната карта. Джеймс не можеше да каже дали следи конкретен човек, защото често им се случваше просто да се взират в стотиците имена, пръснати из замъка.
- Наистина, Лун, казвал ли съм ти, че си най-отдаденият приятел, който съм имал? – отвърна Сириус. – Ти ще идваш ли този път?
Когато не беше в настроение, Лупин избягваше посещенията в магьосническото селце. Не му се искаше да слуша истории за Къщата на крясъците, когато знаеше, че той е този, заради когото такива въобще съществуват; това го караше още повече да се чувства като чудовище и само задълбочаваше негодуванието към съдбата му.
- Ще дойда – каза Ремус и се усмихна на някаква своя мисъл.
- Нещо ми подсказва, че нашият Лупин е намислил нещо – възкликна Сириус и седна до Ремус, който завъртя очи и се дръпна настрани. – Да не би най-накрая да си намерил своята госпожица Лун? Хайде, изплюй камъчето, коя е тя?
Нямаше смисъл да се опитва да го разубеждава, че съществува „тя“, защото се съмняваше, че Сириус ще му повярва, веднъж подушил следата. Вместо това само поклати глава.
- Дори не съм я поканил още. Може нищо да не излезе.
- Искаш ли да ти помогна? – предложи помощта си Блек.
Джеймс избухна в смях, а Ремус възкликна ужасено:
- Мерлин да ми е на помощ!

---

Цитатът е от песента на Lana Del Rey „Dangerous Girl“.

le sang c’est le sexe*

Рудолфус Лестранж лежеше по гръб, устните му бяха разтеглени в широка усмивка, а погледът – прикован в очите на Белатрикс. Тя се бе надвесила над него, ръцете ù бяха от двете страни на главата му, което я правеше да изглежда като хищна котка, измъчваща жертвата си. Носовете им почти се допираха и дъхът им се сливаше, карайки ги да треперят от желание, но никой нямаше да се предаде пръв. Това беше тяхната игра за надмощие, която продължаваше толкова дълго, че накрая свършваше от само себе си, без победител.
Бела се усмихна закачливо и разтърси главата си така, че къдриците ù да погъделичкат лицето му. Рудолфус стисна очи и се опита да сдържи смеха си, но без успех. Луциус Малфой, който лежеше на леглото си, зачетен в днешния брой на „Пророчески вести“ погледна зад него, за да види какво става.
- Свършихте ли с игричките?
И да го бяха чули, не си направиха труда да му отговорят. Той подбели очи и се върна към статията, която беше причината за доброто им настроение. Луциус имаше чувството, че очите ме автоматично търсят думите „убийство на нечистокръвно семейство в Дорчестър“, и макар че бе прочел статията десетки пъти, единствено заглавието оставяше траен отпечатък в него. Малфой беше също толкова ентусиазиран и вдъхновен от новината, но за разлика от съучениците си, не можеше да изрази емоциите си шумно и невъздържано. Тези, които го познаваха по-добре, щяха да забележат, че се усмихва по-често и изразът в очите му е станал по-жив, но това бяха единствените неща, които издаваха промяната в настроението му.
Това беше доказателството, че идеите на Черният лорд се разпространяват в умовете на магьосниците по-бързо, отколкото можехме да си представим; инфектираше мозъците и циркулираше в кръвта им. Как е възможно един мъж, нямащ дори потекло, да направи това, което семейството ми от векове само се опитва? Можех да усетя мириса на кръв, да почувствам смъртоносното проклятие, танцуващо по периферията на съзнанието ми... Чувствах се съучастник в убийство, макар да нямах нищо общо с него.
До слуха му долиташе откъслечния смях на Белатрикс, прекъсват от целувките на Рудолфус. Вратата се отвори и тримата едновременно се извърнаха, за да видят кой е посетителят. Нарциса Блек се опита да скрие руменината по бузите си, когато видя сестра си, сгушена в прегръдките на Лестранж.
- Нарциса, идваш тъкмо навреме, за да изведеш оттук този мързелив глупак Малфой – посрещна я Рудолфус и Бела се засмя. Луциус се бе изправил и когато приятелят му заговори, хвърли вестника си по него с думите:
- Трябва да го отпразнуваме утре.
- Два часа, „Свинската глава“ – каза Белатрикс, а в гласа ù проличаха заповедни нотки. – Ще ви запозная с някого, който носи новини от Черният лорд.
Белатрикс говореше на всички, но не откъсваше поглед от Лестранж. Рудолфус каза нещо, което само чернокосата чу, и я помилва по косата. Изтръпваш ли, гледайки ме, любими? Опияняваш ли се от моята жестокост, от моята кръвожадност, преминаваща всякакви граници? Когато те хапя, когато оставям кървави следи по тялото ти, когато стенанията ни се сливат в едно... ме обичаш повече от себе си. Тя плъзна тялото си по неговото, докато ръцете му обикаляха гърба ù, за да я освободят от дрехите ù. Нищо друго нямаше значение, освен да се слеят сега, в този миг, когато бяха изпълнени с триумф и можеха да се отдадат един на друг, така както се отдаваха на идеите си.
Нарциса побърза да извърне поглед и двамата с Луциус напуснаха спалнята. В Общата стая нямаше никого, което го накара да се почувства по-удобно, когато седнаха заедно на едно от меките канапета и обви ръка около раменете ù.
Тя отпусна глава на рамото му и притвори очите си. Беше готова на всичко само и само да задържи този миг на близост по-дълго. Знаеше, че в момента, в който някой друг слидеринец влезе, Луциус ще стегне тялото си, погледът му ще се дистанцира и прегръдката му вече няма да е същата.
А тя се бореше ежедневно да го достигне, да го развълнува...
- Луциус – почти изстена тя.
Той сведе поглед към нея, загледа се в красивите ù клепачи, които трептяха лекичко. Искаше да каже нещо, знаеше, че трябва, но думите губеха смисъла си, когато се опитваше да ги изрече и той остана в безопасното леговище на тишината. Усещаше я как диша в ръцете му, чуваше меланхоличните удари на сърцето ù, сякаш самото ù тяло се опитваше да го успокои и да му покаже, че са заедно, сега, в този миг и завинаги.
- Нека излезем утре, само двамата – промълви тя. Луциус намери ръката ù и я стисна – не знаеше защо губи способността си да говори, когато тя е край него. Сякаш бе достатъчен един поглед или жест, за да се разберат взаимно, без да се налага да поясняват какво са искали да кажат. Харесваше ли му това или го отегчаваше? Все още не си бе отговорил. – Благодаря ти.
Толкова много признателност имаше в думите ù, сякаш беше дете, на което са разрешили да направи нещо немислимо за него до този момент. Луциус прокара ръка по русата ù коса, която – съдбоносно или не – имаше същия цвят като неговата. Той отдавна се опитваше да ù подари един такъв момент на истинска близост, но обстоятелствата никога не бяха на неговата страна.
- Ами сестра ти? – сети се.
- Ще отидем след това – отвърна Нарциса и се надигна, така че да го гледа в очите. – С теб съм във всичко... – Тя докосна лявата му ръка, на мястото, на което се намираше Черния знак. Луциус единствен не я бе упрекнал гласно за това, че бе отстъпила и макар че тя се страхуваше повече от мълчаливата му оценка, знаеше, че той се опитва да я разбере. – И искам поне веднъж да ме накараш да се почувствам истински твоя.
Но ти вече си моя, не го ли виждам в очите ти? Не го ли знаят всички? Защо трябва да крещим гордо, да се ограничаваме един друг, да сме уязвими...? Условие ли беше това, Сиси? Заповед?
Луциус не знаеше как да реагира – да ù каже нещо? да я целуне? Да, но каквото и да направеше, нямаше да е истинско, а присвоено, само отклик на думите ù. Не стори нищо, просто я погледна тъжно, отпускайки хватката на ръцете си. Очите ù се наляха със сълзи и тя се изправи. Искаше ù се да каже нещо, което да закрепи достойнството ù, но знаеше, че гласът ù ще затрепери, затова не изказа мислите си гласно – „Не искам повече да прося любовта ти“. Не, тя никога не викаше, не изливаше болката си пред другите; щеше да се сгуши в леглото си, да проклина себе си, задето се бе влюбила в ледената статуя пред себе си, щеше да се убеждава, че не е задължена да бъде с него и може да го напусне, когато пожелае... И на сутринта ще се събуди с подути очи и подновена любов. Не си спомняше коса се случи всичко, но Луциус присъстваше от край време в живота ù и макар че не приличаше на мъжете, за които четеше в книгите и си представяше до себе си, тя не можеше да приеме възможността да стои близо до него и едновременно с това да му бъде чужда. От самата мисъл я болеше, защото го чувстваше част от себе си, така, както чувстваше и сестра си. Искаше ù се да е по-смел в чувствата си, но нали самата тя бе слаба? Иначе защо щяха да играят този спектакъл за другите толкова дълго време? Нарциса винаги бе завиждала на Белатрикс и Рудолфус за комфорта, който изпитваха, когато са заедно, но двете сестри поначало бяха твърде различни една от друга. Белатрикс бе човек на действието, не си губеше времето в празни мисли и мечтания, докато Нарциса бе по-неуверена, в себе си и способностите си, и прекарваше по-голямата част от времето си, четейки класически романи за красиви героини и техните любови. Не можеше да приеме равнодушно факта, че живота ù далеч на прилича на сцена от такъв роман и може би никога нямаше да бъде.
Тя все още стоеше права, измисляйки си вселена, в която нещата се нареждат според очакванията ти, когато усети Луциус до себе си. Вдигна поглед към него – той беше една глава по-висок от нея – и си помисли, че въпреки всичко ще му прости. Беше прекалено слаба, за да го пусне, а знаеше, че ако той го направи, ще си тръгне и може би ще открие друга, която да гледа със стоманените си очи.
Мислите ù се пръснаха под напора на сивия ураган на погледа му и тя разбра собственото си безсилие. Устните му се впиха в нейните със сдържана страст. Нарциса усети бузите си мокри, но дали наистина плачеше? А може би той плачеше или двамата плачеха заедно, но всъщност нямаше значение, защото устните му бяха толкова сладки и така жадувани, че тя забрави всичко и се остави на ръцете му.


Надин бе отпуснала глава на каменната стена, очите ù бяха затворени. След като се измъкна от Общата стая, където Луциус и Нарциса се бяха впуснали в страстна игра, се почувства внезапно объркана и не знаеше къде да отиде, затова просто се подпря на стената и остави мислите да я завладеят. Беше прекарала цялата нощ в разлистване на дневника, търсейки нещо определено, което да ù помогне. Накрая се видя принудена да затвори кожените корици и да признае пред себе си, че просто търси начин да избяга, макар да знаеше, че изход няма.
Дълго лежа будна, притискайки главата си във възглавницата, а решението постепенно се избистряше в главата ù. Някъде дълбоко в себе си отдавна знаеше какво трябва да направи, може би още от времето, когато започна да подозира защо родителите ù бяха настояли да се преместят тук. Чудеше се обаче какво изпитва от това и фактът, че не може да разгадае собствените си чувства, малко я плашеше.
- Ади? – Регулус стоеше на разстояние, вперил напрегнат поглед в нея. Гневът му се бе изпарил и му бе оставил единствено неприятното усещане от случилото се онази вечер, но така и не бе успял да поговори с нея по-рано. Тя му се усмихна, за да му покаже, че всичко е забравено и едва тогава той се приближи. Постави ръка на бузата ù, но тя не реагира. – Прекалих, а не трябваше.
- Не – каза тя. – Но и аз имам вина. Нека просто забравим за това, става ли?
Той кимна.
- Къде си се унесла?
Там, където мислите ми са последователни, а действията – правилни; там, където светът е скучно място и единственото, което мога да направя е да продължавам да живея и да бъда вярна на себе си... Далеч, толкова далеч...
- В миналото – отвърна Надин и се усмихна. Регулус се усмихна също.
- Не е здравословно, знаеш ли?
- Кажи ми, че не искаш да се върнеш назад и ще ти повярвам.
Той не ù отговори, защото и двамата знаеха какво щеше да отвърне. Само за секунда помежду им застанаха два призрачни силуета, но те направиха всичко по силите си да не им обръщат внимание. Надин забеляза вестника в ръката му.
- Какво е това? – попита, загледана в снимката на първата страница, на която служителите на министерството се опитваха да попречат на мъгълската полиция и репортерите да влязат в някаква къща.
- Победа – каза Регулус и ù го подаде. Надин прочете статията набързо. Не чувстваше нищо; в ума ù се плисна безбрежна, но някак пречистваща пустота; тя вече вече бе разбрала със сигурност какво иска.
- Знаеш ли, Рег, мисля, че си промених решението.
Той вдигна поглед, пълен с недоверие. Нямаше нужда да я пита за какво говори, много добре знаеше, тъй като го бяха обсъждали стотици пъти.
- Наистина ли?
- Да. Там... там ми е мястото. – Изненада се колко правилно звучи. Защо не го беше изричала по-рано тогава?
- Отне ти доста време да го осъзнаеш – рече той. Усмихваше се широко, чувствайки се така, сякаш бе постигнал някакъв личен триумф.
- Не бъди гадняр – завъртя очи. Регулус разпери ръце, „такъв съм си“. Звънецът огласи коридора и двамата се спогледаха.
- Имам Трансфигурация – съобщи и ù махна за довиждане, тъй като не биваше да закъснява, освен ако не искаше Макгонъгол да го накаже.
Слидеринката пък се отправи към кабинета по отвари, прокарвайки пръсти по стените, покрай които минаваше. Не обръщаше внимание на поздравите на магьосниците от портретите, които се завъртаха обидено и коментираха от картина на картина колко е невъзпитана днешната младеж.
Мислите ù продължиха да се отнасят дори и след започването на часа, макар да се чувстваше значително по-спокойна сега. Ремус забеляза колко често забравя какво е започнала да върши и как на няколко пъти се налагаше да започва изречението наново, защото все не можеше да препише рецептата правилно.
- Добре ли си? – попита я и тя го погледна, сякаш за пръв път забелязваше, че има някого на чина ù.
- Не спах добре – въздъхна и се усмихна извинително.
Ремус задържа погледа си върху нея, усещайки стомаха си на топка. Къде беше вълка, когато му трябваше? Защо се чувстваше като заек в този момент? Пое си въздух и отвори уста, за да я попита, но точно тогава тя се смръщи и той изгуби смелост.
- Май е по-добре ти да го направиш – каза му тя и му подаде шишенцето.
- Бъдете по-прецизни с количествата – скастри ги Слъгхорн, който обикаляше между чиновете, за да наблюдава прогреса на учениците си. - Все още има шанс да я оправите.
- Merde**, аз съм виновна – изруга тихо Надин, когато професорът се отдалечи от тяхната маса и вече не можеше да я чуе.
- Не е толкова зле, нали го чу – все още имаме шанс – каза Ремус, опитвайки се да звучи непринудено.
- Не е нужно да ме щадиш – рече тя, но изглежда се бе успокоила.
Грифиндорецът замълча и потъна в задълженията си, като продължаваше да ù хвърля скришни погледи.
Първият час изтече неусетно и когато Слъгхорн им даде малко почивка, Надин излезе от стаята, защото имаше нужда да се поразтъпче. Ремус остана на мястото си, стиснал ръцете си в юмруци, но веднага се оптусна, когато Джеймс, Лили и Сириус дойдоха при него. Последният обърна стола от предния чин към него и седна, барабанейки по чина му с ръце, като не си даваше сметка колко дразнещо е това. Минаха няколко секунди, преди Лупин да осъзнае, че това се прави с цел да си развърже езика.
- Разкарай се, Лап, нищо няма да ти кажа.
- Абсолютно нищичко? Дори няма да я погледнеш издайнически, ако е в стаята? – разочарова се Сириус.
- Лап, защо не го оставиш на мира? – засмя се Джеймс. – Ако бях на негово място, и аз нямаше да посмея да ти кажа.
Веждите на Сириус се стрелнаха в косата му, след което веднага наклони глава и плесна с ръце.
- Ох, Сириус, колко хубаво ухаеше косата на Лили днес, дали да не си присадя крилца и да не започна да пърхам наоколо по голо дупе? – записка той.
Лили се облегна на рамото на Джеймс и се засмя тихо.
- Представих си го.
- Глупак – процеди Джеймс и тръгна към Сириус, който веднага върна нормалното си изражение и скочи от стола си. Двамата се сборичкаха по онзи начин, който само седемгодишните деца умеят (а седемнайсетгодишните момчета не забравят) и на Слъгхорн му се наложи да им направи забележка, защото за малко да съборят котела на Алис и Нот. Докато траеше конското, Лили седна срещу Ремус.
- Е?
- Не съм я питал – простичко каза той.
- Ами вземи го направи, защото не ти остава много време. – Тя хвърли поглед към котела му. – Почти никакво, ако искате да вкарате това нещо в ред.
Ремус се засмя, но не му олекна особено. Когато учениците взеха да се връщат, Лили му смигна и се изправи. Сега той бе сигурен, че по време на часа ще се обръща, за да му прави окуражителни значи и си помисли, че това никак нямаше да му помогне.
Надин изглеждаше доста по-ободрена сега и дори му се усмихваше без повод, което му вдъхна някаква надежда. Все пак имаше чувството, че точно, когато събере смелост да изрече думите, всички изведнъж ще притихнат и гласът му ще прокънти така, че да го чуят дори най-далече седящите. А после, когато тя откажеше...
Прочисти гърлото си.
- Надин? – Започна се... Той очакваше всеки момент учениците да започнат да се обръщат към него с присмехулни лица. Самата тя издаде някакъв звук, който общо взето означаваше, че го слуша, но също така е твърде съсредоточена в меренето на пачи крачена. – Посещението на Хогсмийд е утре и се чудех...
- Дали ще дойда с теб? – довърши тя и остави съставките настрани. Той я погледна смутено. Не доволи възмущение в гласа ù и реши, че е по-добре, че не го остави сам да довърши проклетото изречение, какъвто и да бе отговорът ù. Кимна, защото внезапно челюстта му се стегна и не можеше да изговори потвърждението. – Да, добре.
Беше толкова приятно да усетя, че отново аз водя играта, вместо да чувствам поводите на Съдбата; толкова лесно да пристъпя настрани, да се влея в нечии чужд живот, да усетя тръпката от неизвестното; толкова грешно да се възползвам, да манипулирам, да подчинявам. Ала все пак ми харесваше.
Той за малко не възкликна „Наистина ли?“, но се спря навреме. Някакво странно, сладко чувство се пръсна в тялото му и Ремус имаше чувството, че дори пръстите му трептят от добро настроение.
- Добре... ще те взема от закуска...
- Защо не ме заведеш на закуска направо там? – предложи Надин. Той едва се сдържа да извика. Надин сякаш четеше мислите му, но успяваше да ги изведе от обърканото му съзнание в по-строен и добре звучащ вид.
Не говориха много до края на часа, само си разменяха усмивки. Ремус отдавна не се бе чувствал толкова спокоен. По едно време Лили се обърна и вдигна ръце въпросително, а той стрелна Надин с поглед, за да се увери, че не гледа и кимна. Червенокосата грейна.
В края на часа разбраха, че резултатите от отварите на всички се бяха подобрили – дори Белатрикс и Сириус бяха постигнали правилния резултат, въпреки различията си. Изглежда новите двойки свикваха с идеята, че трябва да работят заедно и желанието им за победа накрая на годината надделяваше над дребните ежедневни сблъсъци.
- До утре – каза Надин и Ремус ù отвърна със същото. Тя забеляза, че за пръв път от много време насам изглеждаше бодър и енергичен, което му отиваше много повече от замисленото и изтормозено изражение, с което често го виждаше.


Денят сякаш бе изморителен за всички, защото тази вечер в Общата стая на Слидерин не можеха да се видят много будни възпитаници на дома, въпреки ранния час. Надин усещаше как брадичката ù тегли главата ù надолу, но се бе унесла в играта на огъня и не ù се искаше да става.
Пукането на огнените езици заглуши стъпките на Белатрикс, която, скръстила ръце пред гърдите си, седна на мястото до нея.
- Нарциса ми каза, че най-сетне си взела страна – рече чернокосата. Говореше с неприязън, но Надин бе свикнала – Белатрикс никога нямаше да ù прости познанството със Сириус, макар и да бе наясно, че то е част от едно друго минало. Вероятно ако не бе дошла с него в купето им онзи ден, преди седем години, нямаше да е така зле настроена към нея.
Тази проклета фамилия Блек! Когато пристигнахме в Англия, се бе борила с всички аристократични семейства, за да спечели правото да ни покровителства. Къде щях да съм сега, ако друг, а не те бяха правили безсрамни залози за съдбата ми?
- Време беше – потвърди Надин, все още загледана в огъня.
- Радвам се – кимна Бела. Въпреки че не я харесваше, Надин бе не по-малко слидеринка от самата нея, а тя бе длъжна да вербува възможно най-много хора. – Утре в Хогсмийд ще дойдеш с нас. Едва ли ще имаш шанс да се срещнеш с Черният лорд преди Коледа, но поне ще се запознаеш с истински смъртожаден.
Двете оставиха нуждата от разговор да се стопи в огъня. Надин реши, че денят ù бе имал достатъчно обрати, че да си заслужи един хубав сън накрая. Утре бе голям ден. Изведнъж се сети за Ремус и си помисли, че ще трябва да го разочарова, изоставяйки го... може би точно в моментът, от който и тя самата имаше нужда, но бе готова да понесе тази жертва.
Най-накрая Белатрикс се изправи, но преди да остави Надин сама с мислите ù, я попита:
- Сигурна ли си, че го искаш наистина?
- Да, мисля, че да.
- Защото няма да ти позволя да ме провалиш, разбираш ли? – Изражението на лицето ù бе по-красноречиво от думите; нямаше нужда да чака за отговор, а и Надин не смяташе да ù даде такъв.
На няколко метра от тях Никълъс Мълсибър, Бен Травърс и Стан Айвъри играеха на избухващи карти, когато Сивиръс се появи. Мълсибър го гледа няколко секунди, преди да кимне към празното място до себе си. Те избягваха компанията му, откакто ги бе заплашил, че ще ги прокълне, ако се заяждат с Лили Евънс, но всички знаеха, че той и онази мътнородка вече не са първи дружки като преди. Снейп наблюдаваше играта с неприкрито отегчение и не се включи. Обходи с поглед приятелите си – Мълсибър, който си пускаше дълга коса, за да закрива едното му обгорено от магия ухо; Травърс, чиято откачена усмивка бе накарала и най-смелите от съучениците му да не го закачат и накрая Ейвъри, който беше толкова нисък, че често го взимаха за четвъртокурсник, но изненадващо бърз и яростен в отмъщението си, ако някой направеше грешката да му го спомене... Ясно си спомняше моментите, в които Лили бе критикувала обкръжението му – смяташе ги за зли и опасни и обикновено хвърляше върху тях вината за интереса му към Черните изкуства, когато в действителност нещата стояха точно обратното. Мълсибър и компания бяха груби и глуповати, но бяха единствените, които не му се подиграваха и всъщност му се възхищаваха, заради голямото му познание му в областта на Черните изкуства и проклятията, на които ги учеше. Повечето от тях въобще не се споменаваха в учебния материал и по-скоро можеха да прочетат за тях в някоя книга от Забранения отдел, но Сивиръс кой знае как винаги ги научаваше отнякъде. Беше изобретателен и често ги измъкваше от кашите, в които се забъркваха; в замяна, те бяха готови да изпълнят всяка негова дума, стига да ги потърси.
Той изчака да приключат с играта си, преди да им разкаже какво е намислил. Ейвъри и Травърс се спогледаха ухилени, а Мълсибър през цялото време кимаше със светнали очи. Сивиръс усещаше как гордостта му се засилва с всяка изминала секунда и когато свърши, стомахът му не се присвиваше при мисълта за предстоящия разговор с Белатрикс Блек.
- Ами Евънс? – попита Мълсибър и го изгледа подозрително. Сивиръс сви рамене, за да покаже, че му е все едно и другият оголи зъбите си в хищническа усмивка.

---

Цитатът е от песента на Mylène Farmer „Fuck them all“.
* Кръвта е секс (фр.)
** По дяволите (фр.)

A/N Извинявам се, трябваше да направя някои малки корекции на главата и реших, че ще я пусна отново, когато я напиша изцяло. Това е най-дългата глава до момента (наистина е дълга), но няма смисъл да я разделям, защото представлява едно смислено цяло. По някаква причина съм много нервна дали се получи и пренаписвах дори епизоди, които харесвах, затова ще се радвам да чуя какво мислите.

just like an amnesiac,
trying to get my senses back.
(oh, where did they go?)
laughing with a mouth of blood
from a little spill i took.
(oh, what are you laughing at?)

and i can’t see the future
but i know its got big plans for me.

Времето не беше на страната на учениците този ден. Повечето от тях се събудиха от грубото биене на дъждовните капки по прозорците. Валеше пороен дъжд, капките сменяха посоката си под напора на променливия вятър и за секунди почвата около „Хогуортс” се бе превърнала от идеална за седене и отдих в мокра, лепкава кал. Есента бавно навлизаше в онази фаза, в която всякакви копнежи по изминалото лято губят стойността си – красивата червено-кафява премяна на дърветата сега се събираше на сплъстени купчини в подножието на стволовете им; дъждовете все по-често размиваха гледката през прозореца, а нуждата от топлина ставаше по-осезаема с всеки изминал ден. Учениците с недоволство започнаха да изваждат дебелите дрехи от куфарите си, а много от тях се отказаха да излизат – времето бе така променливо, че можеше да им изиграе лоша шега, тъкмо когато бяха насред пътя и да добави още сиви нюанси в настроението им.
Учениците, които все пак бяха решили да не променят плановете си, вече се тълпяха по пътя за Хогсмийд, скупчени в компактни групички и дискутиращи какво ще правят, когато пристигнат в селцето. Повечето носеха мъгълски дрехи, но имаше и такива, които бяха облекли мантиите си – обикновено слидеринци, които често показваха по този начин презрението си към всичко мъгълско. Беше дошъл редът на шапките и шаловете, които държаха топло от нахалния вятър, а някои от по-зиморничавите момичета бяха сложили дори и ръкавиците си.
Сириус Блек имаше допълнителен повод да е кисел тази сутрин, освен лошото време. Стоеше на входа на замъка, за да не го брули вятъра и разтриваше ръцете си намусено, като от време на време ги събираше пред устата си и им дъхваше. Джеймс и Лили се бяха забили и той имаше предположения на какво се дължи закъснението им, но освен тях цяла сутрин се бе опитвал да открие Дездемона с очи, а нея никаква я нямаше. На всичкото отгоре и Ремус като че ли беше изчезнал, така че Блек не можеше да се утеши дори с някоя закачка по повод новата му приятелка. Питър бе преценил, че е твърде студено, за да става от топлото легло и то в събота, затова им бе съобщил, че ще ги личи от компанията си този път. Тъй като така и така щяха да бъдат по двойки, никой не си направи много труд да го разубеждава.
Сириус напразно се опитваше да припознае в заобикалящите го момичета грифиндорката, която чакаше. След като не я видя на закуска, му харесваше да си мисли, че е заета да кокетничи пред огледалото или може би, че е толкова развълнувана, та чак не може да яде, но сега му се струваше, че може да е сгрешил. А това никак не му харесваше. Сякаш след цяла вечност се появиха Лили и Джеймс, усмихнати и като цяло доволни от живота си. Джеймс носеше дебело яке с герба на много известен мъгълски футболен отбор. Сириус имаше същото в куфара си и сега съжали, че не си бе взел никаква връхна дреха. И двамата нямаха представа от футбол, нито защо този отбор е така известен, но мъгълските момичета харесваха якетата… макар че след първоначалната си възхита колко добре им стоят, обикновено бързаха да ги захвърлят в някой ъгъл на стаите си, където те оставяха забравени дълго време. Лили бе обута във впити дънки, а под късото ù палто се поддаваше червеното ù поло. На главата ù се крепеше симпатична черна барета, която родителите ù ù бяха донесли от почивката си във Франция през лятото.
- Не ти ли е студено? – попита тя, забелязвайки липсата на каквато и да е дреха, предназначена за предпазване от студа.
- Не се тревожи за това – отвърна ù Сириус намръщен. – Случайно да си виждала Дездемона?
- Тя излезе отдавна – осведоми го Лили, но когато видя изражението му, побърза да добави: - Сигурен ли си, че сте се разбрали правилно? Може би тя ти е казала, че ще те изчака там…
Не успя да довърши, тъй като Сириус я погледна по начин, който подсказваше, че не е възможно някой да си спести толкова много време от компанията му.
- Ами Ремус? – попита той след кратка въздишка. Нямаше смисъл да чака повече, може би наистина щеше да я срещне по-късно в Хогсмийд и тогава щеше да си вземе наградата за провалената сутрин.
- Той вече тръгна – спокойно обясни Лили. Двамата я погледнаха любопитно.
- Ти да не би да знаеш с кого ще ходи? – попита Сириус, който се почувства лично засегнат, че самият той тъне в неведение. Момичето се усмихна многозначително.
- Да вървим.
По пътя се разминаха с Корнелия, която изсъска нещо по техен адрес, но Джеймс и Сириус само се спогледаха развеселени.
- Лап, струва ми се, че си зарязан – засмя се Джеймс, докато се качваха в една от каретите и се опита да запечати завинаги в паметта си лицето на Сириус, когато чу тези думи.
- Дори не съм си представяла, че ще съм свидетел, когато това се случи – отбеляза Лили. Сириус я изгледа намръщено, но сметна за недостойно да отговаря на тази забележка и насочи разговора към утрешната тренировка по куидич. Все още я обсъждаха разпалено (едва бяха успели да си извоюват игрището от Рейвънклоу), когато стигнаха Хогсмийд и се насочиха направо към „Трите метли“. То беше едно от най-популярните заведения сред учениците, но изглеждаше дори празно, в сравнение с обичайната си клиентела. Сириус отвори вратата и вътре повя хлад. Няколко души се обърнаха и го погледнаха неодобрително, сякаш той бе виновен за лошото време, а после се върнаха към топлите си напитки. Тримата седната на една голяма маса до прозореца; само един поглед към почервенелите носове на хората отвън им бе достатъчен да се стоплят.
- Така че, Лили, ако капитанът ни – той тупна Джеймс по гърба, – е изгубил концентрацията си и не играе добре, ще те държа лично отговорна.
- Няма нужда - отвърна му Лили, като седна от вътрешната страна на пейката. Джеймс се настани до нея, а Сириус седна отсреща. – Аз искам Грифиндор да спечели купата също толкова, колкото и вие.
- Хубаво, защото както знаеш метлата е доста неудобна и възможно след това той да не може...
Джеймс го срита под масата.
- Защо не идеш да вземеш нещо за пиене, а? – предложи той, гледайки го на кръв. Сириус сви рамене и намигна на Лили, която също се усмихваше, после се измъкна от мястото си и отиде да вземе нещо за достатъчно силно за пиене, че да стопли дори пръстите си. Розмерта, дъщерята на съдържателят, бършеше плота с жълтеникава кърпа. Сириус надвеси към нея. Розмерта беше дребничка, но хубава магьосница, неотдавна завършила „Хогуортс“. Тя продължи да бърше (движенията ù изведнъж бяха станали по-ядни и остри), без да го поглежда, но каза:
- Какво да бъде, Блек?
Сириус подпря лакътя си на плота и подпря брадичката си, загледан в нея.
- Не се ли радваш да ме видиш, Роза? Защото аз много се радвам...
- Не се и опитвай – предупреди го тя и го погледна. – Какво искаш?
След малко той се върна на масата с две чаши бирен шейк (Розмерта категорично отказа да сипе огнено уиски на ученици и той трябваше да се примири) и един ягодов за Лили. Сириус нареди разсеяно чашите и погледна през прозореца, още преди да е седнал, надявайки се да види навън лицето на Дездемона.
- Стига – каза му Лили. – Ако е тук, ще я видиш.
Но Сириус не я чу. Отначало участваше в разговора, но постепенно започна да се унася все повече в гледката през прозореца и само от време на време се включваше с някой коментар не на място. Скоро двамата спряха да му обръщат внимание.
Двадесетте минути упорито взиране най-накрая дадоха своя резултат – Сириус позна къдриците ù на секундата. Но това, за което бе пропуснал да помисли, бе Нейт, който сега я държеше за ръка. Без повече да се замисля, Блек изруга под нос и скочи от масата, като едва не преобърна бирения си шейк. Лили и Джеймс го проследиха с поглед.
- Къде тръгна? – учуди се Лили, но Джеймс махна с ръка; каквото и да беше, едва ли се нуждаеше от тях в момента.
- Не увъртай, Евънс, зададох ти въпрос.
- Не увъртам – оправда се тя и въздъхна. – Първото момче, което ме целуна, беше Лиам О’Райли, когато взехме купата на домовете в четвърти курс.
- Лиам? По-големият брат на Майло? – възкликна Джеймс и тя сви рамене. Джеймс се опитваше да сети какво точно работи Лиам сега и къде се намира.
- Ами ти, Казанова? – попита на свой ред тя и засмука шейка през сламката, вперила поглед в него.
- В трети курс с Елоиз Ричи. След куидичния мач срещу Слидерин - отвърна бързо той.
- Тя дори не е от Грифиндор! – смръщи се Лили.
- Ами нали знаеш, бях толкова добър, че тези неща нямаха значение.
Тя завъртя очи, въпреки че си спомняше ясно мача и не можеше да отрече, че победата на Грифиндор беше забележителна и Джеймс бе допринесъл за нея с повече от пет вкарани гола.
- А какво е чувството да целунеш момичето на мечтите си? – попита игриво тя.
- Не знам, Евънс, никога не съм целувал Рита Хейуърт.
Лили се засмя.
- Това сигурно те измъчва ужасно – рече тя, мислейки си за билета от онзи ден (още го пазеше), когато бяха отишли на кино заедно, за да гледат филм с гореспоменатата актриса.
- Направо не можеш да си представиш – отвърна Джеймс тъжно.
- Това ще помогне ли? – попита Лили, докато се навеждаше да го целуне.
- Да опитаме – промърмори той точно преди устните им да се докоснат. Джеймс се почувства така, сякаш от тялото му започва да струи чиста светлина. Винаги се чувстваше по този начин, когато я докосваше, макар да не го беше споделял с никого (и не възнамеряваше да го прави).
По усмивката ù, когато най-сетне се отделиха един от друг, разбра, че и тя се чувства по подобен начин. Облегна се на рамото му и погледна през прозореца.
- Виж.
Лили вдигна показалец – Сириус стоеше сам отвън. Беше се облегнал нехайно на стената отсреща, а между пръстите му димеше цигара. Двамата се спогледаха и тръгнаха да стават едновременно. Джеймс се забави, колкото да остави два лъскави галеона на масата, и излезе след Лили. Сириус ги видя и се усмихна криво, без да помръдва от мястото си. Още щом го доближиха, той мълчаливо поднесе пакета с цигари, който беше купил от един хафълпафец, към Джеймс. Той се подвоуми и погледна колебливо към Лили, която тъкмо се пресягаше към пакета. Двамата я зяпнаха.
- Какво? – подразни се тя от изумените им погледи. – О, я стига, нали точно аз научих Ремус как става.
- Просто си мисля, Евънс – започна Джеймс, който също си взе една цигара, – че е трябвало да ме запознаеш с пороците си по-рано.
- Сега ли да ти да започна или предпочиташ да изчакаш, докато скрия тялото? – намигна му Лили и се обърна към Сириус. – Какво се случи?



Нейтън забеляза Сириус, още щом вторият излезе от „Трите метли“ и преметна ръка през раменете на Дездемона, притегляйки я по-близко до себе си. Тя не обърна внимание на движението му, защото беше свикнала да прави такива неща, и продължи да говори за новият албум на някаква мъгълска група, който си беше купила. Той дори не се преструваше, че я слуша, докато гледаше с присвити очи приближаващият се Блек.
- Здрасти, Дез – извика Сириус, малко преди да ги приближи. Момичето се обърна към него, сякаш за пръв път забелязваше съществуването му. Той, от друга страна, пък беше решил напълно да игнорира рейвънклоуеца. – Не знам дали си спомняш, но имахме уговорка.
Дездемона вдигна вежди.
- Да, а аз не я спазих – отвърна спокойно, но в гласа ù се долавяше някаква нетипична студенина. Нейт местеше поглед от единия на другия, готов да се намеси всеки момент.
- Обещанията са, за да се спазват, Дез – каза Сириус. Гледаше я настойчиво, сякаш се опитваше да я омагьоса с поглед, но изражението ù не се промени, само лека сянка на раздразнение премина по лицето ù.
- Радвам се, че най-накрая си го запомнил, след като ми се наложи да ти го повторя толкова много пъти – сряза го момичето.
- Не оставай миналото да ти проваля живота – поде Сириус със съблазнителна усмивка и направи крачка към нея, но Нейт я дръпна назад.
- Мисля, че те слушахме достатъчно, Блек – изръмжа той. Сириус го погледна; вече нямаше как да се прави, че го няма.
- Виж какво, Кийтинг, разговарям с Дездемона, ако искаш слушай – отвърна той предизвикателно. Помежду им премина нещо като заряд и те всеки момент щяха да се хванат за гушите.
- Бих ви дала време да пораснете, но нямам такова в излишък – коментира Дездемона и завъртя очи. – Съжалявам, ако съм те разочаровала, Сириус, но съм сигурна, че ще го преживееш.
След това тя се завъртя и си тръгна. Нейт бе видимо удовлетворен от думите ù и гледаше грифиндореца така, сякаш бе спечелил най-голямата битка в живота си. Тръгна след приятелката си и когато я настигна, я прегърна през кръста.
- Каква уговорка? – попита небрежно. Сега, когато знаеше, че няма за какво да се притеснява, не му беше неприятно да чуе подробности, въпреки че усети леко напрежение в стомаха си, задето тя не му бе споменала нищо.
- Никаква – каза малко прекалено рязко момичето, но това само потвърди обратното и тя забеляза сянката, която премина по лицето на Нейт. – Може би Сириус си мислеше, че ще дойда тук с него.
- А защо може би си го мислеше? – попита той остро.
- Може би го подведох малко – сподели Дездемона и погледна приятеля си. Можеше да види как челюстта му се стяга, докато обмисля думите ù и мигновено изпита вина. – Извинявай, че не ти казах за това. Нямах намерение да дойда с него. Наистина.
Той не ù отговори веднага, но я притисна към себе си и изражението му се смекчи, което ù беше достатъчно. Надигна се леко на пръсти и го целуна по бузата.
- Няма да се повтори. – Нейт не беше сигурен дали говори за премълчаването или разговорите с Блек, но не каза нищо. Вместо това смени темата към нещо по-приятно (някой беше пуснал гладен мантикор в министерството и макар че нямаше пострадали, на членовете на Магисъбора им се бе наложило да стоят в съдебната зала цял ден) и си каза, че занапред ще прекарва повече време с нея и ще държи съученика ù под око.
Сириус не направи нищо повече, докато се отдалечаваха, защото ядът му беше толкова голям, че го парализираше. Той можеше да се разфучи, да си го изкара на всички наоколо, да пие бирен шейк, докато на Джеймс не му се наложи да го прибере насила в замъка или да изпрати проклятие на някой слидеринец, но всичко това щеше да бъде толкова нетипично за него (освен може би, последното, но той го правеше и без да е ядосан на Дездемона). Вместо това Блек си наложи да се успокои. Ругатните все още се сипеха в мислите му, докато се опитваше да разбере къде бе сгрешил в цялата ситуация и най-вече защо тя се държеше по този начин, но пулсът му се беше нормализирал и той изглеждаше не по-малко невъзмутим от обикновено.
Дездемона очевидно не подозираше с кого си има работа, а Сириус не се страхуваше от предизвикателството да ù покаже.




- Общо взето е това – завърши Сириус, след като им описа как бе купил цигарите от Чарли Даниелс, но им спести подробностите за начина, по който се бе почувствал.
- Значи... не се е променила? – попита Джеймс след като известно време мълчаха и обмисляха това, което Блек им бе разказал, дърпайки от цигарите си.
- Никак – ухили се Сириус.
- Тогава знаеш, че трябва да опиташ по друг начин, нали? – намеси се Лили. Сириус я изгледа любопитно.
- Какво искаш да кажеш?
- Искам да кажа, че Дездемона е минала през всичко това и определено не ù е приятно да разбере, че все още гледаш на нея по същия начин – обясни Лили. – Може би ако опиташ да не бъдеш толкова....
Но Сириус не чу съвета ù, защото погледът му беше привлечен от двама души, които току-що бе видял да се задават от другия край на улицата. Устата му се отвори, но той дори не забеляза.
- Лап? – Джеймс обърна глава в посоката, в която гледаше приятеля му. Ремус вървеше заедно с Надин Фроа и ù обясняваше нещо разпалено или поне така изглеждаше по жестовете му. Тя се засмя, после му каза нещо и го докосна леко по ръката, от което Ремус видимо се стегна. Той може би ù отговори, но не можеха да бъдат сигурни, защото устните му се размърдаха едва-едва. Надин се обърна и тръгна нанякъде, а той остана загледан в нея със странна усмивка на лицето.
Лили започна да му маха, за да привлече вниманието му и когато той ги забеляза, като че ли се стъписа, но бързо се окопити и пое към тях с невъзмутимо изражение.
- Здрасти, Рем – поздрави го весело Лили и той се ухили. Джеймс и Сириус го гледаха, очевидно незнаещи какво да кажат. Очите на Сириус бяха присвити, докато тези на Джеймс изразяваха по-скоро объркване.
Ремус погледна приятелите си.
- Знам, че искате да коментирате.
- Ами... това беше доста... неочаквано. Надин Фроа? Мислех... – започна Джеймс, но Лили го стрелна с предупредителен поглед и той не довърши мисълта си. – Не знам, Лун, вижда ми се доста странна.
- Разбира се, нали се съгласи да излезе с мен – каза Ремус и всички, с изключение на Сириус, се засмяха. Той все още гледаше Ремус със сериозно изражение, което приятелят му скоро забеляза. Моментално усети неприятното предчувствие, но въпреки това го попита какво има.
- Чудя се – започна бавно Сириус, – дали разбираш с какво се захващаш.
Останалите го погледнаха недоумяващо.
- Какво означава това? – сви вежди Лупин.
- Не мисля, че познаваш Надин добре, Ремус.
- Ако го казваш, защото е от Слидерин...
- Не – прекъсна го Сириус и поклати глава. Няколко черни кичура паднаха пред очите му. – Казвам го, защото е егоистична кучка и най-вероятно си играе с теб.
Сега вече всичко го зяпаха, без да знаят какво да отговорят. Той знаеше, че си е изпуснал нервите, но мисълта, че един от най-добрите му приятели може да излиза с Надин, която някога първа му беше показала какво означава предателството, го влудяваше. Сириус не знаеше как може да обясни омразата в гласа си на другите, без да се налага да им разказва цялата история – история, към която той определено не желаеше да се връща.
Ремус се опитваше да запази самообладание между пристъпите на гняв и пълно объркване.
- Мисля, че малко прекали, Лап – каза Джеймс предпазливо, предчувствайки сблъсъка между двамата. – Ако ни разкажеш...
- Да, бих искал да знам какво те кара да мислиш така – прекъсна го ядно Ремус и Сириус му хвърли унищожителен поглед.
- Забрави, просто исках да си предупреден – каза Блек и хвърли цигарата си. – Знаете ли, май Питър беше прав да си остане в замъка.
С тези думи той се отдалечи, без да се обръща. Малко по-надолу спря група момичета и не след дълго отведе едно от тях настрани под разочарованите погледи на приятелките ù.
- Какво беше всичко това? – възкликна Лили, като местеше поглед към момчетата. Джеймс сви рамене, а Ремус изглежда бе потънал в дълбок размисъл след думите на Сириус.
- Не го слушай – успокои го Джеймс. Той също недоумяваше, но знаеше, че Сириус има сериозна причина да се държи така. Но тъй като не знаеше каква е, допълни: – Кисел е, защото Дездемона го върза.
- Да, сигурно – отвърна Ремус и се опита да се усмихне.
- Не мисли за това сега – каза меко Лили. – Как мина срещата?



Ремус не можеше да си намери място, вече бе изучил всяко ъгълче на входната зала. Имаше чувството, че всеки, който мине, вперва в него подигравателен поглед, което само подсилваше неувереността му. Почти не бе спал тази нощ от вълнение (влияние оказваше и предстоящото пълнолуние, ала той упорито избягваше да мисли за това), но не изглеждаше уморен – по-скоро неспокоен. Изтръпваше от мисълта какво ще се случи, след като Надин се появи; изведнъж всички свързани мисли бяха излетели от главата му и той нямаше идея как да започне разговора. Опитваше се да се успокои, повтаряйки си, че се притеснява твърде много, но това никак не му помагаше.
Той се беше виждал с момичета преди, но винаги беше различно, никога истинска среща, каквато се предполагаше, че му предстои сега. Ремус дори не спомняше да е имал истинска връзка, защото въпросните контакти с момичетата продължаваха само няколко дена и обикновено бяха започнали на някой купон – победа от куидичен мач, рождения ден на Сириус или Джеймс и какви ли не още поводи, които двамата измисляха, – така че на другия ден и двамата се чувстваха неловко. (Единственият път, когато той бе направил нещо по въпроса беше, когато за малко не целуна Лили на коледното парти, което Слъгхорн организираше, в четвърти курс. Не можеше да каже дали тя беше усетила намерението му, но и да беше, с нищо не го показа, а и той не можеше да си обясни защо щеше да го направи. Накрая стигна до заключението, че вина имаше онзи пунш, от който бе пил, но въпреки това в продължение на седмица и половина след това я избягваше и се чувстваше неудобно винаги, когато Джеймс я подкачаше, когато минеха покрай нея.) По някое време Ремус прие идеята, че момичета винаги ще предпочитат далеч по-самоуверени и забавни момчета като Сириус пред него. Не страдаше особено много, тъй като повечето, които харесваше, приемаше просто като приятелки и нищо повече, а останалите просто не грабваха интереса му.
И тогава се появи Надин, внасяйки смут и несигурност в живота му. Ремус още не можеше да определи моментът, в който това се случи и мислите за нея започнаха да го преследват, въпреки че почти не бяха разговаряли. Вече можеше да каже, че разбира през какво е минавал Джеймс в последните две години, когато така отчаяно се нуждаеше от вниманието на Лили, но не знаеше как да го заслужи.
Докато я чакаше и се притесняваше все повече дали ще дойде, се запита дали все пак не трябваше да вземе Хитроумната карта, за да спести поне напрежението от чакането, но мисълта едва се появи в съзнанието му и Надин изникна пред погледа му. И тя като повечето слидеринци, бе облечена с мантия, но тази не беше ежедневното ù училищно облекло – местата, които бяха в сянка, изглеждаха черни, но всъщност мантията имаше много тъмнозелен цвят и изглеждаше достатъчно дебела, че да я предпазва от напористия вятър.
Тя също се чувстваше притеснена. Вчера, когато Ремус се бе обърнал към нея, положителният отговор изглеждаше като най-логичното нещо на света, но днес не бе толкова сигурна. След разговора с Белатрикс, не ù беше трудно да се досети какво ще каже тя, ако я види да се разхожда с грифиндорец, при това не кой да е, а един от най-добрите приятели на омразния ù братовчед. Всъщност Надин не се притесняваше от Бела толкова, колкото от Сириус, но предполагаше, че щом Ремус се държи така с нея, не знае за случилото се между тях преди години, иначе едва ли би я погледнал.
Но докато слизаше по стълбите към него, нямаше как да не се усмихне. Беше ù писнало от безразличието на Регулус и мимолетния интерес на другите си любовници. Тя много добре знаеше, че срещата е по-важна за Ремус, отколкото за нея.
- Е – каза тя, когато стигна до него и той отвърна на усмивката ù, – надявам се, че умираш от глад, защото аз съм направо отчаяна за храна.
- Мисля, че знам къде точно да отидем – отвърна Ремус, облекчен, че тя е започнала разговора с такава лекота. В момента не се чувстваше никак гладен, но знаеше, че щом миризмата на бекон достигне до ноздрите му, стомахът му мигом ще подаде сигнали за помощ.
Надин кимна, сякаш той ù беше възложил някаква много важна задача, и тръгна уверено напред като му махна да я последва.
- Изглежда си намерила лек против безсънието си – отбеляза Ремус, когато се изравни с нея.
- О, да, отстраних проблема – отвърна Надин. – Пък и открих, че учебника по История на магията върши чудесна работа, ако имаш спешна нужда от сън.
Ремус нямаше как да не се съгласи с нея. Съзнаваше потенциала на предмета и за това си беше цяло постижение как Бинс превръщаше часовете в най-мъчителните и скучни лекции, които някога е слушал. Не знаеше как би оцелял, ако през всичките тези години Сириус и Джеймс не измисляха хиляди начини за забавление (толкова много, че дори и за редките случаи, в които Бинс въобще проявяваше интерес за случващото се в класната стая, имаха зад гърба си предостатъчно наказания).
Докато стигнат селцето, а след това и „Хипогрифът“ – отлична закусвалня, която не получаваше заслуженото ù внимание, защото учениците предпочитаха места като „Меденото царство“ и „Сладкарницата на мадам Пудифут“, – Надин му беше разказала за първите си опити да проговори английски, а той на своя страна ù обясни защо Мадам Пинс не го допускаше до Забранения отдел, дори да имаше разрешение от учител. Беше учудващо лесно да разговарят Когато влязоха, той си поръча бекон с яйца, а тя – палачинки със сладко, защото беше видяла едно момиче да придърпва чинията със своите към себе си и не бе успяла да устои на апетитния им вид.
- С какво смяташ да се занимаваш, когато завършим? – попита тя, когато самите те се настаниха на една маса, а след малко към тях литнаха чиниите с поръчките им.
- Мисля да се пробвам като аврор – каза той малко несигурно. Всъщност отскоро го тормозеше мисълта, че трябва да си намери резервен вариант; приятелите му едва ли щяха да имат проблеми, но той беше върколак и в министерството го знаеха – беше много вероятно да не го вземат на работа, дори да е най-блестящият кандидат. Всъщност ако не беше великодушието на Дъмбълдор, Ремус нямаше да има дори подобаващо образование, така че трябваше и така е да е доволен.
- О! – възкликна Надин и сякаш се замисли, защото следващите минута и половина, единственото, което правеше, бе да размазва сладкото върху палачинките. Ремус наблюдаваше тънките ù пръсти, стиснали ножа и се стресна, когато тя изведнъж проговори:
- А аз още не съм решила.
- Тогава как...?
Още в пети курс ги караха да изберат предметите, които ще учат, според професията, към която се стремят. Той самият беше включил Грижа за магическите създания и Аритмантика, защото харесваше предметите и смяташе, че могат да му послужат, към онези, които Макгонъгол му бе препоръчала като подходящи за кандидатстващ за аврор.
- Избрах всички, които сметнах за важни – сви рамене тя, отгатнала мислите му. – И се старая да имам добри резултати по всички, така че да не съжалявам, когато му дойде времето. Всичко, което ми трябва – заключи тя, след като вдигна поглед от палачинката си, и се усмихна, – е междувременно просветление.
- Но все нещо искаш да правиш – настоя Ремус.
Тя се смръщи и дръпна нагоре ръкавите си, тъй като рискуваше целите да ги потопи в сладкото. Напоследък из училището се носеше мълвата за ученици, които са се сдобили с Черния знак и той не се сдържа крадешком да погледне към ръката ù (каза си, че се мрази заради това), когато кожата ù се откри, но с облекчение забеляза, че там няма нищо.
- Винаги съм знаела – започна Надин, като си подбираше думите внимателно, – че нещо ме очаква. Нещо голямо. Сигурно звучи глупаво, но дори не мога да си се представя като чиновник в министерството или лечителка, разбираш ли? Не казвам, че е изключено това да се случи, просто не го чувствам по този начин. Просто... сигурно затова ми е трудно да кажа „искам да бъда това и това“. Имам чувството, че така ще предизвикам късмета си и предстоящите ми възможности.
Ремус я слушаше внимателно. Надин изглеждаше така, сякаш не може да повярва, че му разказва всичко това и въпреки това не спираше да говори, а когато свърши, се усмихна извинително.
- А може би... просто имам нужда да знам, че ме чака нещо...
- ...необикновено – довърши вместо нея той и тя кимна.
Двамата продължиха да си говорят над постепенно изпразващите се чинии. Минутите се изнизваха неусетно и Ремус усещаше топли вълни в стомаха си всеки път, когато успяваше да я разсмее. Накрая тя се извини и му обясни, че се налагало да отиде на друго място в два часа и тъй като времето бе напреднало значително, откакто бяха напуснали замъка, излязоха от заведението. Вече навън, Надин се обърна към Къщата на крясъците, която оттук се виждаше само частично.
- Винаги ми се е искало да открия кое това същество, което лае, вие, отвлича девици и има четири глави – въздъхна Надин, смесвайки едни от най-известните истории за къщата, които се носеха в селото. Лупин се засмя, но нервно, сякаш се боеше, че тя може да го подозира.
- Това са просто глупави приказки – каза той, като също погледна към къщата. Не изглеждаше никак надеждна отвън, сякаш всеки момент щеше да се срути и въпреки това все още понасяше ежемесечните му пристъпи на животинска ярост.
- Да – съгласи се тя и се обърна към улицата. – Но все пак са тръгнали отнякъде, нали?
Ремус предпочиташе да не ù разкрива, че знае цялата истина за произхода на тези слухове.
Двамата продължиха да вървят надолу по пътя, докато Надин му разказваше как в имението им във Франция имало стая, в която слугите не е смеели да влизат и разказвали какви ли не страхотии за нея. Един ден момичето събрало смелост да попита майка си какво има вътре и защо понякога чува странни звуци, а майка ù се разсмяла и ù казала, че е достатъчно безопасно и скучно, за да се притеснява за него.
- Преместихме се преди да разбера какво е – каза тя замислено. За пръв път от много време се сещаше за тази врата.
- Липсва ли ти? – попита Ремус. – Франция, имам предвид.
- Понякога – призна Надин. – Но друг път ми е трудно дори да си представя, че съм живяла там. Разбираш ли какво искам да кажа?
Ремус кимна. Разбираше. Може би не точно по начина, по който го чувстваше тя, но все пак. Беше мислил много по въпроса и понякога му се струваше, че само хората, които бягат така отчаяно от миналото си, са способни да разделят живота си толкова категорично на „преди“ и „след“ и също толкова успешно да забравят първата половина.
- Но тук ми харесва – продължи Надин, вече по-жизнерадостно. – Честно казано, дори ми е по-лесно. Там нямах никакви приятели и все си седях в стаята.
- Значи не смяташ да се връщаш? – полюбопитства момчето. Тя се замисли, сякаш обмисляше тази възможност.
- Не – каза накрая, усмихвайки се. – Но е хубаво да зная, че има къде да избягам.
Той не изтълкува думите ù буквално, тъй като мисълта за миналото още го занимаваше, в противен случай вероятно щеше да започне да я попита защо ще ù се налага да бяга, затова тя отклони темата. В тези дни хората открито говореха за убежденията си, но тя не искаше да му натрапва своите, още повече, когато знаеше кои са приятелите му. Съзнаваше обаче, че рано или късно ще се стигне до този въпрос, когато нещата между тях (каквито и да бяха) вероятно щяха да приключат, но дотогава тя смяташе да си прекара възможно най-приятно.
Според часовника ù един и половина минаваше, но тя не искаше да го прекъсва точно, когато говореше толкова разпалено за новия указ, приет от Министерството, по повод магическите създания. Надин не вникваше в думите му, но ù беше приятно да го слуша, което я изненада. Може би се дължеше на факта, че за пръв път го вижда толкова освободен и не се страхуваше от звука на собствения си глас, а може би просто ù харесваше да не се притеснява какво може да казва или да прави пред него.
Когато си направи шега със служителите на министерството, се засмя.
- Мисля, че е време на тръгвам – побърза да каже, преди да е подхванал нова тема, защото беше сигурна, че Белатрикс ще я удуши собственоръчно, ако закъснее. – Благодаря, Ремус. Беше много интересно преживяване.
- Приятно? – попита той усмихнат.
- Със сигурност – каза Надин, след кратък размисъл и докосна ръката му, сякаш това доказваше думите ù. Той си пое рязко въздух, защото в начина, по който пръстите ù се допряха до кожата му, имаше нещо интимно, което нито един от двамата не си бе позволявал до момента.
- И за мен също – успя само да каже. Тя се усмихна и се обърна. Закрачи бавно надолу по улицата, стараейки се да не издава колко много бърза.

5

Регулус гледаше през прозореца как учениците се изтеглят от двора на училището по посока на магьосническото селце Хогсмийд. Повечето бяха по двойки, по-големите групи обикновено бяха съставени от третокурсници, на които едва тази година им бе позволено да отиват там и те тръпнеха в очакване да го видят. Блек не успяваше да улови това настроение, мисълта да се присъедини към общото веселие го потискаше. Последните няколко дни не можеше да мисли за друго освен за Емелин. Никога не бе предполагал, че едно име, един спомен може да носи толкова болка.
Отново заваля. Той допря чело о прозореца. Имаше чувството, че усеща как капките дъжд барабанят по кожата му. Няколко секунди по-късно гледката се бе размила и Регулус сякаш остана изолиран от света навън – можеше да види единствено своето разкривено отражение, което стичащите се по стъклото потоци променяха постоянно. Дъхът му се лепеше по прозореца и той разсеяно прокара пръсти по запотеното стъкло. Когато осъзна, че изписва буквата „Е”, отпусна ръката си и буквата се сдоби с разкривено продължение. Затвори очи, защото спомените нахлуха в главата му толкова силно и бързо, че едва не му се зави свят.
Толкова време беше минало. Датата, датата… Да, точно така, седми юли 1976г., годишнината на Джонатан и Наталия Нот. Семейство Блек бяха сред многото поканени и нямаше как да изпуснат събитието, въпреки нежеланието на Регулус. Той си спомняше как завиждаше на по-големият си брат в този момент, чието име присъстваше на поканата само формално, но Орион и Уолбърга за нищо на света нямаше да го вземат със себе си, а и той самият нямаше никакво желание. Така се стигна до положението, в което Регулус оправяше вратовръзката си, а Сириус му се подиграваше, седнал на кухненската маса, облечен с рокерска тениска, която извикваше погнуса в очите на майка му. Първите няколко часа преминаха в мъгла, Регулус започваше да се отчайва, че никога няма да напуснат имението. Той минаваше от стая в стая, пъхнал едната си ръка в джоба си, а с другата държеше чашата си. Опитваше се да се включи в някой разговор, но всички му се струваха безинтересни, затова просто изпиваше обстановката с очи. Стаята трепкаше от светлината на големите, старовремски свещници, из въздуха се носеше бавна музика, макар че никой не можеше да каже откъде точно идва. Много от гостите танцуваха по двойки и разговаряха тихо. Родителите му бяха сред тези двойки, Надин също беше някъде там – Регулус дори не успял да разговаря с нея, тя бе заобиколена от толкова хора и обожатели, че едва смогваше да танцува с всички. Младият Блек забеляза и Луциус Малфой и Нарциса, които бяха толкова приказни заедно, че често привличаха погледите на аристократите към себе си и извикваха възхитени въздишки на устните на дамите. Самият той не ги намираше кой знае колко интересни и чувстваше раздразнение, тъй като не намираше с какво да разсее собственото си отегчение. На друга маса седяха братовчедка му Белатрикс и Рудолфус Лестранж, допрели глави и шепнещи си възбудено нещо. Регулус забеляза как майка ù – Друела – наблюдава сцената с одобрение. Наведе се и каза нещо на съпруга си; „Не би могла да направи по-добър избор” или нещо от този сорт, предположи той. Домакините се носеха плавно от гост на гост, приемаха поздравленията им, смееха се; изглеждаха доволни от начина, по който протичаше празненството. Едва ли забелязваха самотния, смръщен Регулус, а дори и да им бе направил впечатление, го пренебрегваха – на кого не би му харесало да присъства на такъв прием?
А той наистина ненавиждаше подобен тип мероприятия, но беше негов дълг да се появи с изкуствената си усмивка и официална мантия. Той погледна празната чаша пред себе си; дори алкохолът не му се услаждаше в момента. Всичките му познати изглеждаха заети, а на него никак не му се искаше да прекара вечерта, увлечен в политически разговор с някой застаряващ магьосник, а те като че ли само за това говореха.
Часовникът отмери кръгъл час. Регулус вече губеше надежда, че нещо интересно ще се случи тази вечер. Видя, че Надин си проправя път, за да стигне до него и когато го доближи, скръсти ръце пред гърдите си (той забеляза колко изкусително се повдигат те при всяко вдишване). Носеше красива тъмнолилава рокля – макар че цветът сякаш нямаше никакво значение на тази светлина, – която можеше да спре дъха на всяко момче в стаята.
- Тук ли ще стоиш цяла вечер? – попита тя, но той не ù отговори, само я погледна безучастно. Тогава тя постави ръцете си на масата и се наведе. Погледът му се плъзна по деколтето ù и той вдигна вежди. – Не искаш ли да танцуваш с мен?
- Да ме съблазниш ли се опитваш, Ади?
- А успявам ли?
Никой не ги гледаше. Регулус прокара пръст по ръба на деколтето ù и усети как тя задържа дъха си. После се облегна на седалката си и поклати глава.
- Не можеш да ме увлечеш в игричките си.
Тя го погледна намръщено, но той знаеше, че няма да му бъде ядосана дълго. Играеха тази драма от дълго време и бяха претръпнали към обратите ù. Не след дълго пристигна някакъв висок младеж, чието име Регулус не можа да се сети и поиска да си поиграе с вниманието ù. Надин прие поканата му и метна последен сърдит поглед към Регулус, преди да се отдалечи. Регулус побърза да намери друг обект за наблюдение, но колкото и да търсеше никой не можеше да задържи вниманието му.
Имаше чувството, че това продължава вечно, когато усети фалшивия акорд в музиката. Нещо бе смутило спокойствието на домакините, потвърждаваше го и настойчивия шепот, който се понесе из стаята.
Младият Блек се надигна от мястото си, за да вижда по-добре, но все пак не откри какво причинява такъв смут сред гостите и домакините.
Някой бе застанал до него и той забеляза Закъри Нот, който тъкмо изпразваше една чаша с уиски.
- Какво става? – попита Регулус напрегнато. Може би най-накрая молитвите му щяха да се сбъднат и вечерта нямаше да се окаже толкова лоша.
- Емелин – отвърна сухо Закъри. Малък тик се бе появил на лявото му око. Регулус се стараеше да не се вторачва прекалено много в него.
- Емелин? – повтори той озадачен. Името му говореше нещо, но той не беше сигурен откъде го знае.
- Сестра ми – подразни се Закъри. Внезапно Блек си спомни случайно дочутите разговори между родителите му и разбра какъв беше проблема – Емелин бе безмощна и семейство Нот продължаваха да се държат с нея като с наследница на рода им и дори ù позволяваха да се появява на светски събития, макар и с известно напрежение в сърцата. Заради това бяха изгубили част от уважението на останалите магьоснически фамилии, които се справяха с безмощните по много по-жесток и ефикасен начин.
Тълпата се разтвори, за да може Емелин Нот да си намери място. Родителите ù позволяваха да присъства, стига да не танцува и да се старае да не разговаря с никого. Желаещи така или иначе нямаше. Гостите отвръщаха погледи от нея, за да не проличи презрението им към момичето.
Тя вървеше с вдигната брадичка и излъчваше много повече аристократизъм от половината дами, които се бяха събрали тук. Регулус забеляза, че сякаш се носи в такт с музиката и това наистина беше така – Емелин обичаше да танцува и фактът, че не ù позволяват да го прави публично, не я притесняваше, тъй като смяташе, че всяко движение може да се претвори в танц. Имаше големи, любопитни очи, с които оглеждаше всеки един от присъстващите. Смуглата ù кожа ù придаваше екзотичен вид и контрастираше с анемичната бледост на повечето англичанки.
Тя се насочи към масата на Регулус и той почувства неясен смут, но после осъзна, че причината вероятно е в Закъри, който още седеше до него. Момичето застана пред тях и се усмихна лъчезарно, сякаш не осъзнаваше колко злобни и неодобрителни коментари е предизвикала. Закъри се приближи с усмивка на уста, създавайки впечатлението, че е много щастлив от появата на сестра си, но в действителност стисна силно ръката ù за китката и каза студено:
- Трябваше ли да привличаш толкова много внимание?
- Моят звезден миг. Нямам ли право поне на това? – спокойно рече момичето.
- Добре е да ти е за последно тази вечер – изсъска брат ù.
- Не се тревожи за мен, Зак, ще седна тук и повече няма да привличам внимание. Твоят приятел ще ме забавлява. Няма ли да ме представиш?
Регулус отново неволно се възхити на самообладанието и гордостта ù. Закъри изсумтя. Изглежда смяташе, че Блек ще се изсмее на идеята, но тъй като той не каза нищо, побърза да прехвърли отговорността за сестра си върху него.
- Регулус Блек – представи го с равен глас. – Регулус, сестра ми – Емелин.
Чернокосият пое ръката ù машинално и я доближи до устните си. Кожата ù беше мека и гладка, приятна на допир. Тя наблюдаваше развеселена реакцията му. Междувременно Закъри бе изчезнал.
- Не изпита ли някакво отвращение? – попита тя и седна на един от празните столове. Говореше бързо и като с равен, но Регулус нямаше време да се подразни от това. Той веднага зае мястото си до нея, заинтригуван от тази непозната личност. Смътно осъзнаваше, че не бива да го прави, да говори с безмощната, позора на семейството (обърканото му съзнание извика образа на Сириус, но той побърза да го отпрати)... Вероятно майка му щеше да се разсърди, ако постъпеше толкова безразсъдно, но Емелин притежаваше някакво очарование, което го караше да остане. – Повечето от присъстващите тук никога не биха го направили.
Тя се загледа в него толкова съсредоточено, че той се почувства странно, сякаш въвлечен в някакъв нейн, лудешки сън.
- Приличаш на Сириус – каза накрая. Той се покашля неловко.
- Сириус не е тук...
- Забелязах – прекъсна го тя. – Той отдавна не е идвал. Но и ти не ме познаваше до днес, нали така? С него имаме много общи неща... Май не ти е приятно да говорим за това?
- Няма смисъл, след като го няма – кисело отвърна той. Не искаше ù казва, че просто не си заслужава да си хаби думите за родоотстъпник като него. Не знаеше дали няма да приеме това като някакъв вид лична нападка.
- Защо не танцуваш? – смени темата тя.
- Нямам партньорка.
- Жалко, защото и аз не мога да ти бъда – въздъхна Емелин.
- Жалко наистина – повтори като ехо Регулус, без да има представа какво точно има предвид с това.
Тя го изгледа подозрително, но не го попита нищо повече в следващите пет минути. Регулус се чувстваше неудобно, когато забеляза колко често различни хора поглеждат към тях. Единственият присъстващ, който не изглеждаше безкрайно скандализиран от това, бе Наталия Нот, която дори му се усмихна (благодарствено, както му се стори), когато погледите им се засякоха. Момчето изпитваше неприятното усещане, че ей-сега от някъде ще изникне майка му, която ще измисли някакъв повод да го отведе на другия край на стаята. Може би щеше да инструктира Надин да го направи вместо нея, за да не бъде толкова очевидно. Във всеки случай, той бе нащрек и се напрягаше всеки път, когато някой мине твърде близо до тях.
- Май не се чувстваш много удобно – каза Емелин, след като забеляза какъв поглед хвърли към една танцуваща двойка, която се спря точно пред тях, за да си поеме въздух, но побързаха да продължат да се носят някъде по-далеч. В думите ù имаше известна горчивина. – Не се притеснявай, просто искат да чуят какво си говорим, но ти май няма да дадеш повод за никакви клюки.
Регулус обърна глава рязко и присви очи. Тя отново бе вирнала брадичката си и избягваше да го погледне. Всъщност той забеляза, че устните ù се мърдат, но от тях не излиза звук; като че ли си пееше нещо.
- Защо ще искам това? – попита я, без да го е грижа, че ще я прекъсне. Емелин отново го погледна, като този път изглеждаше силно заинтригувана от него.
- Не ти ли е писнало да правиш, каквото се очаква от теб? – отвърна му тя с въпрос, на който той не можеше да отговори, защото го бе изненадала. Регулус изръмжа. Какво общо имаше нежеланието му да стане обект на чужди коментари с държанието му на достоен наследник на фамилията си? И всъщност той далеч не следваше чужди заповеди, просто се замисляше много повече, отколкото тя очевидно някога си бе представяла, за това кога и къде е редно да се съобразяваш с другите... И всъщност какво знаеше тя за това колко е трудно да се бориш с очакванията на родителите си, когато тя бе разочаровала своите още от раждането си?
- Добре съм си така, благодаря – рече той и пръстите му взеха да потропват по масата, докато отбягваше да гледа към нещо конкретно, а просто плъзгаше очите си по присъстващите.
- В такъв случай съжалявам, че накърних гордостта ти – каза Емелин с присмехулен тон. – Обаче ако не искаш да продължиш да скучаеш, ще дойдеш с мен в градината, където съм сигурна, че няма кой да те обсъжда.
След тези думи тя стана, но преди да е направила и три крачки, пред нея изскочи Закъри и ù каза нещо тихо, местейки трескаво поглед наляво и надясно. Емелин отговори достатъчно високо, че всички да я чуят:
- Имам нужда от чист въздух, ще се поразходя навън.
Закъри се обърна за помощ към баща си, който също се бе приближил уж случайно, който само му кимна и махна на сина си да я остави. Емелин се усмихна на семейството си, което се превръщаше от напълно нормално и любящо в невротично и отчуждено, щом наоколо имаше чужди хора. Тя си проправи път (не ù беше особено трудно, тъй като хората сами се отдръпваха) и излезе. Регулус остана на мястото си още няколко минути, после скочи рязко и я последва навън. Този път никой не му обърна внимание и това му донесе известно облекчение.
Луната и фенерите в градината осигуряваха достатъчно светлина, но Регулус никъде не виждаше Емелин. Започна да обикаля наоколо, без да се интересува много от декоративния плет или затворилите своите венчелистчета цветя. Намери я седнала под едно дърво с лице, обърнато към звездите. Когато го чу да се приближава, на устните ù се появи усмивка, но тя продължи да изучава небето. Той седна до нея, но бе по-заинтересован от кичурите руса коса, които се бяха измъкнали от семплия кок, от начина, по който се очертаваше профила ù на лунната светлина, сякаш от нея се излъчваше някакво сияние.
Изведнъж тя се засмя и той се сепна.
- Не е учтиво да зяпаш хората така – каза тя и той се смути. – Няма нищо – побърза да добави. – Сигурно ти е трудно да приемеш мисълта, но истината е, че аз съм същата като теб.
Регулус не знаеше какво да каже. Емелин бе приела нещата по съвсем грешен начин, но и той не беше съвсем сигурен дали все пак не е отгатнала част от подсъзнателните му мисли.
- Би ли могъл да ми покажеш някоя магия? – попита тя и затаи дъх.
- Не ни е разрешено да правим магии извън училище – отвърна Регулус машинално и светлината в очите ù угасна.
- И Зак винаги така казва. Съвсем забравих за това. Предполагам, че ще трябва да изчакам да завърши, тъй като родителите ми се умориха от молбите ми и вече дори не си правят труда да ме забавляват с призоваването на екзотични птици.
Тя обви коленете си с ръце и постави брадичката си на тях. Регулус не знаеше точно какво се кани да направи, но усети как пръстите му търсят магическата пръчка. Когато я извади, тя ахна и хвана ръката му.
- Недей, ще си имаш неприятности. – Въпреки че се стараеше да вложи настойчивост и твърдост в думите си, изражението ù говореше точно обратното. Регулус можеше да усети възбудата ù, която се предаваше и върху него, карайки го да свие рамене и да се усмихне. Но тъкмо вдигна ръка, за да размаха пръчката си, преравяйки паметта си за нещо впечатляващо, когато трясъкът ги накара да се обърнат. Идваше от имението и явно беше нещо по-сериозно от обърнат поднос с чаши, защото суматохата се чуваше съвсем ясно и скоро в градината наизскачаха магьосници и вещици, стиснали носовете си в погнуса или оглеждайки тоалетите си дали всичко е наред. Емелин и Регулус се спогледаха, но каквото и да бе на път да се случи преди няколко секунди, сега бе немислимо. Несъзнателно се дръпнаха по-далеч един от друг, пръчката му още беше вдигната, но без конкретна цел сега... пръчката му...
Пръчката му падна на земята. Регулус премигна няколко пъти преди да осъзнае, че не се намира в градината на семейство Нот, а в момчешките спални на дома „Слидерин“. Той се отпусна на леглото до себе си, заравяйки лице в ръцете си, мъчейки се да прогони спомена от главата си, но той остана там – постоянно напомнящ за себе си като възпалена рана, която умираш да почешеш, но не смееш от страх да не стане по-зле. Той нямаше никакъв интерес в посещението на магьосническото селце сега, не и когато главата му кънти от звука на закъснялата магия.
Остана така с часове, като единственото, което правеше, бе да поглежда часовника си. Не искаше да закъснее за срещата на слидеринци. Това беше единственото важно нещо, останало в живота му.

6

Сивиръс изгледа с пренебрежение целуващата се двойка във входната зала, преди да излезе на прохладния двор. Той беше от малкото, които като че ли не усещаха студ, носеше ежедневната си училищна мантия и дори не потръпна, когато вятърът го обгърна. От джоба на мантията му се подаваше магическата си пръчка, а в ръката си стискаше прашна книга за оклумантиката, с която се бе сдобил пред лятото от една тъмна книжарница на Мракон-али. Той изсумтя, когато погледна часовника си и установи, че му остават няколко свободни часа до срещата на смъртожадните в „Свинската глава“. Белатрикс не беше очарована от Сивиръс и приятелите му, но не можеше да сдържа усмивката си, докато му съобщаваше часа и мястото на срещата, мислейки си колко много хора щеше да представи там.
Снейп вървеше през двора и полите на мантията му бавно се напояваха с кал. Накрая си намери едно място до езерото, което му хареса, тъй като гледката откъм замъка бе частично препречена от един голям дъб. Той махна разсеяно с пръчката си и във въздуха се появи нещо като възглавница, левитираща няколко сантиметра над мократа пръст. Сивиръс седна на нея и тя се снижи още малко под тежестта му, а той замислено отвори книгата. Затърси с очи изречението, до което бе стигнал, преди глъчката от ентусиазирани гласове да прекъсне концентрацията му. Книгата беше пълна с подчертани пасажи и бележки, надраскани с разкривен почерк, а някои страници бяха подгънати или маркирани с различни знаци. Сивиръс поглъщаше жадно изреченията, които вече бе прочел информативно, и сега се стараеше да ги запомни.
Когато главата го заболя от напрегнатото взиране, той затвори книгата и я пъхна в един от широките джобове на мантията си. Извади магическата си пръчка и започна да изпраща различни заклинания по насекомите, които прелитаха или пропълзяваха край него. Правеше го машинално, почти без да се замисля, че е изрекъл най-малко десет различни проклятия за последните седем минути, изтезавайки до смърт малките същества. Досега не беше изпробвал повечето от тях върху нещо по-голямо, но от скоро му се въртеше тази идея и той знаеше, че ако прояви търпение, ще успее да хване я мишка, я жаба... а после, когато се увери, че заклинанията му имат правилния ефект върху с по-големи пропорции...
Сивиръс се изправи и възглавничката се стопи във въздуха. Той забърза към замъка, тъй като стрелките на часовника неусетно се бяха превъртели няколко пъти. Беше сигурен, че ще намери Мълсибър, Ейвъри и Травърс на масата на Слидерин, натъпкали обилно устите си с храна. Изсумтя при тази мисъл и никак не се изненада, когато ги намери именно в това положение. Мълчаливо зае мястото си до тях и макар че не беше особено гладен, си сипа малко бъбречета, а в мислите си още чуваше ужасеното писукане на насекомите.
Питър Петигрю също остана в замъка този ден. Когато най-накрая се надигна от леглото бе станало време за обяд. Той слезе в Голямата зала, учудвайки се на големия брой ученици, които бяха предпочели да останат в замъка също като него. Наистина, времето се променило рязко само за една вечер, но когато сутринта Сириус го задърпа за крака, за да става, не студеното време бе причината, заради която Питър си остана в леглото. Да, беше им казал, че предпочита да си остане в замъка, вместо да се мокри навън, но причината всъщност беше друга. На Петигрю никак не му се искаше да бъде единственият „самотник“ в групата, затова избра по-малко болезненото решение на проблема.
Питър седна на масата на Грифиндор, но както винаги ставаше, когато е сам, никой не му обърна внимание. Той започна ядно да си сипва яхния в чинията. Знаеше, че не е красив като Сириус, нито умен като Ремус, нито имаше уменията на Джеймс. Единственото, което наистина умееше, беше да се превръща в малък, противен плъх, но и това не би успял да направи без помощта на приятелите си. Пък и не беше точно нещото, с което можеше да впечатлява момичета, нали така? Най-много да увеличи и без това ясно изразеното им отвращение от него. Питър се бе надявам, че спечели нещо от това да бъде в такава популярна компания, но явно нищо не можеше да промени факта, че е пълен загубеняк, издънка, глупак. Нито опитите да върви като Сириус или да говори като Ремус, а от идеята да се полети с метла или да се дуелира с някого, сърцето му се свиваше от страх.
Питър знаеше, че не може да бъде нито един от тях.
Проблемът беше, че от толкова опити да им подражава, той просто беше забравил как да бъде себе си.
От лявата му страна изведнъж повя хлад. Той не се обърна.
- Здрасти, Ник – каза вяло.
- Здравей... хм... как ти беше името, момко?
- Питър – отговори момчето.
- О, да. Да, вярно – започна да клати глава Почтибезглавия Ник. – Нали знаеш как е, с годините паметта отслабва...
- Но ти вече не старееш, Ник – отбеляза Питър. Призракът го изгледа начумерено.
- Това е само подробност – каза троснато и след малко отлетя, без да си направи труда да коментира каквото и да било повече с момчето. Знаеше си той, че тия ученици стават все по-нахални с всяка изминала година, но от време на време го обземаше желанието да си поговори с някой, който... е, още може да диша.
Питър яде, колкото можа, после побутна чинията си настрани, която тутакси изчезна. Стана от масата, поколеба се и накрая си зави две парчета тиквен сладкиш с помощта на няколко салфетки. Щеше да му се отвори още малко място, докато стигне до Общата стая, където щеше да се опита да подремне. Дори можеше да свие малко от отварата за сън на Ремус, която използваше в нощите след пълнолуние, за да е сигурен, че ще заспи. После можеше да се заеме с камарата домашни, с които учителите ги бяха затрупали.
Малко по-късно той наистина измъкна шишенцето с отварата от шкафчето на Ремус и отпи две големи глътки, после се мушна обратно в топлото легло и дръпна завесите.
Питър Петигрю обичаше да спи. Защото само в сънищата можеше да бъде, какъвто си поиска.

7

Очите на Луциус се въртяха неспокойно, докато се возеха в каретата. Почти не говореха, но Нарциса отдавна се бе научила, че с него това не е непременно лош знак.
В минутата, в която каретата, теглена от невидими коне спря, той отвори вратата и ù помогна да слезе. Когато пое в ръката си малката ù длан, сега скрита в черна ръкавица, и тя дръпна края на мантията си, за да не го настъпи, като слиза по стълбичката, Нарциса лесно можеше да си представи как изглеждат от страни – сцената със сигурност се доближаваше до онези, за които четеше в книгите, за кавалерът и неговата дама. Но нещо липсваше (за нея, не за наблюдателите) – Луциус сякаш гледаше през нея, тя знаеше, че мислите му са устремени към предстоящата среща, която Бела им бе обещала.
Искаше ù се да има върху него същото влияние, което имаше и върху другите; Нарциса разбираше красотата си и я виждаше в погледите на другите. Знаеше, че Клариса Лий я мрази заради това, както знаеше, че Роби Филипс от нейния курс не се е опитвал да я покани на среща единствено заради страха, който изпитваше от Луциус. Все неща, които, изглежда, избягваха от вниманието на Малфой.
Младата Блек се опита да преглътне разочарованието, защото – наистина – този път се бе надявала на нещо различно, смяташе, че случилото се предишния ден ще го накара да преглътне гордостта си поне за няколко часа. Поне за нея.
Но, разбира се, грешеше.
Защото още щом направиха няколко крачки, видяха дузина познати лица – някои им се усмихваха, други ги гледаха пренебрежително, но сякаш всички обърнаха внимание на пристигането им. Надеждите на Нарциса, че ще влязат някъде на топло, се изпариха. Без да се налага да пита, без да се налага дори да го поглежда за потвърждение, тя знаеше какво ще се случи оттук нататък – всяка стъпка, всяка дума; сценарият, който Луциус следваше, откакто се бяха събрали.
Разходката ще бъде романтична, беше ù казал първият път. (Не беше.)
Ще имат шанс да се опознаят. (Едва ли имаше човек, който така ловко да избягва личните въпроси.)
Никой няма да им пречи. (Това беше вярно, но самотата им не беше интимна, а само подчертаваше пропастта помежду им.)
- Луциус – каза тя, когато той тръгна към малката уличка, завиваща към пощата, принуждавайки го да се обърне. – Студено е. Нека отидем в „Трите метли“ или... или... където кажеш, само да не стоим навън.
Думите излязоха колебливо от устата ù и той вдигна вежди.
- Мислех, че харесваш разходките – каза Малфой и тя долови лека насмешна в думите му. От това я заболя, но тя не каза нищо.
- Да, но... днес е студено – повтори неубедително тя. Аргументите изникваха в ума ù и се топяха на устните ù, а Луциус изглеждаше не по-малко раздразнен от всеки път, когато тя се осмелеше да успори някое негово решение.
- Тогава какво искаш, Нарциса? Да ти държа ръката, докато водим напълно безсмислен разговор на място, пълно с други глупаци, които водят напълно безсмислени разговори?
- Не... – започна тя тихо, започвайки да съжалява, задето бе отворила дума.
- Или може би да се върнем в замъка и да четем повърхностни романи и да се преструваме, че вършим нещо?
- Какво искаш да...
- Има по-важни неща от това да направим добро впечатление на приятелите ти и мислех, че го знаеш.
Той замълча и осъзна, че е започнал да повишава тон, едва когато чу ужасяващата тишина, последвала думите му. Нарцига го гледаше с разширени очи, бузите ù се бяха зачервили, а обидата си личеше ясно върху израза на лицето ù. Когато най-сетне събра сили да му отвърне, гласът ù трепереше, но тя все пак не заплака.
- Ядосан си ми – осъзна тя, – защото Черният лорд не ме беляза, нали? Мислиш си... мислиш си, че това не е важно за мен. Мислиш ме за глупачка.
Луциус не каза нищо, но и не отрече, което ù беше достатъчно.
- Не мога да се преструвам повече, Луциус. Не мога да правя нищо от това повече – каза тя и отстъпи назад, сякаш очакваше той да тръгне към нея, да се опита да я спре. Той обаче остана на мястото си. – И мисля, че знаеш не по-зле от мен, че не ми останаха приятели. Аз... кажи на Бела, че няма да дойда.
Тя се върна бързо до каретата, с която бяха дошли и влезе вътре. Преди да потегли, Луциус видя как скрива лицето си с ръце. Беше я виждал толкова много пъти да го прави, че можеше ясно да си представи звука от хлиповете ù, също и начина, по който се тресяха раменете ù.
Може би така беше по-добре, реши той. Може би трябваше да се съсредоточи върху важните неща.

8

- Целуни ме – каза тя и се облегна на стената на заведението, от което бяха излезли току-що. Гласът ù беше мек и ласкав, така говореше само на него. Черните ù очи бяха фиксирани върху него, сякаш изпитваше волята му чрез погледа си.
Рудолфус се усмихна леко. Той не можеше да ù устои, никога не бе могъл. Тя беше и щеше да си остане единствената му слабост, единствената, която имаше такава пагубна власт над него.
Той се доближи до нея. Бузите ù бяха зачервени от студа, но тя упорито отказваше да вземе неговата мантия, която беше много по-плътна и топла. Започна да я обсипва с целувки, жадно и ненаситно, и тя изстена от удоволствие.
Но тя не мислеше за Лестранж в този момент. Представяше си него тук, до нея. Спомни си за допира на студената му ръка, когато бе хванал нейната – как масажираше с палец кожата, без да откъсва очи от нейните, докарвайки я до ръба само със силата в черния си поглед. Белатрикс потрепера.
- Чакай – прошепна тя и Рудолфус се дръпна, задъхан. Тя го хвана за ръката и заедно заобиколиха сградата. Сега се намираха зад нея, сред все още обраслите храсти и миризмата на боклук. Тя отново се облегна на стената и този път нямаше съмнение какво е желанието си.
- Ти си абсолютно луда – каза той в ухото ù, докато притискаше тялото ù със своето към стената. Тя зарови ръце в косата му, която във въображението ù беше черна като катран.
Докато пръстите на Рудолфус се плъзгаха по тялото ù, Белатрикс затвори очите си, защото така бе толкова по-лесно да съживи илюзията.
***
Два часа наближаваше. Пред „Свинската глава“ започнаха да се навъртат все повече ученици със слидерински мантии. Някои предпочитаха да останат и да изчакат отвън, докато други влизаха направо в заведението и тихичко обсъждаха предстоящата среща над бутилките си с медовина.
Надин се беше подпряла на едно дърво на няколко метра от мястото и наблюдаваше съучениците си с безизразно изражение. Тук бяха Сивърс Снейп и приятелите му, които се смееха шумно на някакъв мръсен виц; Рабастан Лестранж, по-малкият брат на Рудолфус, който не бе успял да убеди брат си да отиде с него първият път; Барти Крауч, може би най-малкият от всички, се опитваше да отвърне на подигравките на по-големите момчета, ала неуспешно, а две шестокурснички се превиваха от смях до него; тук бяха и Закари Нот и Моника Райтман, която седеше до Надин в часовете по транфигурация. Не след дълго към тях се присъедини Луциус Малфой, изглеждащ странно самотен, без обичайното присъствие на Нарциса, а Надин забеляза Регулус в далечината.
Французойката погледна часовника си. Останаха три минути.
Тя се приближи до останалите, точно когато и Регулус стигна до тях. Двамата се спогледаха и той ù се усмихна окуражително, но тя само сви рамене. Не знаеше какво да очаква, но и нямаше много време да мисли за това. Чувстваше се странно, сякаш чак сега се събуждаше от сън, но предпочита да не обръща внимание и на това чувство. Всъщност единственото, което искаше сега, бе да може да изпразни главата си от всякакви мисли и да се съсредоточи върху това, което имаше да се случи.
С пристигането на Белатрикс и Рудофлус, сякаш вълнението на всички нарасна, така че никой не забеляза колко са задъхани и как тя доуправи мантията си в движение.
Два часа наближаваше.
Блек, Малфой и Лестранж влязоха в кръчмата и като по сигнал всички други ги последваха. Вътре ги чакаха някои от вече настанилите се ученици, а останалите мъже започнаха да се сумтят, щом видяха учениците. Те се разпръснаха в опити да си намерят места, в резултат на което настана суматоха, която не се хареса на редовните клиенти на заведението.
Часовникът на Моника Райтман пръв показа, че е настъпил моментът, но никой не обръщаше внимание на времето в този момент. Няколко секунди след това се чу тихо „пук“ и сред тях вече стоеше друг магьосник, но заради врявата почти никой не забеляза появата му.
Мъжът не можеше да се нарече красив, но игривите пламъчета в очите му го подмладяваха и единствено лъхащия от него респект го отличаваше от останалите ученици. Изражението на гладко избръснатото му лице подсказваше, че би предпочел всяка друга задача. Той се приближи до бара, където съдържателят го гледаше смръщено изпод вежди, докато бършеше голяма халба с мръсен парцал. Смъртожадният се наведе към него и му прошепна няколко думи. Другият кимна неохотно, след това заобиколи бара и като се навеждаше да прошушне нещо на всеки от клиентите, обиколи заведението за няколко минути. Учениците забелязаха раздвижването и притихнаха, обърнали се със страхопочитание към мъжа, който сега бяха разпознали като смъртожадния, който така копнееха да видят. Той ги наблюдаваше с нещо средно между насмешка и презрение, но не помръдна от мястото си, докато кръчмата не се изпразни от нежеланите посетители. После се приближи до стареца и му каза още нещо. Собственикът на „Свинската глава“ не изглеждаше никак доволен, но когато смъртожадният изброи няколко златни монети пред очите му и ги плъзна по плота, той ги пое мълчаливо и отиде да заключи вратата. Въпреки това гледаше с недоверие към събралите се ученици. Младият мъж явно отгатна мислите му, защото каза:
- Спокойно, старче, няма да ти крадем алкохола.
Другият мъж изсумтя, но не си позволи да коментира и се затътри към стълбите, водещи към избата. Смъртожадният го проследи с поглед и веднага щом видя съдържателят се скри от погледа му, насочи магическата си пръчка към вратата и ù направи няколко прости, но мощни заклинания, които не само че няма да позволят на мъжа да подслушва, но и щяха да го изпратят в безсъзнание, ако все пак се опиташе да свали защитите.
Едва тогава се обърна към притихналото множество.
- Казвам се Антонин Долохов – каза той. Гласът му беше дрезгав и силен и две петокурснички си размениха многозначителни погледи. – Тук съм по поръчение на Лорд Волдемор, но вие, разбира се, знаете това.
Той започна да се разхожда между тях, оглеждайки ги с ехидна усмивка.
- Не виждам хора от другите домове – отбеляза той. – Играем на сигурно, а, Белатрикс?
Един-двама се размърдаха неловко на столовете, поглеждайки с крайчеца на окото си към Белатрикс. Повечето впериха любопитен поглед в Долохов, а Снейп се усмихна против волята си. За пръв път виждаше червенина по изпитото лице на младата Лестранж. Тя като че ли не знаеше какво да отговори, макар че очите ù святкаха яростно, а Рудолфус я стискаше за ръката, сякаш за да ù попречи да направи нещо глупаво.
- Може би е по-добре да не поверяваме такава опасна задача на деца...
- Не сме деца! – изсъска Белатрикс, вече възвърнала самообладанието си. Долохов ги обходи с поглед.
- Нима? – Очите му се спряха върху Барти Крауч, който се сви на мястото. Челото на мъжа се сбърчи, сякаш вземаше някакво много трудно решение. Накрая изръмжа: – Разкарай непълнолетните.
Белатрикс трепна от заповедта, но бързо се взе в ръце и изсъска на онези, които вече бяха тръгнали да стават, да се побързат. Регулус също понечи да стане, преди да си спомни, че вече е навършил седемнадесет (един от малкото в курса), но и да не беше, щеше да е все едно за него – той беше белязан с Черният знак. Долохов наблюдаваше невъзмутимо слидеринците, които един по един се изнизваха навън, допрели глави, за да обсъдят случилото се или сипещи ругатни под нос.
- Ти може да останеш – каза той на Вайълет Рокууд, изящна блондинка от шести курс, която му отвърна със сияйна усмивка и се върна на мястото си. Долохов проследи движението с хищническо пламъче в очите, а после погледът му се насочи към Надин, която стоеше притихнала до Регулус. Усмивката му стана още по-широка и той като че ли понечи да каже нещо, ала после се отказа.
Последният слидеринец, който излезе, затръшна вратата малко прекалено силно и от избата долетя вика на съдържателя, но никой не му обърна внимание. Всички отново бяха вперили поглед в младия мъж, който сега въртеше пръчката между пръстите си и се усмихваше енигматично.
- Идват нови времена. По-добри времена. Твърде дълго чистокръвните магьосници търпяха безумието на хора като Албус Дъмбълдор и Милисънт Банголд. Министерството на магията трябва да се прочисти от мъгълофили, родоотстъпници и мътнороди, цялото ни магьосническо общество трябва да се прочити от тях.
Долохов продължи да говори в този дух близо половин час. Повечето от присъстващите бяха чували речта му под една или друга форма, но въпреки това попиваха всяка негова дума, несъзнателно кимайки със съгласие. Белатрикс стискаше ръката на Рудолфус, който бе твърде погълнат от речта, за да забележи, Луциус напълно бе забравил за отсъствието на Нарциса, а Регулус гледаше триумфиращо към Надин, която сякаш неволно бе увлечена във всеобщата захласнатост. Сивиръс Снейп слушаше с непроницаемо изражение, макар че в ума му бушуваха урагани – колкото и да не искаше образът на Лили Евънс все изникваше в съзнанието му, следван от мисли за собственото му нечистокръвие.
- Днес имате шанс да станете част от революцията – продължаваше Долохов. – Мнозина от вас вече се присъединиха в редиците на Черният лорд. Не съм тук заради тях. Тук съм заради тези от вас, които все още се колебаят. Тук съм, за да ви покажа, че имаме една цел и заедно можем да я осъществим. – Мъжът замълча, обхождайки с поглед занемелите ученици. – Ако все още имате колебания, по-добре напуснете още сега...
Никой не помръдна. В очите му просветна задоволство.
- Рисковано е за Черният лорд да идва в Хогсмийд или където и да било в близост до „Хогуортс“, но той има своите начини да се свързва с хората, от които се нуждае. Достатъчно опасно е, че вече някои от съучениците ви се разхождат с Черният знак в училището. Те са спечелили доверието на Лорд Волдемор и са получили инструкции как да се държат, ако някой започне да души около тях, но останалите ще трябва тепърва да си заслужите това доверие. Той ще поиска да ви види скоро и ако още сте сигурни в намеренията си, ще се отзовете. Няма значение как или кога. Бъдете нащрек, защото всеки знак може да е от значение. Така... имате ли въпроси?
Имаше и бяха прекалено много, но никой не посмя да ги зададе. По-късно щяха да се шушукат и обсъждат, и да подпитват онези, които бяха „спечелили доверието“ на Черният лорд, но сега не смееха дори да си отворят устата.
Надин вдигна ръка. Всички погледи се устремиха към нея, сякаш колективно се опитваха да я откажат от намерението ù.
- Всичко това е много... вдъхновяващо, но как да сме сигурни в обещанията ви? Искам да кажа... какви действия предприема Волдемор? Всички говорят за това, а единственото, което получаваме, са мъгляви слухове и неясни намеци на седма страница.
Долохов задържа погледа си върху нея, преди да се ухили.
- Може би не знаеш къде да търсиш, красавице. Но бих ти препоръчал, на всички ви, да обърнете повече внимание на първия ноемврийски брой.
Нова вълна на ентусиазъм премина през присъстващите. Надин не изглеждаше напълно удовлетворена от отговора на смъртожадния, но предположи, че ще трябва да изчака до ноември, за да разбере какво има предвид.
Той погледна часовника си и обяви срещата за приключена. Слидеринците побързаха да излязат, за да могат да обсъдят на свобода всичко, което бяха чули и видели. Надин изостана, защото искаше да обмисли всичко на спокойствие, а не се съмняваше, че Регулус ще иска да чуе мнението ù за повечето неща, които бяха казани.
- Е, госпожице Мнителност, няма ли да останеш да се позабавляваме? Може пък тогава да те убедя...
Надин не обърна внимание на Долохов и го подмина без да го поглежда. Тогава той се обърна към Вайълет, предлагайки ù да я почерпи едно питие. Тя се поколеба, но накрая прие и той призова една бутилка огнено уиски с пръчката си.
Белатрикс имаше твърде много неща наум, но все още се вълнуваше прекалено много, за да може да ги изкаже всичките. Когато Луциус се изравни с тях, заедно със Закъри Нот, нещо друго прикова вниманието ù.
- Къде е Нарциса? – попита тя. Малфой направи гримаса.
- Не дойде.
- Не дойде ли? – възкликна чернокосата, тъй като беше толкова погълната от случващото се, че напълно бе забравила за сестра си. – Как така?
Луциус не отговори. Така беше по-добре. Имаше по-важни неща.

9

Марлин Макинън отново се беше изгубила. Не, не в буквалния смисъл – тя знаеше, че се намира в магьосническото селце Хогсмийд, знаеше и точно къде в него се намира, но изведнъж всичките лица наоколо станаха непознати, навън вече се здрачаваше и тя осъзна, че с когото и да бе дошла тук, вече нямаше значение; трябваше да се прибере сама. Тя дръпна шапката си по-ниско върху челото и скри устата си зад грифиндорския шал, опитвайки се напълно да игнорира подвикванията на пияните мъже в кръчмата. Един кичур от светлокестенявата ù коса се бе пъхнал в устата ù, но тя като че ли не забелязваше, съсредоточена в пътя си. През целия ден имаше това особено усещане, че нещо предстои да се случи, само че то не се случваше и това я изнервяше. Почти не се притесняваше, докато беше с Алис, но после я изгуби заради онзи хафълпафец и се лута сама из магазинчетата дълго време, преди да осъзнае, чe Алис сигурно отдавна се е прибрала в замъка.
Марлин не подозираше, че нещото, което очаква, се е устремило към нея именно в този момент. Затова, когато той хвана ръката ù и я дръпна, тя едва се сдържа да не изпищи. Беше съвсем близо до гарата, знаеше го, но тук осветлението бе оскъдно и не можеше да различи лицето му, което накара сърцето ù да се разтупти лудешки. Но когато заговори и усети алкохолния му дъх по лицето си, се запита дали все пак не е за предпочитане да не знае.
- Защо си се разбързала така, Макинън? – попита Бен Травърс и тя различи оголените му в хищническа усмивка зъби.
- Пусни ме – рече тя, но колкото и да ù се искаше, това прозвуча повече като молба, отколкото заповед.
- Нямам такова намерение.
Той я буташе извън пътя и Марлин усещаше как краката ù поддават под тежестта на тялото му. Искаше да извади пръчката от джоба на мантията си, но не можеше да помръдне ръцете си. Гърбът ù се удари в нещо – дърво – и тя си помисли, че между него и Травърс, няма никакви шансове да се измъкне. В ъгълчетата на очите ù се появиха сълзи, когато чу как мантията ù се разцепи с ужасяващо силен звук, когато той я настъпи. Травърс беше запушил устата ù ръка, така че тя не можеше дори да извика, само скимтеше отчаяно и се молеше някой да мине наблизо и да я чуе. Опита се да го захапе, но нямаше полза – зъбите ù едва докосваха кожата му и тя усети отвратителния горчив вкус на мръсотията по ръката му. Веднага съжали, че го направи, тъй като той го прие като някакъв знак и тя усети зъбите му по шията си. Замята се в ръцете му толкова бясно, че удари главата си в дървото. Той се отдръпна и се засмя тихо.
- Бъди послушна, Макинън – хилеше се той насреща ù. – Няма да ти причиня болка. Е, почти.
Марлин направи нов опит да изпищи, но звукът излизаше немощен и заглушен от ръката му. Тя опита отново. И отново, а Травърс през цялото време седеше и се смееше. Накрая дори пусна ръката си и когато тя поде нов писък, този път истински, той отметна глава и се засмя толкова силно, че почти я заглуши.
- Хей! – викна някой от мрака и смехът изведнъж секна. Марлин също се задъха, когато стъпките се приближиха към тях. „Лумос“. – Какво по...!?
Ремус Лупин се вцепени, когато ги видя така, но само един поглед върху изписания ужас по лицето на Марлин, бе достатъчен, за да му стане ясно какво се е случило. Той насочи пръчката си към Травърс, едновременно изплашен и ядосан.
- Веднага се разкай от нея.
Травърс отстъпи и вдигна ръце. Ремус забеляза, че налудничавата усмивка още е на лицето му и потръпна, но слидеринецът само се обърна и тръгна по пътя за Хогсмийд. Лупин не можеше да каже дали е намислил нещо или просто е твърде пиян, за да помисли какво прави. Във всеки случай, не му пукаше дали ще си има неприятности, ако не се върне в „Хогуортс“ преди полунощ.
- Лин, добре ли си? – Той се приближи бързо до нея и вдигна пръчката си за да огледа лицето ù. Имаше малка рана отстрани на главата си, но иначе изглеждаше добре. – Направи ли ти нещо?
- Не, не, добре съм – поклати глава тя. Той се взря в очите ù, търсейки признаците на лъжата, но не ги откри.
- Трябва да отидеш при Дъмбълдор, Макгонъгол или Слъгхорн. Мерлин, трябва да кажеш на всички...
- О, не, Ремус, обещай ми, че няма да казваш на никого – прекъсна го Марлин. Тя беше хванала ръката му и я стискаше настойчиво. Той се обърка.
- Но за... защо? Лин, знаеш ли какво можеше да ти се случи, ако... ако не бях дошъл? Трябва да го изключат.
- Аз... да, знам. – Момичето постепенно нормализираше дишането си. Гласът ù все още трепереше, но спокойствието се завръщаше в очите ù. – И ти благодаря. Но не бива да казваш на никого.
- Но...
- Моля те – настоя тя. Ремус се взря в лешниковите ù очи.
- Добре – склони накрая той, макар че имаше чувството, че един ден ще съжалява. – Добре, само се успокой. – Ремус погледна към часовника си и въздъхна. – Мисля, че трябва да побързаме, ако не искаме да се прибираме пеша до замъка.
Марлин кимна. Вече не се страхуваше, след като Ремус бе до нея, но това породи едно друго чувство и накара стомаха ù да се свие. Вървяха мълчаливо до гарата, където все още чакаха две-три карети. Двамата се спогледаха облекчено, преди да се насочат към първата.
Ремус отвори вратата и Марлин влезе вътре. Едва когато седна, осъзна колко уморена е всъщност. Той седна до нея и затвори вратата след себе си, а каретата мигом потегли. Тя го беше наблюдавала достатъчно дълго – Мерлин, та тя само това правеше, – за да знае, че нещо го притеснява. Не намери смелост да го попита какво точно, затова го остави да се взира през прозорчето, докато самата тя се взираше в него. На няколко пъти отваряше уста, за да каже нещо, но веднага след това я затваряше, чувствайки се като пълна глупачка.
Филч ги чакаше на входа на замъка, мърморейки нещо за безотговорността на днешните ученици. Ремус се подвоуми, но накрая му каза, че със сигурност има поне още един ученик, останал в селцето, което предизвика нов поток от роптаене и ругатни от страна на пазача.
Дебелата дама ги посрещна по-сърдечно и с готовност се отмести, когато той каза паролата. Марлин все още не продумваше; не знаеше какво да каже. Едва когато дойде време да се разделят пред вратите на спалните, промълви, без да вдига поглед:
- Благодаря ти.
- Не се притеснявай – каза той и тя знаеше, че не го казва просто, което предизвика топли вълни в стомаха ù. – И няма да кажа на никого, въпреки че смятам, че грешиш.
Марлин вдигна поглед и видя, че той ù се усмихва. Отвърна плахо на усмивката му и му пожела лека нощ.

Джеймс беше задремал, когато Ремус се прибра. Леглото му беше толкова топло и меко, че той осъзна колко е уморен, едва когато се просна отгоре.
Лупин забеляза Хитроумната карта – всъщност това, което видя беше празно парче пергамент, но той знаеше какво е в действителност – на шкафчето до леглото на Потър, което означаваше, че последния е следил дали приятелите му се прибират, преди да потъне в сън.
Леглото на Сириус обаче все още беше празно, а около това на Питър беше спусната червената завеса; от процепа се процеждаше светлина и Ремус правилно предположи, че Питър работи върху някое недовършено домашно.
- Имаш ли нужда от помощ, Пийт? – попита Ремус.
- Колко благородно – изсумтя Петигрю отвътре и в стаята се разнесе звука на драскащото по пергамента перо. Лупин се усмихна.
В това време Джеймс се разбуждаше и подпрян на лакти, запримигва срещу приятеля си.
- Къде беше? Изгубихме те при...
- Къщата на крясъците, да – потвърди другият. – Имах нужда да помисля. Пък и вие двамата не изглеждахте много разстроени от отсъствието ми. Къде разбрахте, че ме няма? На гарата?
- В магазина за домашни любимци, всъщност – отвърна Джеймс и се прозина. – Исках да ти взема нова пудра против бълхи...
- Смешно – отбеляза, после кимна към картата. – Сириус пак ли е в кухнята?
- Няма го на картата – каза Джеймс и двамата се спогледаха, ухилени, тъй като се досещаха къде може да бъде.
- Предполагам, че ще почака до утре тогава – каза Лупин и се излегна на леглото, като пъхна ръце под главата си. Различни моменти от изминалия ден изникнаха в ума му и преди да се усети, се бе унесъл в сън.

---

Цитатът е от песента на St. Vincent „Laughing With A Mouth of Blood“.