Вход

Забравих си паролата!



WRITER OF THE MONTH
AUGUST 2013


POET OF THE MONTH
AUGUST 2013


MEMBER OF THE MONTH
AUGUST 2013
Latest topics
» Pet Sematary [ discussion ]
Пет Авг 16, 2013 8:12 pm by birdy.

» Списък с темите.
Пет Авг 16, 2013 7:58 pm by birdy.

» A Song of Ice and Fire.
Пет Авг 16, 2013 7:46 pm by birdy.

» Любима песен за деня.
Чет Авг 08, 2013 10:47 am by birdy.

» Welcome to Night Vale [podcast]
Сря Авг 07, 2013 3:46 pm by mako.

» i died for beauty [quotes]
Пон Авг 05, 2013 9:44 pm by birdy.

» love and some verses [the books]
Пон Авг 05, 2013 10:21 am by birdy.

» what's new, buenos aires? // в момента.
Пон Юли 29, 2013 3:49 pm by birdy.

» Гласуване [август]
Пон Юли 29, 2013 11:34 am by birdy.

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 8, на Нед Яну 08, 2012 4:06 pm
гласувайте
BGtop

Топ класация МегаРейтинг

Гласувай за нас в Sait1

RealTop.net

not tonight, Joséphine.

Предишната тема Следващата тема Go down

not tonight, Joséphine.

Писане by birdy. on Пет Дек 30, 2011 12:08 am

Смятам това да ми е темата за драсканици; може би някой път ще пусна стари неща, но засега смятам да съдържа ново творчество. Предупреждавам, че се съвземам от продължителна творческа криза, тъй че съм в най-добрата си форма. Коментарите в тази тема, защото не знам дали материалът ще е чак толкова голям, пък и разказите нито са свързани, нито са дълги, че да заслужават отделна тема за коментари.

###
- А тези тук ги получих, когато ме връзваше - каза тя и захапа цигарата си, за да освободи ръцете си. Натаниел хвана китките ù и се наведе, за да ги разгледа отблизо. По кожата ù имаше големи синини с различна форма, по които той прокара пръсти. Усети как потръпна и пусна ръцете ù.
- Боли ли те? - попита я, а тя поклати отрицателно глава. - А боля ли те?
- Разбира се, ти за каква ме мислиш? - засмя се тя. Натаниел обаче не се смееше.
- Бет, тревожа се за теб - каза сериозно. - Ще го напуснеш ли?
Очите ù помръкнаха. В редките случаи, в които Нейт, отваряше думи за съпруга ù - въпреки че се бяха разбрали, че това е тема-табу - ù задаваше все един и същи въпрос. Елизабет се бе омъжила млада, едва навършила осемнадесет, за порядъчен и честен (или поне така изглеждаше) мъж, който веднъж надянал брачната халка, се бе превърнал в истински дявол. Банална история; за съжаление, много американски семейства имаха същата, затова Бет избягваше да мисли за себе си като за някоя мъченица. Знаеше, че и тя не е цвете за мирисане. Ето, дори си имаше любовник. Намираше за смешен контрастът между Натаниел и Травис - първият, бивш наркоман и неуспял художник, който въпреки всичко бе успял да откупи душата си от дявола, а вторият - банков чиновник, ходещ на църква всяка неделя, но това никак не му пречеше да дарява жена си с нови и нови белези.
- Нейт, не ми се говори за това.
- Не можеш вечно да го търпиш. Само кажи и ще го...
- Не го докосвай - рязко каза тя и той млъкна. Имаше непокорна руса коса, която постоянно му влизаше в очите, гледащи с постоянен израз на тревога. Жената виждаше несъгласието му, неговата непримиримост, която прозираше в жестовете му, но не смяташе да се размеква заради това.
- Слушай, не искам да имаш нищо общо с Травис, той е опасен. А и да не беше, пак нямаше да искам да се намесваш. Това е между мен и него и така трябва да остане. - Той отвори уста, за да отвърне нещо, но тя му направи жест да замълчи. - Ти си напълно различна част от живота ми, съвършена част, не искам това да се разваля. Болката не ме плаши, а и няма да го търпя дълго. Ще дойде моментът, в който нещата ще се обърнат, знам го, просто трябва да изчакам.
- Повтаряш това, откакто се срещнахме. Ами ако стане прекалено късно?
- Тогава ще намериш друга жена, чиято тъжна съдба ще разнообразяваш.
- Не е смешно - каза той и дръпна остатъка от цигарата в устата ù, поставяйки я в своята.
- Не приемай нещата толкова навътре - въздъхна тя. Натаниел не можеше да си позволи компютър или радио, но за щастие съседите слушаха музиката си твърди силно, така че Бет можеше да долови мелодията.
- Обичам тази песен - каза тя и затвори очи. Нейт и си затананика тихо. Беше нормално за тях да прескачат от тема в тема по този начин, без да се чувстват неудобно. Бет харесваше това чувство на спокойствие, защото знаеше, че с него няма нужда да мисли дали прави грешна стъпка. Просто се оставяше на течението.
- Значи това ще бъде нашата песен.

две месеца по-късно

- Имате половин час, госпожо.
Тя кимна. Очите ù бяха зачервени и подути, но изражението ù се бе вкаменило. Някои от затворниците ù подсвиркваха, но тя се стараеше да не ги поглежда и се устреми право към масата на Натаниел. Пазачите се бяха подредили покрай стените, чакайки удобен момент да упражнят правата си, ако някой от затворниците забрави за положението, в което се намира. Той я чакаше с белезници на ръцете. Едното му око беше насинено, а устната му беше подута и разкървавена - изглежда сблъсъкът, какъвто и да бе той, се бе разразил малко преди часовете за посещение.
- За Бога, Нейт, какво ти се е случило?
Той се усмихна, но веднага след това направи гримаса; не успя да прикрие болката си и това я накара очите ù да се насълзят.
- Аз съм виновна. Не трябваше да ти позволявам, не трябваше нищо да ти казвам.
- Бет, Бет, успокой се - прекъсна я той. Гласът му ù се стори малко по-дрезгав, но тя реши, че сигурно си въобразява. - Ти не си виновна за нищо. Копелето си го просеше от години.
- Да, но...
- Слушай, не мисли за това. Ти добре ли си? А бебето?
Тя кимна и допря дланта си до все още гладкия си корем.
- Спрях да пуша. Намерих си почасова работа, която няма да ме натоварва много. И... по дяволите, не мога да се правя, че всичко е наред. Не мога да спра да мисля за теб. Това е затвор, не някой шибан хотел, кой знае какво се случва зад тези стени и...
Бет млъкна, когато забеляза, че е отклонил погледа си, а юмруците му са свити.
- Не мисли за това, не трябва да се тревожиш въобще. Не е добре за бебето. Сърцето ù сякаш замря за секунда.
- Говори ли с адвоката си? Нищо ли не може да се направи? Ще свидетелствам, ще разкажа всичко, което ми е направил... може би ще успеем да намалим присъдата ти.
- Скъпа, убих човек, а досието ми поначало не е от най-чистите. За такива като мен няма съчувствие, по-добре да лежа мирно и кротко и може да ме пуснат за добро поведение.
- Въпреки всичко!
Натаниел ù се усмихна успокояващо.
- Ще ме посещаваш, нали?
- Винаги. - Тя се пресегна и хвана ръката му. - Мога да ти донеса книги или нещо подобно, за да се занимаваш.
- Добре, но не прекалявай, едва ли ще ти дадат да внесеш повече от едно-две томчета... Уча се да свиря на хармоника.
- Хармоника, значи? Съвсем като по филмите.
Той се засмя, но смехът му премина в кашлица, която я разтревожи.
- Следващият път, когато дойдеш ще мога да изсвиря нашата песен като професионалист.
- Нямам търпение - каза Бет, макар че не за това мислеше. - Сигурен ли си, че си добре?
- Както никога досега - каза той и прочисти гърлото си. Бет се надяваше, че казва истината, но нямаше възможност да научи повече за състоянието му, понеже един от пазачите ù каза, че времето им е свършило и тя трябва да напусне.

***
- Госпожо Ленърд?
- Да?
- Казвам се Франсис Лерой и се обаждам от щатския затвор.
Тя стисна слушалката толкова силно, че кокалчетата ù побеляха.
- Случило ли се е нещо?
- Записана сте в регистъра като честа посетителка на Натаниел Хърт. Обаждам се, за да ви кажа, че... госпожо Ленърд, Натаниел почина тази нощ.
Елизабет усети как краката ù се подкосяват и се наложи да се подпре на шкафа, за да не се срути на земята.
- Как... как се е случило?
- Беше намушкан, госпожо, от един затворник, но е било само въпрос на време - страдал е от тежка форма на пневмония, състоянието му се влошавало с всеки изминал час. Съжалявам, че се налага да ви съобщавам това и то по телефона. Но трябва да дойдете тук, за да вземете тялото. Предполагам, че искате да го погребете лично, нали? Госпожо Ленърд? Ало?


baby be the class clown  
.don't you think that it's boring how people talk, making smart with their words again, well I'm bored.
avatar
birdy.
surface simplicity

age : 23
Брой мнения : 1043
Join date : 26.12.2011

Моите ♥
my interests: literature, cinema & art

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: not tonight, Joséphine.

Писане by smile. on Пет Дек 30, 2011 8:01 am

Много е тъжно...и хубаво! Браво, чакам да пуснеш още нещо!
avatar
smile.
&keep your smile forever

age : 19
city : lovech;
Брой мнения : 316
Join date : 29.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: not tonight, Joséphine.

Писане by Младата романтичка. on Пет Дек 30, 2011 9:50 am

Радвам се,че си започнала да се съвземаш,това на първо място :)

Колкото до разказа - очаквах,че няма да оставиш нещата с щастлив край...за съжаление.Елизабет определено е силна жена,но честно казано не мога да видя причината,поради която не желае да се развежда.Имам впредвид,той я бие,тя обича друг - не виждам по-добри поводи от тези,за да се разделят.Страх ли е?Да,може би.Но едва ли изпитва някакви извратени чувства към него.

Натаниел,от друга страна,направо ми грабна сърцето.Името му е много много хубаво,а и харесвам характера му - някакси ми се струва много истински,болезнен ( а и художник!-направо ме накара да се ухиля да уши),и красив,красив,красив в своето несъвършенство.

Определено разказът много ме грабна.Наистина се радвам до безкрай,че отново твориш!Колко пъти съм ти казвала само,че о б о ж а в а м да чета твои неща!
avatar
Младата романтичка.

age : 23
Брой мнения : 83
Join date : 27.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: not tonight, Joséphine.

Писане by birdy. on Пет Дек 30, 2011 9:15 pm

Зайче, радвам се, че ти е харесало. И да, аз съм по тъжните неща, трябва да съм в особено настроение за нещо по-приятно. xd

Романтичке моя, благодаря ти толкова много. Още се възстановявам и беше доста късно, та стана малко кратък, но все пак... Колкото до Бет, някак си не намерих начин да обясня чувствата й, но да, нещо като страх; страхува се да направи промяната, страхува се, че нещата с Нейт по някакъв начин ще се развалят и т.н. Нейт и аз го харесвам, май си личи. xd

Отново благодаря и на двете. <3


baby be the class clown  
.don't you think that it's boring how people talk, making smart with their words again, well I'm bored.
avatar
birdy.
surface simplicity

age : 23
Брой мнения : 1043
Join date : 26.12.2011

Моите ♥
my interests: literature, cinema & art

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: not tonight, Joséphine.

Писане by birdy. on Чет Яну 05, 2012 10:38 pm

Така... нямам идеи за писане, затова се разрових в папката за нещо недовършено, върху което евентуално да поработя. И намерих това. Хари Потър разказ е, но не съм го показвала на никого до сега, струва ми се. Всъщност не, беше за един конкурс, ама все тая.



she goes downstairs to the kitchen,
clutching her handkerchief,
quietly turning the backdoor key.
stepping outside, she is free


Две фигури се магипортираха пред имението на семейство Блек. Силуетите им се очертаха на фона на белеещия се от натрупалия сняг двор, но нямаше кой да забележи появата им – в имението времето беше спряло, а обитателите му бяха обзети от пагубни усещания, които ги разтърсваха из основи. Белатрикс Лестранж сви устни, когато огледа масивната входна врата на имението, все така затворена. Нарциса я хвана за ръката, но другата нетърпеливо замахна с пръчката си и вратата се отвори с трясък, а в коридора влетя миниатюрна снежна виелица, която сякаш въвеждаше вътре двете жени.
- Майко? – извика тя. Гласът ù прокънтя в имението – властен и нетърпелив.
Друела Блек не отговори на повика на дъщеря си, но се бе появила на стълбището. Бе облечена в дълга, черна рокля, която се влачеше по нея. Издълженото ù, каменно лице бе вперено в дъщерите ù. Косата ù бе вдигната в елегантен кок, а тук-таме си личаха побелелите ù кичури. В ръката си стискаше кърпичка, която допираше деликатно до ъгълчетата на очите си. Нарциса побърза да отиде за нея и я хвана за ръката.
- Мамо, добре ли си?
Друела я погледна така сякаш това, че не е добре е най-очевидното нещо на света. Нарциса веднага се засрами от погледа на майка си и на мига си спомни как, когато бяха малки, ги плесваше през ръцете и мърмореше разгневено какво е и какво не е позволено на една млада дама – как да се държи, кога да говори, какви въпроси не бива да задава…
Белатрикс, от друга страна, не споделяше схващанията на сестра си за подчинението пред родителите. Тя имаше друг дом сега, дом, много по-красив и удобен, който делеше със съпруга си Рудолфус; ангажиментите ù към родителите ù бяха свършили – нали бе сключила изгоден брак, за който, слава Богу, не съжаляваше.
Но в дома на Друела и Сигнъс Блек имаше правила и те се спазваха най-стриктно от принадлежащите към семейството. Възрастната жена по-скоро би умряла на място, вместо да приеме дъщерите си и да не им предложи чаша топъл, следобеден чай и джинджифилови бисквити, които бяха запазена марка за домакинята. Нямаше как да откажат.
Във всекидневната беше студено, така че те останаха с палтата си – всяка зае мястото, на което винаги бе седяла, докато домашните духчета подреждаха масата. Нарциса почтително отпи от чая си, макар да нямаше апетит за друго, а Белатрикс дори не докосна своя.
- Можех да променям света сега, там, навън, вместо да се занимавам с тази родоотстъпница – сподели становището си по въпроса най-голямата сестра. Нарциса ù отправи един от редките си, предупреждаващи погледи, но другата не ù обърна никакво внимание.
Друела не им беше споделила каква е целта на посещението им, само че е свързано с най-малката от трите сестри Блек – Андромеда. Още като първокурсница в „Хогуортс” тя бе разпределена в дом „Грифиндор”, а не „Слидерин”, както повеляваше традицията и това ù бе спечелило славата на „позор за семейството”. Но случилото се тогава нямаше нищо общо с катастрофата, която се надяваше и Друела чувстваше срам дори да говори за това.
- Подбирай си приказките по-внимателно, Бела, защото ще ти потрябват за по-късно – въздъхна жената. Нарциса забеляза как ръката ù трепери, което принуди възрастната жена да остави своята чаша. – Извиках ви тук, защото Андромеда е на път да извърши най-лошото, без дори да помисли колко пагубно ще се отрази това на името ни. Сестра ви смята… да се омъжи.
Друела, която досега се бе стремила да запази самообладание, внезапно зарида и това обърка двете млади жени, които не бяха виждали майка си да излиза от нормата на поведение, което сама бе изградила с годините, прекарани във висшето общество. Каза им, че мигрената не ù позволява да остане, но могат да открият Андромеда в стаята ù и да опитат да я вразумят. Нарциса помогна на майка си да стигне до спалнята си и когато се върна, завари Белатрикс нервно крачеща напред-назад.
- Знаеш ли какво означава това, Бела? – попита Нарциса, изплашена от собствените си мисли.
Но Белатрикс не отговори. Изкачваше стълбите, стоварвайки краката си тежко върху старите стъпала. Всяко ъгълче в имението ù беше познато, така че се насочи направо към стаята на Андромеда – най-невзрачната и малка от всички. Дори не почука, направо отвори със замах. Другата сестра подтичваше зад нея, молейки се това, за което си мисли, да не се окаже истина.
Андромеда тъкмо щракваше закопчалките и на последния си куфар. Вдигна поглед, очаквайки навярно майка си, защото за секунда по лицето ù се изписа изненада.
- Бела? Сиси? Какво правите тук?
Нямаше как да не се е досетила. Но дълбоко в себе си се надяваше, че сестрите ù ще я разберат и може би… може би ще ù простят. Ноздрите на Белатрикс се бяха издули и илюзиите на Андромеда се стопиха – нима бе толкова глупава мечтателка, надявайки се, че Бела ще ù прости онова, което смяташе за най-долно и презрително? Не, не и тя. Сиси може би, но нея я притискаха от толкова много ъгли, че едва ли щеше да устои напрежението да бъде нейна подкрепа.
- Мама ви е казала за Тед, нали? Бях сигурна, че ще го направи. Е, може да ми честитите, а след това да си отдъхнете – повече няма да бъда част от тази фамилия.
Но Белатрикс не се интересуваше от това. Очите ù бяха присвити, докато преравяше паметта си… Тед, Тед, Тед… Тиодър Луне? Не, той бе мъртъв. Сендър? Кастон? Все имена, които трудно би могла да свърже с по-малката си сестра. С отвращение си помисли, че нейният избраник е вероятно някой грифиндорец, родоотстъпник или още по-лошо – мъгълозащитник.
- Тед кой?
- Тонкс.
- Тонкс ли? Никога не съм чувала тази фамилия – изуми се Белатрикс. – Да не е разклонение на някой род, от по-нисък социален слой?
- Тед не е аристократ – спокойно обясни Андромена.
- Знаех си! – възкликна Белатрикс. – Не ти ли бе достатъчно, че ни опозори тогава, никаквице, ами и ще продадеш семейната фамилия за мръсното име на някакъв дребен магьосник…
- Тед не е магьосник.
Тишината сякаш прокънтя в помещението. Белатрикс отваряше и затваряше уста, без да може да повярва на току-що чутото. Нарциса бе застинала с ръце пред устните си, сякаш се страхуваше, че един случайно изтърван стон ще я въвлече в дискусията.
- Ти… ти… НЕЩАСТНИЦА! – кресна Белатрикс и се нахвърли върху Андромеда. Другата вдигна ръце пред лицето си, когато ноктите на сестра ù заплашиха да се впият в кожата ù.
Белатрикс задъхано повтаряше, че ще я убие, ще я убие на място и когато наистина извади пръчката си и я насочи към сърцето на сестра си, Нарциса ù изкрещя да спре и се опита да вземе пръчката от ръцете на сестра си. Гневът на чернокосата сега се насочи към нея.
- Не я защитавай, Сиси…
- Тя е наша сестра!
- ТЯ НЕ МИ Е СЕСТРА! - Белатрикс бе станала червена от ярост, думите хвърчаха бясно из устата ù и русокосата не знаеше дали ще може да се справи с нея. – Не помниш ли за какво се борим, Сиси? Каква е нашата кауза? Свят на чиста кръв, свят, където магьосниците произхождат от древни, уважавани родове и не се обвързват с… с… гнусни мъгъли…
- Не е нужно да ми напомняш за какво се боря, Бела – студено каза Нарциса, но другата не я слушаше. Очите ù се бяха разширили, гледайки в едно евентуално бъдеще; бъдеще, постижимо единствено, ако хора като Андромеда бъдат премахнати..
- Усещаш ли магията, Сиси? Как се бори да излезе? Но за да я освободиш, трябва да направиш някои жертви…
- Бела, НЕ!
Лестранж се завъртя отново към Андромеда, която бе пребледняла от страх, колкото и да ù се искаше да успее да удържи на безумието на сестра си. По-голямата се приближи мълниеносно и я хвана за косата. Дръпна силно и Андромеда едва не изскимтя от болка, когато главата ù се изви.
- Присъедини се към нас, глупачке, преди да е станало прекалено късно. Откажеш ли… кълна се в името на баща ни, че ще го намеря и ще го убия… Ще те оставя да гледаш как малкият мъгъл се прекланя пред мощта на магията, а след това ще убия и теб никаквице, задето се отричаш от нея.
- Аз съм твоя кръв, Бела…
- Аз нямам нищо общо с тебе, родоотстъпнице. Аз съм неговата дясна ръка, разбираш ли какво означава това? Разбираш ли колко съм близо до осъществяването на каузата си? Няма да ти позволя да ми отнемеш привилегиите…
- Пусни я, Бела – прозвуча гласа на Нарциса. – Нека си върви. – Тя се обърна към Андромеда с някаква тъга в очите, но тонът и изражението ù бяха студени – Напусни имението още сега, Анди, и повече не се връщай. Не ни търси, не съжалявай, защото никой няма да приеме разкаянието ти… В мига, в който излезеш от тук, името ти ще бъде изгорено от родословното дърво и повече никога, никога няма да бъдеш свързвана с името Блек.
- Благодаря ти – промълви Андромена, която бе убедена, че току-що Нарциса ù бе спасила живота. Но на каква цена?
Продадена, продадена за каузата. Колко тежка съдба имах! И колко горчиво плаках… но защо? Изпратена в изгнание от хора, които ме ненавиждаха… нима не се бях надявала на това толкова дълго? И все пак сърцето ми кървеше.
Сиси, Бела… собствените ми сестри… вие ме убихте, убихте любовта ми към вас.
Собствените ми сестри…

Опита се да я достигне за последна прегръдка, но Нарциса отстъпи и Андромеда видя отвращението в очите ù. Това я нарани дълбоко, но тя нямаше намерение да се отказва именно сега, когато беше толкова близо до свободата. Дъхът на Белатрикс излизаше от устните ù със свистене и Андромеда реши, че няма повече време за губене. Стъпките ù бяха толкова тихи, почти недоловими - сякаш вече бе призрак за присъстващите в имението. Никой не я последва, никой не се сбогува с нея... просто я оставиха да излезе от живота им.
Андромеда се обърна да погледне мястото, което бе наричала дом, за последен път.
Toujours pur. Винаги чисти, нали, сестрици мои? Винаги на положение, винаги на върха… аз бях вашият позор, не можахте да ме приемете, защото съм различна. Аз бях вашата кръв, бях част от вас, но вие ме изхвърлихте от себе си, сякаш бях зараза, проникнала във вените ви…
Отдадени на един идеал, погубени за каузата… прах, прах сте вие, който се стича между пръстите ми, но нямам право да роня сълзи за вас. Продадохте ме заради две думи, заради едно мото, изтъркано и престаряло, но все пак… все пак наше, нали, Бела? Ами ти, Нарциса? Откри ли любовта, която така отчаяно търсеше или се вкопчи в илюзията и се остави да те убие?
Къде сте, къде бяхте? Думи, думи, думи… изпразнили съдържанието си обети. Любовта му ме обвива в предпазен пашкул, за да мога да се сбогувам с вас, да ви оставя да си идете от сърцето ми, защото аз не бях достойна за вашите…
Но въпреки това живях. Обичана... обожавана... макар и само от един мъж.



Последната промяна е направена от birdy. на Пон Авг 20, 2012 8:17 am; мнението е било променяно общо 1 път


baby be the class clown  
.don't you think that it's boring how people talk, making smart with their words again, well I'm bored.
avatar
birdy.
surface simplicity

age : 23
Брой мнения : 1043
Join date : 26.12.2011

Моите ♥
my interests: literature, cinema & art

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: not tonight, Joséphine.

Писане by smile. on Пет Яну 06, 2012 8:07 am

Нямам думи! Много е хубаво, въпреки, че първото по ми харесва хдд....описала си всичко, даже си мислех, че е станало по-добре от някои моменти в книгата хд д
avatar
smile.
&keep your smile forever

age : 19
city : lovech;
Брой мнения : 316
Join date : 29.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: not tonight, Joséphine.

Писане by V. on Пет Яну 06, 2012 8:50 am

Поздравления, много ми харесват!
Първият разказ е идеален за сюжет на някой любовно- криминален роман, който няма да свърши, както всички очакват с щастлив край.
Продължавай да пишеш, харесват ми проиведенията ти и пусни още : )
avatar
V.
narcissistic cannibal

Брой мнения : 314
Join date : 29.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: not tonight, Joséphine.

Писане by V.i.V.. on Пет Яну 06, 2012 9:29 am

Божичко,това за Хари Потър е... невероятно. <3 Толкова интересно, толкова интересно и толкова добре написано. Фенка си на Хари Потър,предполагам .. Аз също. Браво,страхотно е, първото също е прекрасно.. Първото е прекрасно,изпълнено с толкова чувство,четох със затаен дъх.. Невероятно..
Пишеш много добре, пускай още свой произведения. ^_^ ^_^
avatar
V.i.V..
Fashion Lady

Брой мнения : 74
Join date : 06.01.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: not tonight, Joséphine.

Писане by birdy. on Пет Яну 06, 2012 2:22 pm

Мерси и на трите. Радвам се, че ви харесват и се надявам това да ме амбицира да напиша нещо ново.
И да, фенка съм на Хари Потър, имам и други разкази, а някои хора сигурно ще кажат, че имам и фенфикшън за довършване, но ние не говорим за това.
Та благодаря за думите. <3


baby be the class clown  
.don't you think that it's boring how people talk, making smart with their words again, well I'm bored.
avatar
birdy.
surface simplicity

age : 23
Брой мнения : 1043
Join date : 26.12.2011

Моите ♥
my interests: literature, cinema & art

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: not tonight, Joséphine.

Писане by V.i.V.. on Пет Яну 06, 2012 5:22 pm

Ако искаш пусни и другите си разкази, ще се радвам да прочета нещо твое, понеже определено пишеш увлекателно. А ако е за геройте от Хари Потър- още по-прекрасно. ^_^ <3
avatar
V.i.V..
Fashion Lady

Брой мнения : 74
Join date : 06.01.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: not tonight, Joséphine.

Писане by birdy. on Пет Яну 06, 2012 5:30 pm

добре, пускам другите два ХП разказа, а по-късно евентуално може нещо ново. (:

Помислих "Щастието е близо..."

Сириус остана загледан в гърба на София, докато тя пресичаше улицата и напускаше живота му завинаги. Чувството за нещо загубено се загнезди дълбоко в душата му, но той нямаше да позволи това да му попречи. Имаше толкова по-важни неща, защо отказваше да разбере? Защо се държеше толкова егоистично и поне за миг не се замисли за това, което той бе принуден да понесе? Сириус изпита внезапен гняв към момичето, към жената, която до скоро бе обичал. Това беше неговият начин да се справи с раздялата. В ума му преминаха всички онези неща, които си бяха казали преди малко и които сякаш бяха увредили слуха му.
(егоистка, такава си егоистка, София)
(глупав лицемер, веднага си готов да хвърлиш вината върху мен)

Тя не се обърна; просто го напусна. Всичко беше свършило толкова отдавна, а ето, че окончателният край му се стори неочакван. Сириус смачка фаса си ядно и повика с поглед София, но нея вече я нямаше. Той бръкна в джобовете си и се обърна. Снегът хрущеше под стъпалата му, сякаш му крещеше "Върни се! Върни се при нея", но той нямаше да го направи. Не защото беше горд, това не беше единствената причина. Понякога виждаше безумие в очите ù, такова безумие, което го караше да иска никога да не я беше поглеждал. Мислеше си, че не може да допусне такава жена близо до Лили и Джеймс. Не можеше да се разкрие напълно пред нея. Не можеше да ù се довери.
Лили и Джеймс са в живота ми толкова отдавна. А ти кога дойде, Софи? Появи се от нищото, така, както си тръгваш в момента. Дадох ти всичко, което можех да дам на една жена, но истината е, че на теб не ти е достатъчно. Алчността ти е толкова голяма, че те прави сляпа и жестока. Можеше да ме имаш, можеше да намериш покой, но глупостта ти ти попречи. Това е последната ни раздяла, повече никога няма да те видя. Болка и ярост се блъскат в мен и аз не мога да уловя правилната емоция, но скоро ще те забравя. Защото съм силен и няма да позволя да ме сломиш. И защото имам тях. Те са моето семейство, Софи, те са това, което ти не можа да достигнеш и затова си изпълнена с омраза. Мразиш тях, мен, себе си... Осъзнай се, Софи, не е достатъчно да чупиш чаши, да крещиш и да проклинаш... Ако беше отворила сърцето си за малко любов, ако бе намерила правилната честота, всичко щеше да бъде различно. И може би... може би сега щяхме да сме заедно, а моите приятели да бъдат и твои. Не разбираш ли, че именно приятелите правят семейство? Защо обвиваш сърцето си с мрак, когато знам, че от него струи такава прекрасна светлина? Защо?
Самотният му силует се очертаваше на фона на белия свят. Повече нямаше да погледне назад.

София освободи сълзите си, една когато измина близо километър пеша. Последните няколко часа я връхлетяха отново и краката ù се разтрепериха от болката.
Само ако знаеше какво се случва с нея, само ако имаше дори мъничка представа. О, тя така съжаляваше, че няма до кого да се допита за съвет. Може би... може би Лили... Но не, нали именно семейство Потър бяха причината за техните разправии, София никога нямаше да отиде при тях доброволно.
Защото, Сириус, ти винаги ще обичаш тях повече от мен, винаги ще гледаш на тях като на свое семейство, а аз ще съм външната, чуждата. Защото никога няма да те разбера така, както Джеймс, никога няма да бъде толкова добра, колкото Лили... По дяволите, мразя ги, толкова ги мразя, че ми иде да ги убия, а ти така се стараеш да ги предпазиш, че рискуваш себе си за семейството им. Нямаш ли право и ти на семейство, Сириус? До кога ще чакаш? Скоро ще е твърде късно, о, толкова късно, защото ще се погубиш. Толкова си сляп, толкова наивен... В този свят... в този свят, Сириус, не можеш да опазиш никого. Не виждаш ли, че всичко се разпада? Не виждаш ли, че думата "благодарност" вече не значи нищо? Въобразяваш си, че ще сте заедно вечно, но какво ще стане, когато синът им се роди? Какво ще стане, когато вече си твърде недорасъл за тяхната компания?
Глупако, няма ли да осъзнаеш, че вече не си им нужен? Отстъпи, отстъпи, преди да останеш наранен. Не разрушавай това, което имате, като се вкопчиш в тяхното семейство, понеже те е страх да създадеш свое.

Но думите ù бяха свършили в решителния момент. И имаше ли смисъл от тях? Той никога нямаше да се откаже да се бори, никога нямаше да се предаде; виждаше решимостта в очите му, виждаше вярата му, а това беше така страшно. Сириус въобще не разбираше, че вече не са в училище, скоро истинският живот щеше да ги погълне и кой щеше да остане самотен накрая?
Тя самата никога не бе имала приятели. Единствената топлина и подкрепа, която откри, бе в прегръдките на Сириус. Но не бяха само нейни и това я нараняваше. Чувстваше, че в сърцето му е препълнено, толкова любов криеше в себе си, но я раздаваше на неправилните хора. Бе успяла някак да намери своето място там, вътре, където беше толкова задушно и усещаше как кръвта му кипи, но... на каква цена? Беше се оказало, че не е единствената, която се опитва да съгради дом там. Лицата им я преследваха денонощно, бяха като сенки, от които се опитваш да избягаш, но те са винаги зад теб. Може да си въобразиш, че са изчезнали, но после осъзнаваш, че това е само илюзия, че са се слели с нещо още по-голямо и опасно. Тя не можа да го понесе.
Оставяше дълбоки следи в снега, сякаш самата Природа се надяваше Сириус да я последва и му помагаше да я намери. Но нима и двамата не знаеха, че вече всичко е приключило?
Когато тяхното "обичам те" вече не се различаваше от "мразя те"; когато дъхът на другия се сливаше с останалия свят, без да предизвика трептене; когато го погледна една сутрин и си каза "Уморих се". Мисълта бе така проста, че тя с учудване установи, че я държи от себе си. Може би се бе спотайвала дълбоко в нея дълго време, защото когато най-накрая изплува на повърхността, София я прие без да замисля. Трябваше да му постави ултиматум. Но нима резултатът не ù бе предварително известен? Беше ли рискувала неразумно или така или иначе щеше да се стигне до тук? Не бяха ли обречени от самото начало?
Толкова много въпроси, танцуваха във вътрешността на главата ù, напомняйки ù за безнадежността на случилото се. Трябваше да спре да мисли, защото иначе щеше да се побърка. Нямаше смисъл да поставя от "защо" и "ако", всичко бе приключило. Не като виелица или ураган, а в унисон времето - обвиненията се бяха натрупвали като снежинките, които се носеха от сивото небе и кацаха по студената пътна настилка. Просто бяха прекалено глупави, че да забележат, докато не бе станало прекалено късно.
София вървеше, а сълзите замръзваха по бузите ù. Ръката ù се бе притиснала към корема, който вече бе започнал да расте. Беше едва различимо, но тя го усещаше. Бебето, животът в нея, набираше сили. Не беше помислила как ще го гледа, как ще го кръсти... Дори не знаеше дали иска момченце или момиченце. Внезапно сълзите се умножиха и тя вече не плачеше само за себе си.
Помислих: Щастието е близо. А то се оказа така далеч. И, о, Боже, може би никога не го е имало...


Само през нощта си истинска

Смехът ù наелектризираше въздуха. Сивиръс се отдръпваше, смутен от нея, сякаш очакваше всеки момент тя да избяга. Тя береше различни цветя и току слагаше някое зад ухото си, за да пококетничи, а после го връщаше в ръката си, където бе събрала прекрасен букет за майка си. Не спираше да бъбри, толкова беше ентусиазирана, че ще заминат за Хогуортс заедно, без въобще да подозира, че пътищата им ще се разделят.
Лили.
Името се плъзгаше по езика му, когато родителите му се караха и трясъкът на счупено стъкло запълваше детските му сънища; когато по-големите момчета го сочеха и му се подиграваха, а минаващите покрай тях възрастни не правеха нищо да ги спрат и понякога се подхилкваха заедно с хулиганите; когато в яростта си късаше дрехите, принадлежали някога на майка му, а сега носени от него, защото съдбата беше безжалостна в подигравките си към него; когато ноктите му се забиваха в плътта и сълзите капеха от очите му.
Лили.
Тя беше ангел-хранител и негово проклятие. Не можеше да седи близо до нея, без да чувства бремето на собственото си съществуване - пропито с болка и омраза, и жлъч, и безверие. Той беше нескопосан и уродлив пред нейното съвършенство и макар че тя с нищо не показваше превъзходството си, той усещаше несъответствието на съдбите им, които се отблъскваха като два положително заредени магнита.
Лили.
Когато стана време за обяд и тя каза, че е време да се прибира, Сивиръс сви рамене, без да вдига поглед. В действителност му беше трудно да повдигне тази тежест от плещите си, но се боеше да се покаже глупав пред нея, затова си придаваше безгрижен и отчужден вид. Но Лили беше умна, толкова умна, дори за тази крехка възраст; тя виждаше приятелството в очите му, виждаше доверието на лицето му, което нарастваше с всеки изминал ден. Тя прехапа устни.
- Сев - каза. Той вдигна леко брадичката си, но очите му все още я избягваха. Лили се наведе леко към него и къдриците ù се посипаха по рамото му. Тя го целуна внимателно по бузата, а после хукна зачервена, преди той намери обяснение на реакцията ù.
Сивиръс дълго гледа подир нея, преди тялото му да зафункционира отново. Той вдигна треперещата си ръка и я допря до мястото, където устните на Лили го бяха белязали - до живот! беше сигурен - и той усети нежната топлина, останала от дъха ù.

Сивиръс Снейп влезе в стаята. В мига, в който го стори, зърна крайчеца на червените коси, които се скриха твърде бързо, и макар че той направи няколко бързи крачки, не беше достатъчно, за да ги стигне. Въздишката излетя от устните му и се скри в единия ъгъл на стаята. В него все още зрееше надеждата, че ще я види поне за миг, ще се докосне до нея, ще чуе името си, изречено от устните ù. Измина миг, после два. По бузата му се стече сълза, но той не посегна да я изтрие, защото тялото му беше сковано от безсилие.
Той направи още няколко крачки напред, за да се сблъска с истината за пореден път. Пръстите му се докоснаха до огледалната повърхност на Ейналеж и след миг Лили се върна. Усмихна му се и му направи знак да се приближи. Наведе се така, сякаш за да го целуне, но устните ù се размърдаха. Изрече няколко думи - деца на тишината. Сивиръс се сви и отдръпна ръката си. Можеше да бъде какво ли не - толкова неизречени неща бяха останали между тях, но той изпита болезненото усещане, че сричките нашепваха за вината му, гласните крещяха в омраза, а съгласните съскаха с чисто презрение. Снейп се отдръпна - лицето му беше изкривена гримаса на болка и ужас. Толкова ясно си представи зелената светлина, която я удря в гърдите, че за момент сякаш това не беше илюзия, а спомен - той стоеше рамо до рамо до Черния лорд и гледаше как животът си отива от нея. А не беше ли станало именно така? Завист и егоизъм бяха погубили единственото хубаво нещо в живота му.
Той бе убил своя ангел, преди да успее да го спаси.
Сивиръс напусна стаята, а зад гърба му, заключена в огледалото, Лили Евънс плачеше.


baby be the class clown  
.don't you think that it's boring how people talk, making smart with their words again, well I'm bored.
avatar
birdy.
surface simplicity

age : 23
Брой мнения : 1043
Join date : 26.12.2011

Моите ♥
my interests: literature, cinema & art

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: not tonight, Joséphine.

Писане by V.i.V.. on Пет Яну 06, 2012 6:01 pm

Божичко,нямам думи.. Прекрасни са, пишеш толкова завладяващи. Аз може да не съм опитен писател, но все пак мисля,че мога да разбера,кой има талант и кой не..Ти имаш..
Аз съм огромен фен на Хари Потър, всички книги съм ги чела по поне пет пъти и наистина ми се искаше да прочета още нещо,написано добре, за тях,дори и да не е от Роулинг..Е,разказчетата ти наистина ме грабнаха.. На второто, за Снейп и Лили, бях на път да заплача, понеже всичко,и в книгата, и в разказа е толкова тъжно,чувствено,прекрасно..

Та, браво, прекрасни са, следя и ще следя с интерес темата ти, нямам търпение да прочета още твой произведения.
avatar
V.i.V..
Fashion Lady

Брой мнения : 74
Join date : 06.01.2012

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: not tonight, Joséphine.

Писане by V. on Пон Яну 23, 2012 8:04 pm

Бравоо., прекрасни са!
Толкова са завладяващи, толкова тъжни и прочуствени.
Много ми харесват.
avatar
V.
narcissistic cannibal

Брой мнения : 314
Join date : 29.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: not tonight, Joséphine.

Писане by birdy. on Вто Яну 24, 2012 7:14 pm

О, благодаря и на двете. ^
Ужасно ми се пише, но разни стресови ситуации тук ми взимат музата. Все пак се радвам, че на някого му харесват старите неща.


baby be the class clown  
.don't you think that it's boring how people talk, making smart with their words again, well I'm bored.
avatar
birdy.
surface simplicity

age : 23
Брой мнения : 1043
Join date : 26.12.2011

Моите ♥
my interests: literature, cinema & art

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

heaven is my baby, suicide's her father.

Писане by birdy. on Пон Юли 30, 2012 8:29 pm

В а г о н е н
к у п л е т


Езре бе най-щастлива, когато танцува по релсите. Гари не можеше да я разбере, но винаги я придружаваше - стоеше отстрани, едновременно опиянен от движенията ù и изнервен от възможната опасност.
- Ще усетя влака много преди да го видим, Гари - казваше му Езре и се смееше; пристъпваше на пръсти, а ръцете ù рисуваха романтични картини във въздуха. Неизменна усмивка се появяваше на лицето му при тези думи, но изражението му показваше, че не ù се доверява. Тя притежаваше прекалено силна и впечатлителна чувствителност - ту се заглеждаше във формата на облаците, ту в полета на птиците и току-виж съвсем потънала в красотата на това, което вижда. Не, той не можеше просто така да я остави да върши сама всички онези безумства, които в нейните очи си бяха съвсем в реда на нещата. Може би заради нейната чудатост я обичаше толкова много. Мисълта, че трябва да я остави, не му даваше мира.
Тя отлепи ходилата си от релсите и седна до него. Едва сега Гари забеляза, че върти една теменужка между пръстите си. От къде ли я бе откъснала?
- Идва, усетих го - рече тя и се облегна на рамото му. Приятна тръпка мина по цялото му тяло и той разсеяно си помисли, че блясъка на червените ù букли ще го заслепи, ако я погледне. - Ще останем да го погледаме, нали?
Разбира се, каза той. Притесняваше го идеята, че ако не беше с нея, тя не би се отказала от танца си толкова рано. Въпреки всичко, което изпитваше към нея, усещаше, че тя крие някаква лабилност, до чиито струни още не се е докоснал. Не повдигна въпроса от страх да не наруши тишината, в която се намираха - удобна и магнетична, тя правеше излишни всякакви думи. Скоро грозният шум на влака разтърси из основи тяхното спокойствие, не след дълго вече виждаха старият локомотив, който се бе устремил към тях, обгърнат от прашни ореоли. Тя стисна ръката му развълнувано; без да я поглежда, Гари знаеше, че е затворила очите си. Звукът ставаше все по-оглушителен и той се подразни, но отново си замълча. Вагоните се заточиха пред очите им. Отне им цяла вечност, според Гари. Той не издържа и запуши ушите си и замига, когато праха защипа очите му. А Езре стоеше все така облегната на него, заслушана във влаковата музика.
- Хареса ли ти? - попита тя, когато влакът най-накрая се отлепи от тяхната реалност, макар че все още можеха да го чуят, а ако присвиеше очи, Гари можеше да забележи прахолякът, виещ се на спирали след превозното средство.
- Харесва ми да слушам само теб - засмя се той и дръпна закачливо една от къдриците ù. Но тя не се смееше - лицето ù бе безизразно; Гари не си спомняше да я е виждал някога такава.
- Кога заминаваш?
- Знаеш за това - отрони той. Дали сам се беше издал с поведението си или случайно изтървана дума? Смехът му се загуби. - Другата седмица.
Езре кимна. Не заплака, не го упрекна. После хвана ръката му.
- Не бива да съжаляваш, Гари. Нито за секунда. В това му е красотата, разбираш ли? Също като при влаковете - нещо толкова голямо, толкова значимо, а профучава през живота ти за няколко секунди...
- Но може да бъде и смъртоносно - предпазливо я прекъсна той. Тя се сепна от думите му, но бързо се овладя.
- Да - прошепна. - Да. Но ние няма да позволим.
+++
Гари се качи на самолета, мислейки си за уханието на косата ù, за нежните извивки на брадичката ù, за начина, по който гледаше, когато видеше нещо, което ù харесва, сякаш то е достатъчно, за да бъде щастлива до края на живота си. Спомена за неестествено студените ù ръце бе толкова ярък и пресен, че той сякаш усети докосването ù върху кожата си; чувството бе толкова силно, че той се разтрепери от желание, но Езре не беше наблизо, че да му се отдаде.
Стюардесата го помоли да си закопчае колана и той побърза да го направи. Чувстваше се смутен от мислите си, сякаш всички в самолета можеха да ги видят. Езре се въртеше пред погледа му като че разглеждаше албум със снимки. Виждаше я върху релсите, виждаше я под себе си в мрака, виждаше я засмяна и люлееща се на празната детска площадка... Казваше си, че това е най-необикновеният месец в живота му. Дали щеше да се промени? А може би това вече се бе случило, само че той не бе усетил. И когато се прибере вкъщи, приятелите му ще забележат странното му държание или отнесения поглед. Или пък всичко щеше да тръгне постарому? Устата му се изпълни с неприятен вкус. Дали нямаше да я забрави по-бързо от това, което му се искаше? Дали когато се прибере цялата история няма да му се стори твърде детинска и глупава?
С почти панически ужас той повика стюардесата, внезапно почувствал желание да пийне нещо.
+++
Тялото ù бе почти безжизнено, когато я внесоха в болницата. Лекарите успяха да промият навреме стомаха ù и поне за момент нещата изглеждаха под контрол. Маргарет Джос дълго преговаря с докторите, докато ги убеди да я пуснат - това ще е най-доброто за пациентката, настояваше тя.
Езре лежеше с полупритворени клепачи. Под очите ù имаше синкаво-червени кръгове, сякаш някой ù бе посегнал. Маргарет придърпа един стол и седна до нея. Кръстоса крака и отвори една папка. За момент сякаш потъна в нея, макар да я бе чела многократно през изминалата нощ. Пациентката гледаше в другата посока. Маргарет свали очилата си и започна да търка едно петънце по едно от стъклата.
- Радвам се, че са те открили на време, Езре - рече тя и въздъхна. - Ще ми разкажеш ли какво се случи? - Не получи отговор, но и не очакваше. Беше прекалено рано, момичето още не се бе съвзело напълно. - Мислех, че състоянието ти се е подобрило, откакто срещна този мъж... Гари, нали така? Значи наистина си е тръгнал. Как разбра?
Езре разтвори устни, но нищо не излезе от тях. Тя ги навлажни с език и опита отново. Нечленоразделен, дрезгав шепот. Маргарет се надигна от стола си и се наведе към момичето, молейки я да повтори.
- Намерих билета. В багажа му - изхриптя момичето.
- Не се ли разбрахме да не тършуваш в чуждите вещи? - упрекна я жената и поклати глава. Явно пациентката ù се връщаше в началното си положение. Маргарет не искаше да признае, че трябва да я постави под наблюдение - беше престъпно да се ограничава свободата на такова младо същество. От друга страна, това не беше първият опит за самоубийство, който правеше...
- Той знаеше ли за историята с влака, Езре? - попита Маргарет и тялото на момичето се разтърси. Жената отначало се изплаши, но после разбра, че Езре е направила опит да се засмее. Маргарет кимна. Тя самата едва ли би разказала на някой непознат как едва не е оставила влака да премаже тялото ù. Освен това подозираше, че е завела Гари там... Беше съвсем в стила ù да води любовниците си до места, които за малко не са ù коствали живота.
Маргарет стана. Очите ù се бяха навлажнили леко, но тя се държеше така, сякаш подобна възможност е извън допустимото.
- Когато се възстановиш, ще постъпиш в моята клиника и този път решението ми е окончателно. - Тя стисна устни, защото в нейните уши звучеше като смъртна присъда, но за момичето в леглото нещата сигурно стояха по друг начин. - Трябва да намериш воля в себе си, Езре, нищо не е загубено.
Тя почака малко, да не би болната да намери сили да каже още нещо, но Езре се бе върнала в положението, в което Маргарет я бе намерила на влизане. Дори не извъртя глава, за да я изпрати с поглед.

Още няколко души влизаха и излизаха този ден, но Езре чуваше единствено напевния ритъм на движещия се влак и си представяше вибрациите на релсите. Щом искаха да я затворят, добре. Но никога нямаше да могат да ù отнемат това, никога.
И някой ден, когато отново излезе навън, първото, което ще направи, ще бъде да танцува на релсите. И този път щеше да остане там завинаги.


Последната промяна е направена от birdy. на Вто Сеп 04, 2012 5:51 pm; мнението е било променяно общо 2 пъти


baby be the class clown  
.don't you think that it's boring how people talk, making smart with their words again, well I'm bored.
avatar
birdy.
surface simplicity

age : 23
Брой мнения : 1043
Join date : 26.12.2011

Моите ♥
my interests: literature, cinema & art

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: not tonight, Joséphine.

Писане by birdy. on Чет Авг 09, 2012 8:53 pm

Н е в и д и м а т а


Тя протегна ръката си, но никой не я пое. Само дъждовните капки се опитаха да ù напомнят, че е все още жива, изпитвайки чувствителността на кожата ù. Тя уморено стисна няколко от тях в дланта си, но те бързо се изплъзнаха. Може би в този момент някой друг също протягаше ръката си, чакайки да бъде хваната от нея, но тя не смяташе, че има и най-бегла представа от къде да започне да търси. Въздъхна и вдигна качулката на якето си, скривайки под нея русолявата си коса. Краката я отдалечиха от мястото, на което бе стояла до скоро и тя отново вдигна ръката си. Нищо. Колко жалко. Имаше усещането, че това е правила цял живот и винаги с един и същ резултат. Съзря отражението си в една локва и възкликна ужасено - колко грозно, колко разкривено беше лицето ù! Нищо чудно, че никой не желаеше да я напише в своята история. Тя отмести поглед, а по бузите ù се стекоха поредица от сълзи; добре, че бе дъжда, че да ги прикрие. Спомни си как някога майка ù я милваше по косата и ù казваше, че всичко ще се подреди. Само че я бе излъгала, а след това болестта я отне от нашата героиня, така че тя дори не може да я упрекне за фалшивата надежда. Беше се случило преди повече от пет години. Понякога все още се будеше внезапно в празната къща и оставаше известно време притихнала, с широко отворени очи, взиращи се в мрака, сякаш да доловят свръхестественото присъствие на призрака на починалата ù роднина. Но такова присъствие нямаше, защото на нея ù бе отредено да бъде сама - винаги сама, единствено сама... Бе дотолкова свикнала с това състояние, със съпътстващата го тишина, че сякаш бе спряла да разсъждава - мислите ù се спускаха досущ като водопад по ръба на съзнанието ù. Не оставяха трайни следи в нея. Тя трудно си спомняше името или възрастта си, но тъй като и никой не се интересуваше от тях, не смяташе за нужно да си ги припомня. Тя беше човек-призрак, ако такова понятие съществуваше въобще; стоеше отстрани и наблюдаваше живота на другите. Беше черно-бяла, усещаше го, а всички други бяха така цветни, така пъстри! Тя им се възхищаваше, но се боеше да ги докосне, да не би да поеме малко от техните цветове, защото как ще се справя после с всичките тези нюанси, как да ги обуздае, ами ако изглеждаше нелепо с тях, ами ако не я приемеха такава, ако пак остане сама, о, но тя не би го понесла, не, не... Момичето прехапа долната си устна до кръв при тези мисли. Страхуваше се, че не живее, но и да живее, страхуваше се, че не умира, но и невинаги ù се умираше... Във вените ù вече не течеше кръв, а безразличие, затова не можеше да се самоубие - само източваше по малко от него извън себе си, но независимо от количеството, то си оставаше все същото чувство. Не ù оставаше нищо друго, освен да чака края на времето.
Един автомобил прехвърча покрай нея по самотния булевард и отмина - шофьорът дори не си даде сметка за нейното съществуване, което бе към своя край. Тя продължаваше да върви; главата ù тежеше от толкова болка. Постепенно очертанията ù се размиха и не след дълго тя се разтвори във въздуха. Дъждът се усили и разхвърля последните парченца от обърканите ù мисли по паважа.

Немалко хора минаха по този булевард на другият ден и всеки от тях изведнъж се сепваше от неочаквано мрачна мисъл, изскочила в главата му. Някой от тях изпитаха необясними болежки и се прибраха вкъщи, извинявайки се на началниците в службите си със своето неразположение. Други си спомняха за отдавна погребани мъртъвци или детски кошмари, прилежно опаковани във вестникарска хартия в онзи най-тъмен ъгъл на съзнанието, до който сами си забраняваме да се приближим. А трети - но те бяха съвсем малко - несъзнателно вдигаха едната си ръка, търсейки опора в пространството, сетне смутено я пъхаха в джоба на палтото или якето си, питайки се дали някой ги е забелязал.


baby be the class clown  
.don't you think that it's boring how people talk, making smart with their words again, well I'm bored.
avatar
birdy.
surface simplicity

age : 23
Брой мнения : 1043
Join date : 26.12.2011

Моите ♥
my interests: literature, cinema & art

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: not tonight, Joséphine.

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите