Вход

Забравих си паролата!



WRITER OF THE MONTH
AUGUST 2013


POET OF THE MONTH
AUGUST 2013


MEMBER OF THE MONTH
AUGUST 2013
Latest topics
» Pet Sematary [ discussion ]
Пет Авг 16, 2013 8:12 pm by birdy.

» Списък с темите.
Пет Авг 16, 2013 7:58 pm by birdy.

» A Song of Ice and Fire.
Пет Авг 16, 2013 7:46 pm by birdy.

» Любима песен за деня.
Чет Авг 08, 2013 10:47 am by birdy.

» Welcome to Night Vale [podcast]
Сря Авг 07, 2013 3:46 pm by mako.

» i died for beauty [quotes]
Пон Авг 05, 2013 9:44 pm by birdy.

» love and some verses [the books]
Пон Авг 05, 2013 10:21 am by birdy.

» what's new, buenos aires? // в момента.
Пон Юли 29, 2013 3:49 pm by birdy.

» Гласуване [август]
Пон Юли 29, 2013 11:34 am by birdy.

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 8, на Нед Яну 08, 2012 4:06 pm
гласувайте
BGtop

Топ класация МегаРейтинг

Гласувай за нас в Sait1

RealTop.net

I'm a loner, Dottie.

Предишната тема Следващата тема Go down

I'm a loner, Dottie.

Писане by birdy. on Пон Юли 09, 2012 10:34 pm

Фотоапаратът увисна на врата ù, докато Джулия се опитваше да си спомни какво пропуска. Клечеше по средата на двора, черната ù коса се спускаше пред лицето ù по начин, който майка никак не би одобрила. По принцип предпочиташе да снима с камера, защото никак не ù се отдаваше да улови онази секунда, която правеше магията на хубавата снимка; обичаше да разказва цялата история и понякога така се увличаше, че изтощаваше батерията, след което прекарваше часове, затворена в стаята си, гледайки записите, които за нея символизираха всички онези приключения, които животът можеше да предложи, но по някаква причина тя изпускаше.
Гласът на майка ù, заглушен от двете затворени врати, които ги разделяше, я сепна. Джулия се изправи и колената ù изпукаха – колко ли дълго бе стояла така? Апаратът се удари в гърдите ù и тя го свали от врата си. Нямаше нужда да се чуди къде да отиде – напоследък майка ù все стоеше в кухнята. Според собствените ù думи се опитваше да осигурява на баща ù менюто, от което той се нуждаеше, но Джулия знаеше, че през по-голямата част от времето отпива с потрепващи ръце от бутилката бърбън или друга алкохолна напитка, която се намираше наоколо.
Лоръл се обърна рязко, когато дъщеря ù влезе. Джулия остави апарата плота, като се опитваше да не гледа майка си укорително. Нямаше смисъл да отваря дума за миризмата, извинението вече витаеше в погледа на жената: „Рома е за сладкиша, скъпа“. Още няколко секунди деляха неловкото мълчание, преди Лоръл да забърше ръце в престилката си и да каже с изкуствена енергичност:
- Време е за училище, забрави ли?
Сякаш просто ей-така Джулия отново беше на тринадесет, а болестта все още бе нещо немислимо. Искаше ù се да си остане вкъщи, далеч от врявата на гимназията, която толкова ненавиждаше. Но от друга страна, какво я чакаше тук? Само мъртва тишина, прекъсвана от тиха кашлица или някое и друго подсмърчане? Не, по-добре бе да се отърси от образа на баща си, прикрепен към леглото.
Опита се да се усмихне, но усмивката се превърна в гримаса. Вече не можеше да се преструва. Усети как мрачните мисли я поглъщат, още преди да забележи как долната устна на майка ù потрепва, заради сдържаните хлипове. Джулия изтича до нея и я целуна по бузата, а после побърза да затвори вратата, за да не чува риданията зад себе си. Грабна бързо раницата си и хукна навън, без дори да се погледне в огледалото. Не, че я интересуваше, че косата ù прикрива цялото ù лице, нито че на едното си коляно има зелено петно - нали го бе притискала толкова силно в тревата, докато се опитваше да заснеме отблясъкът на слънцето по ситната роса. "Пълни глупост" щяха да възкликнат десетки момичета от нейния випуск, но това отдавна бе спряло да я притеснява. В крайна сметка тяхното пренебрежение беше по-добре, отколкото да изпитва тяхната ревност или отмъщение на гърба си. Помисли си, че Оливия сигурно ще има какво да каже по въпроса, но на Джулия никак не ù се искаше отново да задълбават в проблема.
Изведнъж си спомни. Трябваше да я изчака някъде по пътя, но така се бе унесла, че вече почти бе стигнала училищните порти. Не, че Оливия щеше да направи от това проблем или нещо такова, но Джулия се почувства задължена да ù се реваншира и си каза, че по-късно трябва да си напомни за това.


Последната промяна е направена от birdy. на Вто Юли 10, 2012 9:53 pm; мнението е било променяно общо 1 път


baby be the class clown  
.don't you think that it's boring how people talk, making smart with their words again, well I'm bored.
avatar
birdy.
surface simplicity

age : 23
Брой мнения : 1043
Join date : 26.12.2011

Моите ♥
my interests: literature, cinema & art

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I'm a loner, Dottie.

Писане by Младата романтичка. on Вто Юли 10, 2012 7:05 pm

"Аз съм никой.Всеки от нас е никой.Ти никой ли си?"
Гласът й прозвуча глухо насред празната улица.Измъкна молива,с който беше хванала косата си,и задраска няколко думи по страниците.Русата й коса,намачкана от съня,се разпиля по раменете и гърба й.Сцупи устни и очите й продължиха да се плъзгат по редовете.Извъртя поглед и шумно затвори книгата след няколко минути,поглеждайки нервно към ръчния си часовник.Джулия все още я нямаше,а не й бе оставила никакви съобщения.Вероятно я бе забравила.Сви рамене и остави чантата си настрани,за да може да се изправи от тротоара,върху който седеше.
Изтупа износените си дънки и отново вдигна косата й на кок преди да вдигне раздърпаната платнена чанта на рамото си.Слушалките в ушите й забучаха шумно и тя се усмихна,насочвайки се към училището.Няколко спортни коли минаха покрай нея,но тя не им обърна внимание.Нямаше и нужда.Те така или иначе не я познаваха,въпреки че бяха в един клас от няколко години.Тя се засмя,докато вадеше ябълката от чантата си.Изтърка я в ризата си и я захапа лакомо.Не,богатите деца никога не знаеха името й.
Стигна училището и още докато прекрачваше прага,усети,че нещо не е наред.Само след секунди футболна топка се стовари в корема й и тя се преви на две,а полу-изяденият плод се търкулна по измития коридор.Чу се смях и хриптене.
-Оливия?Добре ли си?
Тя усети две ръце да я подпират и да я вдигат на крака.Разтърка уморено коленете си и тръсна глава,позволявайки на няколко кичура да се наместят около лицето й.
-Да,спокойно,Сам,само малко ме изненадаха.
Тя се усмихна спокойно и той й върна усмивката,прегръщайки я през рамената.Тънката й ръка се обви около кръста му и се засмя,когато той се намести по-удобно до нея.Не си спомняше да е имало време,в което Сам не е бил най-добрият й приятел.Живееха врата до врата от повече от 16 години.Оливия не знаеше дали е съществувало време,в което не е споделяла всичко в живота си със Сам.
Ръката й се протегна и нервно заглади щръкналата му черна коса.Той се засмя шумно.И двамата знаеха,че е безнадеждно - сякаш всеки косъм си имаше собствено мнение.
-Знаеш ли,Лив,мисля,че е време да спреш да опитваш.
-Трудно се отказвам,Сами.
Той се наведе към нея,целувайки челото й.
-Наистина ли си добре?
Момичето извъртя очи,но въпреки това се усмихна нежно.
-Разбира се,че съм добре.Не е първият път,в който ме удрят с футболна топка.Или топка за тенис.Или направо ракета...
-Схванах.Тежък живот в гимназията.
Оливия се усмихна и кимна бавно.
-Все едно не знаеш как е.
Сам й намигна преди да отговори.
-Като заговорихме това,къде е другата половинка?Мислех,че ме заряза тази сутрин,за да се видиш с нея?
Русокосата сви рамене с тежка въздишка.
-Надявах се ти да си я виждал.Както и да е,сигурно вече е отишла в час.Звънецът ще бие след точно...о,сега-силен звук се чу и двамата се засмяха.
Сам бавно се наведе,целувайки я по бузата,преди да се отдалечи надолу по коридора.
-Не си забравила за довечера,нали?
Оливия му махна с ръка и извъртя очи.Коридорът около нея беше опустял и тя въздъхна дълбоко,когато Сам се скри от погледа й.Ръката й се стрелна към корема,разтърквайки бавно,и няколко спазъма на болка пронизаха цялото й тяло.Реши,че няма да влиза в часа по английски и с бавна крачка се насочи към килера в края на етажа.И без това трябваше да довърши книгата си и резюмето за училищния вестник.А след това трябваше непременно да се обади на Джулия.
avatar
Младата романтичка.

age : 23
Брой мнения : 83
Join date : 27.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I'm a loner, Dottie.

Писане by birdy. on Вто Юли 10, 2012 9:51 pm

Часовникът сякаш ù бе обявил война; стрелките му се влачеха влудяващо бавно. Джулия тракаше с химикалката по чина, но това започна да привлича неодобрителни погледи от страна на съучениците ù, затова се насили да успокои ръката си. Госпожа Монтгомъри продължава скучната си тирада за Фитцджералд, като се правеше, че не забелязва липсата на внимание при младежите.
Джулия пъхна ръце под чина и измъкна мобилния си телефон. Оливия не беше сред присъстващите и възможността приятелката ù да закъснява заради нея я притесни. „Къде си?“ написа набързо и се загледа в екрана на стария се телефон, където нескопосаната графика изобразяваше прелитащ плик с писмо. Отговорът на Оливия дойде след по-малко от минута. Състоеше се от няколко думи, но това беше достатъчно за Джулия; най-вече защото съобщаваше, че приятелката ù е в училището. Момичето така и не разбра защо не е влязла в час, но предположи, че това ще е първото, което ще научи, затова вдигна ръка. Госпожа Монгомъри дори не я видя, затова Джулия се надигна леко от чина си и въздъхна шумно, така че всички се обърнаха към нея. Веднага забеляза насмешката в очите на някои и безразличието - у други.
- Какво искате, госпожице Фей? - попита жената със свити устни. Мразеше да я прекъсват и сега това си пролича по изражението ù.
- Може ли да отида до тоалетната?
Не получи отговор, само нетърпеливо махване с ръка.
- До къде бях стигнала? - се чу зад гърба ù, когато излизаше от стаята. Веднага щом Джулия затвори врата, мудната и застояла атмосфера на стаята изчезна. Тя забърза надолу по коридора, като едва се удържаше да не се затича. Не искаше обаче шумните ù стъпки да привлекат вниманието на свободните учители; някои бяха толкова вкиснати, че като нищо щяха да я накажат за глупост като тази.
Стигна края на коридора и се шмугна в килера, без да си направи труда да предупреди стоящата вътре Оливия. Втората вдигна глава рязко, но изражението ù бързо омекна, когато разпозна извинителното изражение на Джулия.
- Не е нужно да вдигаш толкова шум, нали знаеш? - каза Оливия и се отмести, за да направи място и на приятелката си. Джулия се отпусна до нея и се надвеси над листовете, изписани с почерка на Оливия.
- Още ли го пишеш това? - учуди се, но другата дръпна страниците преди погледът ù да успее да се спре на нещо конкретно. - Добре де, после ще го прочета - предаде се чернокосата. - Слушай, за сутринта. Напълно забравих и..
Оливия се ухили и махна с ръка - движението се бе превърнало в нещо нормално между тях двете. Малко след това носът ù се сбърчи леко и тя постави ръце на корема си.
- Добре ли си?
- Нищо ми няма.
- Сигурна ли си? Какво се е случило? - Джулия впери поглед в приятелката си, опитвайки се да предразположи нейната откровеност. Оливия извъртя очи.
- Обичайното за закуска - отвърна и макар че не го видя, Джулия усети свиването на раменете в тона ù. Не се случваше за първи път и Фей се ядосваше повече отколкото самата Оливия.
- По дяволите - изруга тя. - Сигурна ли си, че не искаш да се оплачеш? Само ми кажи и ще дебна Скот със седмици, докато не го хвана със свалени гащи някъде, а после ще разлепя снимките из цялото училище.
Оливия се разсмя на сериозното лице на Джулия и най-вече на свитите ù вежди, които никога не вещаеха нищо хубаво.
- Напомни ми никога да не се карам с теб.
Лицето на Джулия се отпусна и усмивката ù отново се появи на него.
- Защо не отидеш някъде, където поне ще ти е удобно? Тази поза няма да те облекчи много. Какви часове имаме после?
- История и биология. Но трябва да ида до библиотеката, за да върна книгата...
- Нищо подобно. Аз ще я върна вместо теб, а ти ще си седиш на задника и ще пишеш. И без това съм ти задължена заради сутринта.
Оливия вдигна ръце в знак, че се предава и измъкна книгата от чантата си. Джулия я взе и точно в този момент звънеца оглуши коридора с неприятния си звън.
- Ще се видим после, нали? - каза Джулия и се шмугна в потока от ученици, който изведнъж се изля от класните стаи.
Три минути и половина по-късно и множество сръчквания в ребрата с лакти, тя обясняваше на библиотекарката, че идва от името на Оливия, да, Оливия Нютън. Накрая библиотекарката се съгласи, че има случаи, в които човек е възпрепятстван да извърши нещо толкова важно като да си върне книгата в библиотеката и тези случаи трябва да бъдат сведени до абсолютния минимум. Джулия кимаше покорно през цялото време и се опитваше да контролира израза на лицето си. Когато жената ù пожела приятен ден, девойката отвърна с половин уста и побърза да се обърне, хапейки устни, за да сподави смеха си.
Каквито и да бяха намеренията ù обаче, вече нямаха никакво значение. Погледът ù се сблъска с нечии друг - непознат, син; за такива очи мечтаят момичетата нощем и Джулия не беше изключение, затова сега сякаш дъхът ù секна. В друг случай, би извърнала глава веднага, но в неговия поглед имаше нещо хипнотично, което я държа чак до момента, в който той се покашля леко, а по лицето му се разля усмивка. Джулия мигом се опомни и лицето ù пламна.
- Аз съм Дрю Макена - представи се той и подаде ръката си. Джулия подаде неуверено своята, без да може да спре да мисли колко потна е тя. В момента нямаше какво да направи по въпроса - освен може би да побегне, но го бе правила толкова много пъти, за да знае, че после ще съжалява двойно повече. Вечерта, когато лежи в леглото си и преповтаря срещата отново и отново в главата си, щеше да съжалява, че не е изтрила дланите си в джинсите преди това, но вече бе късно.
Той не забеляза или поне се направи. Очите му гледаха игриво и настоятелно и чак след няколко секунди Джулия разбра защо.
- Ще ми кажеш ли името си или трябва да почакам, за да го разбера?
Можеше ли да стане по-лошо?
- Дж-джулия - заекна тя и краката ù направо омекнаха. - Беше ми приятно, но трябва да вървя - изстреля и пусна ръката му, която все още я стискаше. Когато го направи се почувства така, сякаш в дланта ù има дупка, но нямаше време да мисли върху това.
По-късно, когато се затвори в една от кабинките в тоалетните и си блъскаше главата, задето бе такава глупачка, научи от подслушаните разговори, че е дошъл от Англия и че веднага е проявил интерес към няколко извънкласни дейности, което му гарантираше вниманието на няколко дузини самотни тийнейджърки от драматичния клуб и къде ли още не.
А единственото, за което Джулия можеше да мисли, бе непринуденото му държание, игривата усмивка и докосването му, което кой знае защо бе имало такъв силен ефект върху нея.


Последната промяна е направена от birdy. на Чет Юли 12, 2012 3:45 pm; мнението е било променяно общо 1 път


baby be the class clown  
.don't you think that it's boring how people talk, making smart with their words again, well I'm bored.
avatar
birdy.
surface simplicity

age : 23
Брой мнения : 1043
Join date : 26.12.2011

Моите ♥
my interests: literature, cinema & art

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I'm a loner, Dottie.

Писане by Младата романтичка. on Вто Юли 10, 2012 10:38 pm

Чувстваше се схваната,когато излезе от килера.Коридорите бяха препълнени и учениците се разминаваха скорострелно,сякаш почти не се забелязваха.Огледа се наоколо за Джулия или Сам,но изглежда и двамата бяха изчезнали някъде.Вероятно вече си бяха тръгнали,но тъй като тя не посети нито един от часовете,не можа да каже със сигурност.Е,тогава оставаше сама.Те двамата бяха единствените й приятели и именно в такива моменти на абсолютна самотност проклинаше социалния си статус.Пъхна изписаните сис ситен почерк листа в чантата си и се насочи към кабинета,в който се събираше редакторския екип на вестника.Не че обичаше да прекарва особено много време с тях,но участието във вестника й гарантираше поне някакъв старт в професията,която преследваше.
Не си спомняше как или кога беше започнала да се занимава с писане.Беше от онези хора,които непрекъснато носеха тефтери и химикалки в себе си и си записваше разни мисли дори когато вървеше по пътя към вкъщи.Непрекъснато я връхлитаха идеи и й струваше,че главата й ще избухне,ако не ги изрази.Пишеше всичко - от скапани еднострофни стихотворения до дълги прозаични разкази.Статиите за училищния вестник бяха нещо съвсем друго - те се явяваха по-скоро отдушник на цялото това напрежение,което събираше в гимназията.А и според нея беше добра тренировка за университета.Не се виждаше като водещ на някаква колонка в местното издание на Дейли Нюз,но поне беше начало.
А след това можеше да преследва именно онова,което искаше най-много - кариера в музиката.Текстовете,които създаваше,за нея бяха най-скъпото,което притежаваше и не смееше да ги показва на никого,дори на Джулия и Сам.Това беше единственото нещо,което се оказа по-важно за нея дори от приятелството им.
Влезе в стая с бавна походка и метна нещата си на една от закачалките на вратата.
-Закъсня,Оливия.
Тя се обърна й се засмя.Остави черната си жилетка до якето,въздъхвайки тежко.
-Съжалявам,Маркъс.Едва ли съм пропуснала нещо съществено.
Момчето зад нея поклати глава с раздразнение.
-Хайде,сядай,имаме много работа за вършене.
Тя с неохота се настани на масата,докато т.нар. й колеги продължиха да обсъждат корицата.
Няколко часа по-късно напусна гимназията отегчена.Музиката звучеше в ушите й,докато вървеше към вкъщи.Телефонът й извибрира в джоба и тя го погледна.Имаше няколко съобщения от Сам и две от Джулия,които бяха със знак спешност.Реши,че не може да е толкова наложащо,ако не й е звънала поне 25 пъти,затова го прибра и си каза,че ще й звънне като се прибере.И без това й оставаха само няколко пресечки.
Извади от чантата си няколкото бележки,които беше надраскала,и започна да ги чете,хапейки недоволно устни.Имаше неща,които не можеше да изпипа напълно и това я вбесяваше.Мелодията сякаш живееше в главата й,но тя бе толкова скарана с нотите,че сама нямаше да може да напише каквкото й да било.Изръмжа недоволно и смачка един лист в ръката си,мятайки го ядосано на тревата.
-Хей,по-леко,ще замърсиш квартала.
Тя се обърна рязко,за да срещне нечий сини очи и стреснато отстъпи крачка назад.Момчето бе доста по-високо от нея и се вписваше напълно във всичките й разбирания за красота.Имаше чаровна усмивка и стегнато тяло,както отбеляза Оливия,докато той вдигаше боклука й от земята.Бавно разгъна хартията и очите му пробягнаха по редовете преди тя да успее да се протегне да си го вземе обратно.
-Еха.Ти ли си го писала?-тя не отговори,само направи опит да дръпне листа,но той го измести извън обсега й-Би била красива песен.Композира ли вече мелодията?
Оливия поклати глава,въздъхвайки тежко.
-Да не си няма?
Обиденият й поглед като че ли го поосвести и той се засмя.
-Извинявай,просто не говориш много.
-Предполагам,че просто нямам какво да кажа на хора,които насила взимат нещата ми-изръмжа русокосата,въртейки очи-Няма значение,задръж го,и без това е боклук.
Тя се завъртя,за да продължи по пътя си,когато той внезапно я хвана за рамото.Очите му се смееха.
-Коя си ти?
Оливия се ококори насреща му,оглеждайки се неловко на двете си страни,сякаш за да се увери,че говори на нея.Преглътна тежко.
-Няма значение,аз съм никой.
След това се отскубна от ръката му и забърза надолу по пътя.
avatar
Младата романтичка.

age : 23
Брой мнения : 83
Join date : 27.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I'm a loner, Dottie.

Писане by birdy. on Чет Юли 12, 2012 3:58 pm

Вечерята бе сервирана рано-рано, както обикновено. Понякога Джулия имаше чувството, че майка ù умишлено скъсява деня, за да могат да си легнат по-рано и евентуално да намерят утеха в съня. Само че това едва ли бе възможно - под очите и на тримата имаше тъмни кръгове, които показваха невъзможността им да приемат съдбата си. Момичето почти не докосна храната си, само я разчовърка отнесено с вилицата, докато майка ù не ù направи забележка.
- Не съм гладна, пък и трябва да тръгвам след малко - каза момичето. В очите на майка ù просветна объркване, но след секунда кимна. На Джулия не ù беше ясно дали си е спомнила за плановете ù за вечерта или просто нямаше голямо значение. Но точно в момента сама тя бе заета с други мисли, че да задълбава точно в този от много си проблеми.
Когато пристигна у Сам, двамата с Оливия вече я чакаха, но закъснението ù не им беше направило впечатление. Бяха се заредили с достатъчно пуканки и кола, че да гледат филми чак до сутринта. Джулия забеляза, че на места по пода имаше паднали пуканки, което означаваше, че купона вече е започнал.
Джулия се настани на дивана до Оливия, подвивайки краката си под тялото.
- Какво ще гледаме? - попита. Никога не ù даваха да избира филмите, защото това в най-добрият случай означаваше минимум три часа внимателен подбор с елементи на истерия.
- "Зомбиленд" - отговориха и двамата едновременно и се засмяха. Джулия също се присъедини към смеха им, макар че не се чувстваше никак весела. Ужасно много ù се искаше да разкаже на Лив за случката в библиотеката, но се притесняваше да го направи пред Сам, затова реши, че ще изчака по-удобен момент или поне да събере малко повече смелост.
Филмът започна. Беше забавен, имаше екшън и като цяло бе идеален за гледане с компания. Оливия и Сам го обсъждаха шумно и се смееха шумно. Джулия също се смееше, но през по-голямата част изглеждаше самовглъбена и често не улучваше правилните моменти, на които да отреагира. На другите двама бързо им направи впечатление липсата на обичайните коментари за тази или онази реплика, светлината или нещо подобно, в което само Джулия се вживяваше. Другите двама винаги се шегуваха, че ще я изгонят, ако си отвори устата още веднъж, но истината бе, че това си бе неизменна част от техните вечери и това им харесваше; всеки даваше своя принос. А ето, че днес Джулия бе отстъпила.
Оливия взе дистанционното и стопира филма.
- Джулс, добре ли си?
- Защо? Какво да ми има? Добре съм - отвърна рязко другата, което предизвика повдигане на веждите и учудени погледи от страна на приятелите ù. Тя въздъхна и прибра един кичур коса зад ухото си. - Добре, де. Нещо се случи днес, докато връщах книгата ти в библиотеката.
Оливия наостри очи. По тона на приятелката си очакваше да чуе едва ли не катастрофални новини.
Джулия примигна притеснено няколко пъти, после сведе поглед, сякаш това, което щеше да каже, бе най-срамната ù тайна.
- Имаше едно момче...
- Момче ли? - Оливия се запита дали не е изпуснала нещо, което само засили объркването й. После попита внимателно: - Да не ти е направил нещо?
Джулия вдигна поглед развеселена.
- Това пък откъде го измисли? Не, запознахме се... или нещо такова. Аз се държах като глупачка, както обикновено. - Тя скри лицето си в шепи. Оливия я потупа по рамото.
- Какво толкова? Не е болка за умиране. Пък и какви са шансовете да се засечете отново? - Тя се замисли за малко, после попита: - Знаеш ли в кой клас е?
Джулия сви рамене.
- Там е работата. Знам само, че е нов в училището и се казва...
- Андрю Макена - довърши вместо нея Сам. Двете го погледнаха учудено. - Имаш късмет, Джулс, защото вече ми е съученик.
Очите на Джулия се разшириха за момент, а после потъмняха и тя стисна клепачи, за да възпре внезапно напиращите сълзи.
- Няма значение, защото той така или иначе няма да ме забележи. Сигурно вече има среща с някоя Кортни или Тамсин... - Тя тръсна глава. - Съжалявам, не трябваше да говорим за това. Нека си догледаме филма.
Сам и Оливия се спогледаха, но изглежда никой нямаше желание да се върне към предишното им занимание.


baby be the class clown  
.don't you think that it's boring how people talk, making smart with their words again, well I'm bored.
avatar
birdy.
surface simplicity

age : 23
Брой мнения : 1043
Join date : 26.12.2011

Моите ♥
my interests: literature, cinema & art

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I'm a loner, Dottie.

Писане by Младата романтичка. on Чет Юли 12, 2012 8:19 pm

-Стига си говорила глупости!-скастри я Оливия и я прегърна през раменете успокоително-Разбира се,че ще те заговори отново!Той е съвсем нов,още е неопетнен от цялата тази драма със социалната йерархия в училище.А и...
-Не помагаш като намекваш,че хората са загубеняци,нали знаеш?
Оливия стрелна Сам с недоволен поглед,преди да извърти очи.Момчето вдигна ръце в знак на защита,но русокоската го игнорира,връщайки вниманието си върху Джулия,която все още гледаше в ръцете си.
-Ще видиш,че пак ще те заговори.
Другото момиче я погледна с нещо средно между надежда и съжаление,после поклати бавно глава.Прехапа долната си устна и стисна очи за момент.
-Ние не караме часове заедно.А знаеш,че аз трудно се отпускам пред хора!
Оливия хвърли поглед на Сам сякаш за да го извика на помощ.Момчето облиза устни замислено,после се усмихна почти щастливо и се прехвърли на пода,сядайки точно пред краката на Джулия.
-Джулс,може би ще искаш да се запишеш в математиката за напреднали?Така с Андрю ще се виждате поне два пъти в седмицата.А и госпожа Маклъски все се оплаква,че няма достатъчно деца,интересуващи се от такива неща..
-Той кара математика за напреднали?-възкликна Оливия някак объркано.После обърна глава към Джулия и се смръщи - Моля те,не ми казвай,че пак ще е някой от онези,които говорят в двоичен код.
Джулия се засмя гръмко,а Сам вдигна вежди.
-Знаеш какво е двоичен код.Уау,Оливия..просто уау!
Русокоската го замери с някаква възглавница,но въпреки това изглеждаше развеселена от коментара му.
-Не разбирам нищо от математика,Сами.Може би ако взима някой курс по изкуство...
Сам въздъхна.
-Не съм сигурен дали говорим за истинско момче или за извадено от онези филми,които ме карате да гледам.Защото сериозно,Лив,нима заслужих това след толкова години приятелство?
Никой не го удостои дори с поглед.Оливия се обърна към приятелката си с усмивка и я потупа по рамото.
-Сигурна съм,че ще се видите пак.И той няма да пропусне да те заговори.Ти си страхотна.Време е да го проумееш и да покажеш на всички онова момиче,което виждаме ние.
Джулия сви рамене и сякаш за момент потъна още по-дълбко в себе си.Оливия я притегли в прегръдка и я задържа малко.Знаеше,че приятелката й се чувства самотна и някак отритната,но трябваше да й помогне да се отвори и да счупи тази черупка,която я обграждаше.Тя наистина беше страхотна.Беше мила,интелигентна,талантлива и щеше да постигне велики неща.Много й се искаше Джулия да намери точното момче за себе си.
-Мисля,че правите от мухата-слон.-възкликна изведнъж Сам и двете се отделиха една от друга,гледайки го мълчаливо.
-Какво искаш да кажеш?-отвърна Оливия възмутено,скръствайки ръце пред гърдите си.Момчето я изгледа изнервено,въртейки очи.
-Много добре знаеш какво,Лив.Той просто е говорил с нея.Не й е предложил брак.Просто не го приемайте прекалено навътре,става ли?
Джулия се смути,сякаш за момент съжали,че го е казала и пред двамата.Сам можеше и да им е приятел,но понякога се държеше като истинско момче и в този момент тя изобщо не го харесваше.Очевидно мнението й беше споделено от Оливия,която се изправи гневно на крака.
-О,нима?Значи ти непрекъснато заговоряш разни момичета,без да ги харесваш или да се чувстваш привлечен от тях?
-Да!Абсолютно!
-Стига,Сам!Това са глупости и ти го знаеш.Затова ли аз съм единственото момиче,което някога е прекрачвало прага на стаята ти?
Момчето изръмжа недоволно.
-Зарежи,просто се опитвах да помогна.Отивам да си взема нещо от хладилника.
Той се врътна на пети,излизайки недоволно от стаята,и Оливия се отпусна на дивана до приятелката си.Джулия я гледаше някак почти обвинително.Русокоската сви рамене и тежка въздишка се отрони от устните й.
-Добре,прекалих.Но зарежи.Просто искам да се чувстваш по-уверена в себе си,това е.Трябва да разговаряш спокойно с момчетата.
Джулия поклати глава.
-Не мога.А и освен това не взимам съвети от момичето,което общува с хората сякаш те са дъвки,залепени за обувките й.
-Хей,удари ги пръв,за да не могат да те ударят те.
Джулия се засмя на коментара й.
-Непоправима си.А и освен това смятам,че трябва да поговориш със Скот за това твое правило.
avatar
Младата романтичка.

age : 23
Брой мнения : 83
Join date : 27.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I'm a loner, Dottie.

Писане by birdy. on Пет Юли 13, 2012 10:07 pm

Лив пусна една от неразгадаемите си усмивки и в този момент сякаш времето за сериозни разговори свърши. И да искаше, Джулия не можеше отново да подхване темата за несигурността си, а в това време се върна и Сам, чието изражение подсказваше, че все още не е забравил случилото се преди малко, но един поглед към Оливия бе достатъчен, за да покаже, че е на път да ù прости.
Джулс се пресегна и взе чашата с кола, след което я изля почти цялата в гърлото си. Това ù подейства достатъчно освежаващо, за да каже:
- Ще приключваме ли с този филм, защото все някога трябва да се прибера у нас, пък и утре имам часове при онази усойница Сандърс.
Тримата се настаниха удобно и макар че настроението им не бе съвсем същото, като това, с което започнаха вечерта, успяха да я завършат подобаващо. След края на филма, момичетата помогнаха на Сам да разчисти бъркотията, докато водеха небрежен разговор за тазгодишния бал. В един момент Сам изгуби интерес и се запиля нанякъде, а Оливия се доближи до Джулия и каза тихо:
- И аз имам какво да ти разкажа за днес. - След което запозна приятелката си с подробностите около срещата с непознатото момче.
- О! - възкликна Джулия и веднага след това прошепна заговорнически: - Разбра ли кой е той?
Оливия сви рамене, за да покаже, че не това не я вълнува особено, но другата продължи да настоява.
- Видя ли къде живее? Знаеш ли какво - утре няма да мръдна от теб, да би случайно да изпусна мистериозния непознат, докато се връщаш към вкъщи.
- "Мистериозният непознат"? - ухили се Лив. - Ти какво, да не четеш пак онези розови романи?
Джулия се нацупи.
- Остави ме да помечтая.
- За какво да мечтаеш? - намеси се Сам, който се бе върнал от кухнята и гледаше двете момиче, подпрян на вратата.
Чернокосата се ухили.
- За теб любими. - И му изпрати въздушна целувка. Сам се престори, че я хваща, а после и тримата избухнаха в смях.
Петнадесет минути по-късно, докато вървяха към домовете си и тъкмо махваха за довиждане на Сам, който все още стоеше на врата и ги изпращаше с поглед, Джулия усети как сантименталното настроение я обгръща отново. Може би беше заради самата обстановка - небето бе изпъстрено със звезди и улицата беше необичайно спокойна и единственото, което се чуваше, бяха техните стъпки и крясъка на самотна улулица някъде далеч. Именно на нощи като тази бе отредено да се случи магията. Само че тя се бе уморила да чака и смяташе, че болезнено романтичната ù натура съвсем скоро ще се превърне в безкрайно цинична. Обърна се към Лив; приятелката ù също изглеждаше умислена - може би разсъждаваше върху нещо, а може би отново пишеше наум, но точно в този момент изглеждаше потънала в съвсем различен свят от този, в който се намираха. Джулс се усмихна и си помисли, че няма нужда да нахълтва в него, затова продължи да крачи мълчаливо до приятелката си.


baby be the class clown  
.don't you think that it's boring how people talk, making smart with their words again, well I'm bored.
avatar
birdy.
surface simplicity

age : 23
Брой мнения : 1043
Join date : 26.12.2011

Моите ♥
my interests: literature, cinema & art

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I'm a loner, Dottie.

Писане by Младата романтичка. on Сря Юли 25, 2012 5:50 pm

Следващата сутрин й се стори по-различна от обикновено.Джулия я чакаше пред вратата и Оливия се зарадва да види,че поне веднъж приятелката й не закъснява.Обичайните им разговори ги съпроводиха до училище,докато и двете умислено се оглеждаха наоколо,за да намерят вчерашните си познати.Джулия умираше да покаже Дрю на Оливия,която от своя страна искаше да накара приятелката й да спре да задава повече въпроси за непознатото момче от вчера.
Двете влязоха под ръка в училището,смеейки се на висок глас.Повечето хора ги изгледаха странно,но нито едната не обърна внимание.Всъщност никой друг никога нямаше значение.Бяха се научили да си пазят гърба и да се примиряват с всичко,което се случва около тях,затова и не обърнаха внимание на злобните подмятания,които получиха.Няколкото от популярните момичета им се подиграха за дрехите,които "не присъстваха в нито една колекция",но когато не получиха отговор,изгубиха интерес.
-Мисля,че някой път ще ги наредя до стената и ще ги разстрелям.-съобщи Оливия на висок глас,докато влизаха в кабинета по химия.Това беше единствения час,който имаха заедно и имаха щастието да са партньори в лабораторните упражнения.Струваше им се като дар божи предвид факта,че караха всички останали часове с неприятните си съученици.
Джулия се разсмя,поклащайки бавно глава.
-Сигурна съм,че ще започнеш от Стейси.
Лив се ухили до уши,пращайки й загадъчен поглед,докато оставяше чантата си до една от масите.Вдигна косата си с една от китайските клечки,които носеше в задния си джоб,и въздъхна.
-Не съм сигурна.Винаги съм имала колебания дали би била Стейси или Скот.Мисля,че чувствата ми към тях са равномерни.
-О,пак обсъждате сексуалните си наклоности,а Нютън?
Двете момичета се завъртяха рязко по посока на гласа,за да срещнат морско сините очи на съученичката си Стейси Ди Вайн,както обичаше да се нарича.Всички в училището знаеха,че второто й име изобщо не е Ди,но нямаше човек,който досега да го е правил на проблем.Дори учителите.
-Мисля,че се притеснявам от нещата,които чувам за себе си.Особено от твоята уста,Нютън.
-О,замълчи.Не бих докоснала прокажен човек като теб дори за пари.-отвърна Оливия,въртейки очи.Джулия я сръга в лактите в знак да замълчи,но приятелката й само я погледна изнервено.
-Не ме наричай прокажена,дрипло.Всички знаем кой тук е човека с дрехите втора употреба.
Оливия преглътна тежко,обръщайки се бавно към Джулия,гледайки я изчаквателно.
-Сега вече може ли?
Джулия се усмихна бавно.
-И питаш.
Преди да се усети Оливия вече беше станала от мястото си,а в стаята се чу звучен шамар,каращ всички глави да се обърнат по посока на звука.Стейси държеше почервенялата си буза,докато Оливия дърпаше косата й назад,крещейки с всичка сила в ухото й.
-Следващия път,когато ще си говорим за пари и дрехи,запомни,че не може родителите на всички хора да са измамници,които крадат хорските данъци,за да купят на разглезените си дъщерички модерни неща!
-Госпожице Нютън-гласът на учителят им по химия,който туко що беше влязъл в кабинета,накара всички да замлъкнат.Оливия вдигна поглед със стиснати устни и видя,че Джулия въздъхва тежко-Наказание.Цяла седмица.
-Вината не беше моя!
-Да,права сте.Две седмици значи.
avatar
Младата романтичка.

age : 23
Брой мнения : 83
Join date : 27.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I'm a loner, Dottie.

Писане by birdy. on Чет Юли 26, 2012 9:34 pm

Триумфиращата усмивка на лицето на Стейси остана там през целия час и през по-голямата част от междучасието, поне докато не установи, че на полата ù има мъничко петно и не изпадна в истерична паника. Това не оправи особено настроението на Оливия, която през цялото време си бе мънкала под носа всичко онова, което не можеше да каже на глас, ако не искаше още една седмица в допълнение. Джулия работеше мълчаливо до нея, сподавяйки смеха си в моментите, в които гневът на приятелката ù ставаше твърде комичен и като цяло чакаше бурята да премине.
Когато излизаха от кабинета, Оливия вече беше приела съдбата си, така че Джулия спокойно можеше да се включи с внимателно обмислените си нападки срещу Стейси и празноглавите ù приятелки.
- ... и тогава ще се заема с изкуствената ù руса коса и после... - Джулия се плесна по челото, което накара Оливия да повдигне веждите си. - Сега, след като си наказана, няма да мога да се запознаят с тайнственото момче от вчера.
Гласът ù издаваше истинското ù разочарование, което накара Лив да се засмее. Другото момиче също се ухили, но погледът ù недвусмислено показваше, че го е смятала за важно.
- Какъв е смисълът, какво ще види той у една "дрипла"? - попита Оливия, преправяйки гласа си така, че да заприлича на провлачения и писклив говор на Стейси, който винаги ги побъркваше. Двете се разсмяха и Джулия каза, че ще направи всичко възможно да обуздае любопитството си още малко и дори накара Лив да обещае, че няма да се забърква в повече неприятности за известно време. "Не злоупотребявай с търпението ми", закани се тя преди да се разделят, тъй като Джулия имаше история на изкуството на третия етаж. Тя държеше учебниците притиснати към гърдите си, сякаш бяха някакъв мистериозен щит, който я пазеше от останалите ученици. Не го правеше съзнателно, по-скоро бе част самосъздалото се поведение на напълно лишена от значение добавка в ученическия живот на гимназията. Понякога си мислеше, че можеше да бъде и много по-лошо (да не познава Оливия, например), но често страдаше от изолирането ù от страна на другите. Във всеки случай, винаги бе готова да претича набързо, ако на игрището се играеше футбол и имаше опасност да се превърне в подвижна мишена или да заключва внимателно шкафчето си по физическо, тъй като можеше и да намери дрехите си след това. С Оливия често се шегуваха, че събират опит за Истинският Живот, пък и развиваха рефлексите си. Всъщност второто важеше по-скоро за Оливия, тъй като Джулия определено имаше склонността да се задълбава толкова навътре в мислите си, че и слон да мине покрай нея не би забелязала.
Точно в момента си мислеше за чудесните кадри, които бе заснела миналата събота, но едва тези дни бе успяла да обработи. Съвсем случайно бе станала свидетел на една сцена, която я натъжи и очарова едновременно - една сива котка, стиснала в безжалостната си челюст все още живо врабче, което огласи околността с птичите си викове за помощ. Може би начинът, по който камерата изведнъж се озова в готова за записване позиция и времето, за което това се случи, бяха малко безсърдечни, но Джулия не знаеше какво точно може да направи, за да помогне на птицата, която сигурно щеше да умре и без намесата ù. Тя все още се чувстваше малко виновна заради това и поради тази причина не беше казала на никого за записа, който обаче неусетно бе станал твърде важен за нея. Не знаеше в кой момент точно осъзна, че начина, по който грациозността на котката се съчетава с нейната смъртоносна жестокост, е прекалено красив. Как се движеше само! А мятащото се в устата ù врабче само подчертаваше изяществото ù... Джулия знаеше, че в крайна сметка става дума за чисто природни инстинкти, но по някакъв начин не можеше да спре да влага нови значения в случилото се. Може би, защото бе осъзнала, че тя е врабчето и че колкото и да се опитва никога няма да придобие онази фаталност, която някои жени (ето как темата бавно се видоизменяше в друг вид проблем) притежаваха. Може би гледаше прекалено много стари филми, в които главните героини неизменно притежаваха опасен чар и остър ум, който караше всички да ги желаят. Може би...
- Добре ли си?
Джулия премигна два пъти, преди да осъзнае, че въпросът, който очевидно бе отправен към нея, идва не от друг, а от Андрю Макена. Упрекна се мислено, задето се бе отнесла толкова, че да не го забележи, в противен случай щеше да се постарае да избегне срещата, а ето, че сега бе невъзможно.
- Аз... да - простичко каза тя, усещайки как се изчервява. Защо, по дяволите, винаги трябваше да е толкова уязвима в подобни моменти? Огледа се, за да разбере, докъде е стигнала, от което не ù стана по-добре. Бе подминала стаята, в която вече трябваше да е заела мястото си, а вместо това се бе насочила право към мъжките тоалетни. Добре поне, че Андрю я спря навреме, защото ако бе нахлула с трясък вътре, щеше да се самоубие на секундата. - Бях се замислила - допълни тя в последен, отчаян опит да запази достойнството си.
- Май ти се случва често - каза той. Тя го погледна - не можеше да реши дали ù се подиграва или не. Не я гледаше с онзи израз, типичен за Скот и другите момчета, така че каквото и да бе имал предвид, поне не беше в лошия смисъл. Или?
Тя сви рамене. Започваше да се изнервя. По-късно щеше да съжалява, но сега искаше само тази среща да приключи възможно най-бързо, затова прецени, че няма смисъл да премисля думите си и каза първото, което ù мина през ума.
- Не е толкова лошо хоби.
Беше безнадеждно, знаеше го. Затова избяга от погледа му и погледна зад рамото си, като се престори на внезапно притеснена за закъснението си. Истината бе, че хич не ù пукаше, ако ще да ù получи наказание, поне щеше да е с Оливия, но ако това беше шанса да се измъкне, щеше да изтърпи мъмренето от преподавателя.
- Закъснявам - рече и посочи с палец зад себе си, правейки крачка назад. Андрю хвърли поглед натам - коридорът беше почти празен, само трима-четирима още се разхождаха безцелно из него. Кимна. Той също трябваше да е в час, нали така? Освен ако нямаше свободен или... Фей спря мислите си преди някоя да се е изплъзнала от устата ù. Не беше нейна работа. Нещо повече, знаеше, че последното, което би искал, е още една досадница. Започна да отстъпва неловко, а мозъкът ù бе в толкова течно състояние, че и десет минути да бе стояла, пак нямаше да измисли какво да каже. Обърна се, усещайки очите му върху гърба си. Още няколко крачки и целият този ужас, през който се наложи да премине, щеше да приключи.
Ръката ù се стрелна към бравата.
- Джулия! - По-късно щеше да се изненада, че е запомнил името ù ("Сигурно има много добра памет"), но сега вниманието ù се насочи към друго - сякаш за пръв път чуваше името си, толкова добре прозвуча в устата му, а и беше ли чувала скоро някой, освен най-приближените ù, да го произнася без насмешка? Андрю стоеше на крачка разстояние, едната му ръка беше протегната. За секунда се обърка, после забеляза нещо върху дланта му и всичко ù се изясни.
- Твое е - каза той, сякаш тя не знаеше. Беше малка гумичка, която понякога слагаше под пръста си, ако я заболеше от твърде много натискане на копченцето на камерата. Често го губеше, но накрая винаги магически се оказваше в джоба ù, където тя несъзнателно си играеше с него. Вероятно това бе правила, докато се качваше по стълбите и затова така лесно бе изпаднало.
- Благодаря - каза, докато го взимаше от ръката му. Той пъхна ръце в джобовете си и я погледна право в очите, при което тя спешната нужда да се скрие, затова направи единственото, което можеше в това положение - мушна се в стаята, което значеше, че за втори път избяга от него като пълна глупачка.
- Госпожице Фей, на какво дължим закъснението ви?
Тя въздъхна. По-късно щеше да се самосъжалява.


baby be the class clown  
.don't you think that it's boring how people talk, making smart with their words again, well I'm bored.
avatar
birdy.
surface simplicity

age : 23
Брой мнения : 1043
Join date : 26.12.2011

Моите ♥
my interests: literature, cinema & art

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I'm a loner, Dottie.

Писане by Младата романтичка. on Нед Юли 29, 2012 4:47 pm

Оливия въздъхна тежко,опирайки се на ръката си.Учителката им по алгебра г-жа Тенеси продължаваше разпалено да пише по дъската,но момичето не успя да се насили да внимава.Все още беше гневна заради случката със Стейси и не можеше да повярва,че пак тя е отнесла наказанието.Беше й писнало от разглезени момичета с привилегии.Изръмжа нервно,потръпвайки леко.
Изведнъж усети как някой я докосва по гърба и се завъртя рязко,за да срещне погледа на Сам.Смръщи се насреща му,но той само й се усмихна широко.
-Добре ли си?-прошепна й съвсем тихо,но поради абсолютното мълчание в стаята,думите му прозвучаха някак прекалео силно.
Оливия поклати бавно глава,давайки му знак,че не иска да разговаря и се завъртя отново напред,опитвайки се отчаяно да се съсредоточи върху урока по алгебра.Всичките тези цифри много я объркваха и й се струваше истинско безумие,че все още посещава тези часове.Обърна тетрадката си и задраска безцелни символи на гърба й,колкото да убие времето.
Когато сгънато листче падна върху чина й,тя въздъхна тежко преди отново да погледне към Сам със стиснати устни.Той отново й се усмихна лъчезарно и този път Оливия не успя да се сдържи и му върна усмивката.Пръстите й бавно разтвориха бележката му.
С : Чух,че пак са те наказали.Което значи,че отново ме изоставяш да гледам сам братята си.
Русокосата си пое дълбоко въздух,преди да надраска отговора си с равен ситен почерк отдолу.Огледа се внимателно преди да му я прехвърли.Не й се искаше да получава още едно наказание.
О : Не е моя вината,че Стейси ме мрази още от раждането.
Сам се засмя тихичко,привличайки вниманието на учителката им върху себе си.
-Има ли нещо,Самюел?
-Не,г-жо Тенеси,просто се задавих,това е.Извинете ме.
Възрастната жена го изгледа намусено,но все пак продължи с урока си и двамата въздъхнаха облекчено,когато погледите им се срещнаха.Сам се ухили,а Оливия прехапа долната си устна,за да не се изкикоти.
С : Тя ти завижда за всичко,което си и което имаш.Приеми превъзходството си.
Този път Оливия не му отговори,а бързо напъха бележката в чантата си.Коментарът му по-скоро я ядоса,отколкото да я успокои.Беше очевидно,че той просто се опитва да оправи настроението й,но имаше и по-добри начини от безпочвени комплименти.
Нямаше причина Стейси да й завижда.За каквото и да било.Дори напротив,трябваше да е точно обратното.Докато Оливия живееше в стара двуетажна къща в един от крайните квартали на града,Стейси притежаваше цял дворец на няколко минути от Централния площад.Оливия носеше дрехи втора употреба,останали от двете й големи сестри,които никога не й бяха по мярка и не можеше да си позволи други,а Стейси се появяваше с чисто нови маркови облекла всеки ден.
Оливия въздъхна тежко и стомахът я сви.Може би най-важната разлика между тях бе,че всички харесваха Стейси и всички момчета бяха влюбени в нея,а за Оливия бе останала само надеждата и любовните романи на майка й,скрити в един от скриновете в запустелия им хол.
Сам очевидно усети грешката си,защото я погали бавно по косата,но тя не се обърна.
Когато звънецът би,Оливия изхвърча през вратата на стаята и въпреки че Сам хукна след нея,бързо я изгуби от поглед.
Момичето побърза да свие в един от коридорите,търсейки с поглед Джулия,но не можеше да я види никъде.Точно се обърна назад,за да погледне дали Сам я следва,когато нещо се удари в нея и тя не можа да запази равновесие,падайки назад върху пода.Затвори очи,оставяйки се на пулсиращата болка в главата й и за пръв път съжали,че Сам не е на близо да й помогне.Опита се да се изправи,но не успя.Чуваше някакви гласове около себе си,но определено не ги разпознаваше.
-Добре ли си?
Въпросът й се стори странно познат,но тя не успя да отговори.Насили се да кимне и преглътна шумно,когато някой я издърпа в седнало положение,помагайки й да се подпре на стената.
-Май си тичала твърде бързо.Съжалявам,че те ударих с вратата.
Тя отвори едното си око съвсем бавно и когато разпозна лицето на момчето от вчера,се сепна.Той учеше в нейното училище?И тя никога не го беше виждала до сега?
-Добре ли си?
Очевидно се опитваше да се погрижи за нея,въпреки че тя не виждаше логична причина за това.Беше се държала достатъчно грубо с него предния ден,за да очаква каквато и да било помощ.За момент се почуди дали е постъпила правилно.
-Да,добре съм.
Той й се усмихна плахо и й помогна да стане на крака.Оливия се олюля за момент,но се задържа за едно от шкафчетата,за да не падне.Той я хвана за ръката над лакътя,смеейки се леко.
-Да,виждам,много си добре.-тя извъртя очи-Слушай,съжалявам,че те нокаутирах.Не беше умишлено.Наистина.
Тя кимна бавно и разбиращо,опитвайки се да се оттърси от хватката му около нея.Коридорите почти се бяха изпразнили около тях,което значеше,че междучасието е към своя край.
-Лив!
Гласът на Сам ги принуди да се завъртят едновременно в посоката,от която идваше.Момчето се приближи тичайки и се спря точно пред Оливия,гледайки я настоятелно.
-Избяга от мен.-погледът му се премести към момчето,което все още държеше приятелката му,и вдигна вежди с полу-усмивка-Здрасти,приятел.Какво е станало?
Другият младеж му върна усмивката.
-Съжалявам,Сам,но мисля,че мис никой тук има нужда от медицинска помощ.Удари се право във вратичката на шкафчето ми.
Самюел подтисна усмивката си,но кимна бавно.
-Благодаря ти,ще я поема оттук.
Непознатият се ухили широко и пусна Оливия,оставяйки я да се отпусне върху рамото на Сам.
-Съжалявам още веднъж...Лив.Надявам се,че ще те видя скоро.
Когато се отдалечи по коридора и Оливия не успя да свали очи от него и нехайната му походка,тя усети как се изчервява,а зоркият погелед на Сам и здраво сключените му ръце около нея я смутиха още повече.
avatar
Младата романтичка.

age : 23
Брой мнения : 83
Join date : 27.12.2011

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I'm a loner, Dottie.

Писане by birdy. on Пон Юли 30, 2012 12:15 pm

На обяд ù се наложи да изтърпи цялата поредица от "Добре ли си? Ама наистина ли?" на Джулия, която спря едва когато Лив ù каза, че само се ударила в шкафчето, не си е сцепила главата, за Бога. Но пък беше получила медицинска бележка, която я освобождаваше от наказанието поне за днес, така че цялата тази работа не беше толкова лоша.
- О, но знаеш ли, аз получих задържане след часовете - съобщи Джулия тъжно. Сам, който също седеше на масата при тях, но досега не беше продумал - само ядеше мълчаливо и току поглеждаше към Оливия, се усмихна. Тези двете все успяваха да се набъркат в някаква неприятност. - Всъщност не е точно задържане, госпожица Лий сигурно ще ми даде някое допълнително домашно - сви рамене тя, след като забеляза вдигнатите вежди на Оливия.
- И с какво си го заслужи? - попита тя.
- Закъснях. Отново.
- За Бога, Джулс, пак ли се изгуби? Учиш тук от толкова време, карта ли трябва да ти нарисувам или какво? - завъртя очи другата.
- Ще се изненадаш, но този път причината не беше в това - прекъсна я Джулия и си пое въздух, готова да разкаже за това, което ù се бе случило. Беше изрепетирала основните моменти, така че да разкаже случката възможно най-гладко и без онези емоционални паузи, които обикновено правеше. - Тъкмо бях стигнала кабинета, е, почти, де, и той беше там. Андрю, искам да кажа. И аз отново се изложих, но това няма значение сега, защото... - И тя разказа набързо какво се беше случило. Когато свърши се почувства малко засрамена от вълнението си, но беше безсмислено да се опитва да го крие. Тя сведе поглед към масата, за да не вижда лицата им, докато ù говорят.
Преди Оливия да е успяла да каже каквото и да било, Сам се намеси.
- Това заради британският му чар ли е или Андрю е като магнит за вас, момичетата? - каза кисело той. Джулия внезапно вдигна глава. Какви момичета? О, тя знаеше, че това щеше да се случи рано или късно, още от самото начало бе сигурна в това.
- Какво искаш да кажеш? - каза по-рязко, отколкото бе възнамерявала. Сам я погледна развеселен, после премести погледа си на Оливия.
- Ами нали Лив налетя върху шкафчето му и заради това сега има сътресение.
- Какво!? - възкликнаха и двете в един глас, после се спогледаха. Сам поклати глава. "Мислех, че знаеш, Лив".
- Да не искаш да кажеш, че Андрю е мистериозното момче? - попита Джулия и усети как стомахът ù се свива. Това не беше хубаво.
- Чакай, чакай, какво мистериозно момче? - възкликна Сам, а усмивката се стопи толкова бързо, колкото и се беше появила, но те не му обърнаха внимание.
Оливия сви рамене, гледайки право в очите на Джулия.
- Не знаех, Джулс, той така и не се представи.
На устните на другата се появи тънка усмивка. Разбира се, че беше така, пък и в крайна сметка, какво толкова? Джулия за пореден път си бе позволила да мисли за някой, много извън категорията ù, а това никога не завършваше добре. Сега не беше сигурна, че ще може да се укрива във фантазиите си, без да вижда и Лив в тях. Не беше правилно.
- Е, поне вече разбрахме кой е - каза тя и се изсмя нервно.
- Ами... да - съгласи се Лив, макар че не беше сигурна, че харесва промяната върху изражението на приятелката си.
Темата бавно замря и скоро всеки се бе замислил върху нещо далечно и свое, докато звънеца не би отново, известявайки началото на следобедните часове. Този път дори Сам не опита да разведри обстановката, само се сбогува мрачно и се отдалечи от тях с ръце в джобовете. Лив и Джулия започнаха да водят някакъв уж небрежен разговор, за да избегнат неловкото мълчание, но по-късно нито една от двете не го помнеше.


baby be the class clown  
.don't you think that it's boring how people talk, making smart with their words again, well I'm bored.
avatar
birdy.
surface simplicity

age : 23
Брой мнения : 1043
Join date : 26.12.2011

Моите ♥
my interests: literature, cinema & art

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: I'm a loner, Dottie.

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото

- Similar topics

 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите